Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 177  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
581759
   

Тарас Булба

Детайли

Злото в „Тарас Булба“  и историческите повести на Гогол

Изследване от Мария Чулова



Проблемът антипод[1], въплътен в повестта „Страшно отмъщение” - в образа на баща, пожелал да прелъсти дъщеря си и намерил смъртта си на връх Криван, (чието наименование напомня приказката за Правдата и Кривдата), е доразвит в „Тарас Булба“. И тук силата и слабостта се разкриват в период на инициация. Синовете на стария Булба са на възраст за женитба, ала трябва да доказват патриотизма си чрез юначни постъпки. Тъй като за любовта няма етнически пречки, а нормите са насилие на това чувство, то Андрий чрез любовта си към дъщерята на противниковия велможа се явява в двойствено положение. Проявява се генеративно[2] напрежение между стария Булба и сина му, което се изразява в неспособността и нежеланието да се ощастливят младите чрез предоставяне свобода на избор. Светът на безредие и хаос намира сполучливо въплъщение в постъпката на традиционния Тарас Булба, който дава превес на народностния си дълг и убива сина си. От друга страна, Андрий е нарушител и като блуден се е отклонил от рода, за да отиде във вражеския лагер, ала след това не е приет отново, белязан е докрай. Редът би могъл да се възстанови чрез узаконяване на любовта между младите и сключване на примирие. Обаче нашествието и антиредът не се подчиняват на логически закони.

Богата е образността в „Исторически повести“ на Гогол. Нагледно се изобразява дяволската сила, психологични състояния като изгаряне от мъка, както и метаморфози - превръщане в насекомо. Една от най-древните представи за пълзящите и насекоми е, че те са демонични същества и вестяват зло. При Гогол тълкуването не е буквално, а подчертава низостта на падналите нравствено. Преображението на носа е прераснало в нарицателно за непокриващи се амбиции, подобно на „боваризма“ - склонност към натрупване на вещи - шозизъм.

В цикъла „Миргород“ най-болезнено звучи проблемът за времето. Илюстрира се колективното изживяване на архаичните модели, за да се встъпи в цивилизацията. Разкрива се създаденото напрежение между двата типа протичане на времето: 1) митологичното, чиито символ е кръгът, знак за вечното повторение; и 2) историческото, изобразявано чрез стрелата (вектор). Тази борба не търпи интерференция[3]. В „Миргород“ и „Вечерите“ злото се назовава чрез амбивалентни[4] персонификации[5]. Тук няма място за помирение. Писателят мисли вече по-рационално за смъртта и възкресението, която кореспондира с връзката на Гогол с мистицизма, който разколебава неговия рационализъм. В повестта „Шинел“ възкресението не носи благодат, а наказание. Сякаш духът на Акакий Акакиевич няма перманентна[6] връзка с живия герой, който е смирен. Според най-древните култури безсмъртието се дири в андрогина[7], а той сублимира доста психическа енергия, черпана от ерос. „Всичко казано по-горе относно метафоризацията, одухотворяването на вещите и оживяването на екзистенциално мъртвите показва, че геният на Гогол е във властта на архитип „Анима“ - мощният двигател на живота, резервоара на нашия опит за противоположния пол, на подсъзнателната жизнестроителна психическа енергия“[8].

Ала любовта често идва като оправдание за много пороци, такъв е единият план на тълкуване на „Старовремски помешчици“. Времето е митологично, самото имение на помешчи-ците създава впечатление за сферично пространство, любовта между старците дава облик на живота им като порядъчен. Това е привидно, защото те съществуват повърхностно. Изолираността подсказва за неустойчивост, консолидираност и безизходност в случай на сътресение - това е свят без алтернативи. Животът извън дома е представен от гората, горските рунтави котараци и от играч на рулетка, както и случайните гости на помешчиците. Много изтънчен е смехът на Гогол, който разказвайки вставената история за античните влюбени Филимон и Авклида, съпоставяйки ги с дворяните, ни дава възможност да им се присмеем. Разказвачът ни предразполага фамилиарно към запознанство с двама старци от старовремските Малорусийски селца - Афанасий Иванович Товстогуб и Пулхерия Ивановна Товстогубица. Повествователят противопоставя помеш-чиците на малорусите от простолюдието, които се замогват като производители на катран..., към които изказва презрение. По стопанисване имението прилича на това на Собакевич, който е помешчик от по-късно произведение - романът-поема „Мъртви души“, ала при старовремските помешчици е с висока степен на „демократизъм“, слабият контрол води до разхищения, при положение, че в Русия има хора, които гладуват. Разказвачът говори с носталгия за онези благословени плодородни земи: „Но колкото и да крадяха управителят и кметът, колкото и ужасно да плюскаха всички в къщата, като се почне от икономката и се свърши със свинете, които унищожаваха страшно много сливи и ябълки често пъти блъскаха дървото със собствените си зурли...колкото и подаръци да носеха слугите на своите сватове в други села и дори да мъкнеха от килерите стари платна и прежди и всичко това да се насочваше към всемирния извор, тоест към кръчмата, колкото и да крадяха гостите, флегматичните кочияши и лакеите - благословената земя произвеждаше всичко в такова изобилие...” (с. 244). От описаната картина личи едно консуматорско общество, въпреки че младостта на помешчиците е натоварена с повече положителен заряд, в последните си години семейство Товстогуб се отдават на чревоугодничество.

