А. С. Пушкин, Към поета
КЪМ ПОЕТА
Поете, не мечтай за любовта народна!
Най-шумната похвала след миг ще отлети —
присъди на глупци и смях на сган безродна
ще чуеш, но спокоен и горд оставай ти.
Ти цар си: сам живей! Върви с душа свободна
там, дето твоят разум свободен ще блести,
и нека в теб узряват любимите мечти —
награди не търси за песен благородна.
Те в твоето сърце са. А то е съд най-висш.
Творбите си най-строго ти сам ще прецениш.
Харесваш ли, кажи, труда си на художник?
Да? Е, тогава нека сганта да го кори,
да плюе в теб, в олтара, където страст гори,
да блъска с детски смях свещения триножник.
А. С. Пушкин, 1830
Превод от руски: Петър Велчев
*
ПОЭТУ
Поэт! не дорожи любовию народной.
Восторженных похвал пройдет минутный шум;
Услышишь суд глупца и смех толпы холодной,
Но ты останься тверд, спокоен и угрюм.
Ты царь: живи один. Дорогою свободной
Иди, куда влечет тебя свободный ум,
Усовершенствуя плоды любимых дум,
Не требуя наград за подвиг благородный.
Они в самом тебе. Ты сам свой высший суд;
Всех строже оценить умеешь ты свой труд.
Ты им доволен ли, взыскательный художник?
Доволен? Так пускай толпа его бранит
И плюет на алтарь, где твой огонь горит,
И в детской резвости колеблет твой треножник.
А. С. Пушкин, 1830
Художник: Борис Щербаков «Пушкин в Михайловском», 1969 г.
По Спасов ден
Липата люлее клони,
лумнала бяла и златна.
Запява птичият хор
по виделина ароматна.
Зората плува във шемет,
цяла нощ иде от Изток.
Ями минава, вертепи
и рони капки от бисер.
Нека да питам, не зная
идат ли тука душите?
Кацат ли тихо през май?
И кой отключва вратите?
Близо са някак и свише…
Гледам цвета и се моля.
Моля се те да подишат
въздуха благ и гальовен.
Елена Коматова
Русия и вселената
Русия и вселената
„Бесстрашен росс средь ядр ревущих,
Бесстрашен росс среди мечей;
Зрит тьмы смертей к нему грядущих
и вспять не отвратит очей,
молбы возносит сердцем Богу,
рукою борет супостат.”
Княз С. А. Ширинский – Шихматов,
из поемата „Пожарский, Минин, Гермоген”
или „Спасенная Россия”
Русия далечна живее в душата
и буди прекрасни мечти;
Че в страшните дни тя, орлица крилата
водеше бой за нас от зори.
Ние помним Батак, поругания – сетен
подвиг сторил за вяра и чест.
На дедите ни вечно живее обета
и на Шипка чутовната вест.
Помниме Плевен, Оборище, Стара Загора,
всеки рид, и поле и Балкан
геройската кръв, що се ля благородно,
помним костите светещи там...
Иде друга епоха, време жестоко.
Литва демон – на хората враг.
Но могъща Русия и небето дълбоко
заедно го обръщат във бяг.
О, Победа Велика и жертви безбройни!
Ти си вечен и скръбен обряд.
Нека помним и пеем „Свети упокой” –
за сина, за мъжа и за брат.
Народът живее, отново ликува.
Вие своето мирно гнездо.
Милостиво и щедро е небето след буря.
И на изток пак грее звезда.
Че славянската радост е лъч от надежда.
Като песен девича и зов.
Под покрова небесен, син и безбрежен.
Тайна сила и Божа любов!
И с детето момичета бодро запяват,
че обичат Родината те.
И, че руските хора война не желаят.
А сълза капва в миг и тече...
Елена Коматова
Фьодор Сологуб, Русия
* * *
Не ще отхвърлим бреме
в мъката на земното тегло -
плет пространство-време,
измама, уродство и зло.
Светът затвор е от желязо,
в плен сме ние, изход има.
Метежната мечта донася
отрадни вести за родина.
Морния повдигаш поглед,
изнурен от труд, и виждаш,
че зората аленей най-после,
времето като вода изтича.
Зазорява и полека си отива
вред тъмата непрогледна,
в душата пролет се усмихва,
такава нежна и безгрешна.
1920 г.
Автор: Фьодор СОЛОГУБ (1863- 1927),
Превод: Константин Байрактаров,
8.5.2020