I
Боли сърцето, тлеят сетивата,
попили бучиниш и притъпени;
изпит е опият — сега душата,
към Лета тъне, сляпа и сломена…
Щастлива си — не завист ме измъчва,
а щастие от щастието твое, —
затуй че ти, Дриада лекокрила,
в кое ли кътче сладкозвучно
на сенчестото буково усое
възпяваш лятото с безгрижна сила.
II
О, глътка упоително вино,
лежало в земна хладина дълбока,
с вкуса на Флора, с мирис на сено
и танц на провансалка черноока!
О, чаша, пълна с топлина от Юга,
о ти, пламенобуза Хипокрена,
с блещукащ ръб от пенести мъниста
и устни — влажна теменуга;
пиян да съм; светът — незрим за мене,
и с теб да се изгубя в мрак разлистен.
III
Изгубен и погълнат, да не знам
това, що ти в букаците не помниш:
умора, треска, страх и ужас — там,
где хора лазят, тежки вопли ронят,
белеят власи над чела сковани,
где призрак младостта е блед, злощастен,
где мислите пораждат скръб бездънна,
оловнооко отчаяние,
где Красота не пали взора ясен,
не люби Любовта, докато съмне.
IV
Далеч оттук! — ще литна, ще те стигна,
не с леопардите на Бакхус славен;
незрима, бързокрили, ще повдигне
Поезията моя мозък бавен:
най-после с теб! Тъй нежна е нощта,
на своя трон Луна щастлива свети
всред хоровод от звездочели феи;
но долу не поглежда тя —
небесен дъх, в треви и мъх оплетен,
едва неясен зрак насам довее.
V
Не виждам аз ни младата поляна,
ни сладкото на клоните кадило,
отгатвам само в тъмнина уханна
с какво тъй щедро месецът дарил е
треви, шубраци и дивачки плодни:
млад шипков цвят и алена глогина,
листати теменужки в цвят последен
и роза, рожба първородна
на Май разцъфнал, пълна с росно вино,
жужило от мушици в здрача летен.
VI
Тъй тъмен слушам; нощи, не една,
Смъртта обиквах, молех я за отдих,
наричах я с най-нежни имена,
дано в небето моя дъх проводи;
но тук — сега, по-дивна смърт е таз,
да спра в среднощ пречистен и спокоен,
дорде изливаш ти душа от звуци
в такъв екстаз! —
да пееш ти и аз да съм за твоя
тържествен реквием надгробна буца.
VII
Ти няма да умреш, безсмъртна птичко,
под стъпките на хищни поколения;
тъй твоят глас дървото е обкичвал
при древни императори и селяни;
и тъй насред Боазовата ръж
си пяла ти за бащин дом на Рут,
ридала с горест в чуждите имоти;
магичен отвор неведнъж
отключвала си в пенестия скут
на тайнствени морета, в край самотен.
VIII
Самотен! — не е дума, а камбана —
при себе си, пробуден, идвам с нея!
Прощавай! Не умеела да мами
фантазията ни — лъжлива фея!
Замира твоят химн, прощавай, сбогом! —
покрай върбите, над потока лунен,
по хълма, после долу, нейде татък
погребан е сега дълбоко:
сега ли спя, или се будя сънен?
Ни звук, нима бе сън — и толкоз кратък?
Превод от английски език : Моис Бело
Ода на славея, 1819 г.
Автор: Джон Кийтс
My heart aches, and a drowsy numbness pains
My sense, as though of hemlock I had drunk,
Or emptied some dull opiate to the drains
One minute past, and Lethe-wards had sunk:
'Tis not through envy of thy happy lot,
But being too happy in thine happiness,—
That thou, light-winged Dryad of the trees
In some melodious plot
Of beechen green, and shadows numberless,
Singest of summer in full-throated ease.
O, for a draught of vintage! that hath been
Cool'd a long age in the deep-delved earth,
Tasting of Flora and the country green,
Dance, and Provençal song, and sunburnt mirth!
O for a beaker full of the warm South,
Full of the true, the blushful Hippocrene,
With beaded bubbles winking at the brim,
And purple-stained mouth;
That I might drink, and leave the world unseen,
And with thee fade away into the forest dim:
Fade far away, dissolve, and quite forget
What thou among the leaves hast never known,
The weariness, the fever, and the fret
Here, where men sit and hear each other groan;
Where palsy shakes a few, sad, last gray hairs,
Where youth grows pale, and spectre-thin, and dies;
Where but to think is to be full of sorrow
And leaden-eyed despairs,
Where Beauty cannot keep her lustrous eyes,
Or new Love pine at them beyond to-morrow.
Away! away! for I will fly to thee,
Not charioted by Bacchus and his pards,
But on the viewless wings of Poesy,
Though the dull brain perplexes and retards:
Already with thee! tender is the night,
And haply the Queen-Moon is on her throne,
Cluster'd around by all her starry Fays;
But here there is no light,
Save what from heaven is with the breezes blown
Through verdurous glooms and winding mossy ways.
I cannot see what flowers are at my feet,
Nor what soft incense hangs upon the boughs,
But, in embalmed darkness, guess each sweet
Wherewith the seasonable month endows
The grass, the thicket, and the fruit-tree wild;
White hawthorn, and the pastoral eglantine;
Fast fading violets cover'd up in leaves;
And mid-May's eldest child,
The coming musk-rose, full of dewy wine,
The murmurous haunt of flies on summer eves.
Darkling I listen; and, for many a time
I have been half in love with easeful Death,
Call'd him soft names in many a mused rhyme,
To take into the air my quiet breath;
Now more than ever seems it rich to die,
To cease upon the midnight with no pain,
While thou art pouring forth thy soul abroad
In such an ecstasy!
Still wouldst thou sing, and I have ears in vain—
To thy high requiem become a sod.
Thou wast not born for death, immortal Bird!
No hungry generations tread thee down;
The voice I hear this passing night was heard
In ancient days by emperor and clown:
Perhaps the self-same song that found a path
Through the sad heart of Ruth, when, sick for home,
She stood in tears amid the alien corn;
The same that oft-times hath
Charm'd magic casements, opening on the foam
Of perilous seas, in faery lands forlorn.
Forlorn! the very word is like a bell
To toll me back from thee to my sole self!
Adieu! the fancy cannot cheat so well
As she is fam'd to do, deceiving elf.
Adieu! adieu! thy plaintive anthem fades
Past the near meadows, over the still stream,
Up the hill-side; and now 'tis buried deep
In the next valley-glades:
Was it a vision, or a waking dream?
Fled is that music:—Do I wake or sleep?