Четейки повестта, пред нас възникват въпросите кой свят е по-оправдан: този, в който котето и човекът на страстта забравят своите добродетели от гледна точка на цивилизацията, но където сами си изкарват прехраната или този на старовремските помешчици, където царуват навиците и спокойствието, живее се чрез труда на другите, но допринася за стария ред, при който реколтата е достатъчна за всички. И в двата случая героите отговарят на типа „малки хора“ - не се реализира героичност. Авантюристът, който след смъртта на любимата си се е увлякъл от принципите на късния романтизъм, прави няколко опита за самоубийство. Като че ли висша сила го спира и след неуспеха той намира друга жена. Старецът Афанасий не открива алтруистична цел на живота си и след смъртта на половинката си също напуска „белия свят“. Товстогуб води живот за себе си. Оказва се, че малките хора не са способни да постигнат истинския рай, а само подражанието му.

В „Петербургски повести“ се достига дезантропоморфия[9] при рисуването на пошлостта. Страховото се снема в смеха в повестта „Невски проспект“, където чрез комедийни елементи Гогол поставя сериозни обществени проблеми. Сатиричното перо е насочено срещу меркантилните интереси, загубата на хуманността и автома-тизацията на ежедневието. Създават се изкуствени норми, които изострят йерархизираността на обществото - например регламентираността, състояща се в график за преминаване през проспекта на различните социални съсловия. Докато повествователят открива привлекателност в проспекта извън прагматичната цел, за всички герои тази гордост на Петербург е само средство, обичаен път за изпълнение на задълженията. Тук просто няма какво да се случи, ако не се наруши редът, при който няма възможност да се срещнат двама души от различни социални групи. Веднъж двама младежи Пискарьов и Пирогов, тръгвайки към вкъщи в необичайно време, срещат две дами, по които се увличат. Младежите са хора с противоположни темпераменти, което личи от авторовата характеристика. Те тръгват в различни посоки - всеки след дамата, която харесва.

Художникът Пискарьов е „срамежлив, плах, ала носещ в душата си искрите на чувство, готово при благоприятен случай да се превърне в пламък“. Оказва се, че ослепителната красота на момичето, в което се влюбва наивният младеж, не е в съгласие с романтическия естети-зъм. Въображението на художника идеализира една развратница. Светът, в който е живял досега Пискарьов, изключва видимост на истинския живот. Ето защо той е обречен да не може да се справи с новата ситуация, губи вярата си в доброто устройство на битието. Нежната душа на артиста не може да проумее как: „венецът на творението, се е превърнала в странно, двусмислено същество, където заедно с чистотата на душата си тя е загубила всичко женско и е придобила най-отвратително държанието и наглостта на мъжа, престанала е да бъде онова слабо, прекрасно и толкова различно от нас същество“. Гогол не ни дава отговор на въпроса какво е повлякло младата жена към порока. Затова се гадае дали причината е недоимъкът или лошо възпитание, или демонична природа... Пискарьов е силен и запазва честта си въпреки влиянието на красавицата с усмивка, която подхожда на лицето и „колкото подхожда набожен израз на муцуната на рушветчия или счетоводната книга на поет“. Чрез това сравнение се обхващат двете крайности в областта на нравите.

Положителният вариант на красавицата е момичето от сънищата на Пискарьов - художника. За него нереалният му живот започва да действа като опият: „може да се каже, че спеше наяве и бодърствуваше насън, ако някой можеше да го види, седнал безмълвно пред празните мечтатели. При Толстой в моменти на разколебаване на вярата в идеалното начало - енергията се концентрира във физически труд, който осмисля живота. Ала Пискарьов се лишава от всички чувства, той се страхува от прекомерната мъка и прибягва до опиум. Гогол ни представя метежната, разрушителна сила на неутолената любов.

Пискарьов не открива златното сечение между разум и чувства, при него няма хармоничност между силите, които влага в работата си за опознаване на действителността - става жертва на страстта и бузумието. Докато Пирогов е човек със сангвиничен тем-перамент и е от средното офицерство, той притежава качества, обвързващи го със земния живот. Офицерът има също интереси в областта на изкуството - декламира „Дмитрий Донски“ и „От ума си тегли“. Поручикът е честолюбив и суетен.

Преследването го довежда до работилницата на Шилер, при когото е обущарят Хофман. В този епизод са пародирани немските заселници в Петербург с техния алкохолизъм и практицизъм, стигащ до крайна обвързаност с вещите. Разработен е мотивът за носа, подобно на повестта „Нос“. Тук унизителното положение на емигранта подсилва желанието му да се лиши от носа си, за който прави излишни разходи. Образът на съпругата на Шилер - ковач, контрастира с жената, в която се влюбва Пискарьов. „Впрочем, когато жената е хубавка, глупостта и придава особена прелест...Всички душевни недостатъци на красавицата, вместо да предизвикат отвращение, стават някак особено привлекателни, самият порок започва да изглежда мило-виден; но изчезне ли красотата - жената трябва да е двадесет пъти по-умна от мъжа, за да му внуши ако не любов, то поне уважение” (с. 502). Тук може да се твърди, че личността на повествователя се разминава с авторовата. Пирогов също не успява в начинанието си, а наказанието му е физическо. Светските занимания отклоняват поручика от пътя към отмъщението за нанесеното му оскърбление.

В „Невски проспект“ Гогол ни призовава да се замисляме над същността на нещата, да избягваме изкушенията и да се научим да ценим това, което имаме, а всичко с измамен вид е  създаденото с участието на демона.

Повестта „Портрет“ е трактат на тема изкуство. Сюжетът проследява историята за продажба на душата на дявола. Интуитивното и неосъзнатите желания са показани по пътя на трикратното попадане в сън и халюцинация (подобно на Лермонтовото стихотворение „Сън”). Изкуството е любов, когато се оставя нещо от душата на твореца, ала тук то не се разбира от художника Чартков. От всички творби на Гогол в „Портрет“ най-цялостно е разкрита творческата мисия, тук мечтите не са представени разграничени от действител-ността, „утре не е отделено от вчера.“. Писателят-класик разсъждава за съживяването на миналото заради опознаването на настоящето и бъдещето, които се синхронизират. Все пак се отличават две действителности, родени от желания: първо, в живота на руското общество през 30-те години на ХІХв. обикновено човек мечтае да се прослави и забогатее, докато е още млад; второ, обективно-субективната действителност, в която живее Чартков, затворена в неговия психически живот и немислима без него. Това е преди всичко талантът на художника, носещ втората мечта - да стане майстор (по-късно проблемът е доразвит от Булгаков в „Майстора и Маргарита“), да сублимира своята висша психична енергия в творения на изкуството и да спечели слава.

Семиотиката[10] намира широко приложение в „Портрет“. Името Чартков напомня думата черт - дявол, Сатана или черта, щрих. Първоначално Гогол е нарекъл героя си Чертков. Паралелно се разказват истории: за съдбата на портрета на стария лихвар с азиатски дрехи и влиянието му върху художника, живеещ много години по-късно. Бляновете на Чартков са суетни, прагматични, той не носи душа на художник, а закупуването на тази творба му разкрива дълбините на греховната му природа, заедно с откриването на златните червонци. Външните пречки на таланта са две неумолими обстоятелства: първо, времето все не му достига, както и авторска криза, т.е. липса на сериозни занимания, ала те произтичат от самия му характер.

Чартков е обърнат към света, той се увлича от модните тенденции, удовлетворява суетата си и не остава време за съзерцание, за равносметка. Клиентите също винаги бързат и имат своите претенции да изглеждат добре на платното. Докато е беден, живее на студено, няма свещ и не е платил наема си, т.е. преди покупката на портрета у младежа има многообещаващ талант „в работата му личеше наблюдателност, съобразителност и неудържим порив да се приближи до природата”(с. 539). Най-далновидно учителят на Чартков, професорът очертава възможностите му на развитие и за да го предпази му казвал: „Обмисляй всяка работа, зарежи модерното - нека други да трупат пари“. Често пред твореца стои въпросът дали да изобразява миметично[11] или креативно[12]. Стоейки пред портрета на лихваря, Чартков си спомня за търсенията на Леонардо да Винчи, който смятал произведенията си за недовършени, а съвременниците му ги боготворят. Случаят с този портрет е по-различен, защото по изработката също личи голям художник, но е снет образът на зъл човек. Очите, отразяващи душата, са сякаш живи, може би правят вечно злото, омърсяват тези, които го гледат. От размислите на твореца разбираме, че той проникновено изучава изкуството, това е човек с диалектическо мислене, който разграничава добро от зло, но принципите му не са стабилни: „Или ако вземеш да рисуваш някой предмет безучастно, без да се вживееш в него, той непременно ще се представи само в ужасната си същност, която разкриваш, когато в желанието си да постигнеш прекрасното в човека, се въоръжаваш с анатомически нож, разсичаш вътрешностите му и виждаш отвратителното в него?“ (с. 542). По-късно този въпрос се поставя в „Портрета на Дориан Грей“ от О.Уайлд, където се актуализира божията заповед - да не се прекланяме пред идоли. Гогол не дава толкова лесен отговор за мисията на твореца, тъй като в „Портрет“ въпросът е по-сложен. Недовършеността на картините на Леонардо да Винчи показва, че той не подражава фанатически, постига хармония между обекта и своето субективно претворяване, художникът, нарисувал лихваря, създава едно кошмарно лице, което сякаш е излязло от ада, но прототипът е бил също толкова пъклен, т.е. творбата е подражателна - не е вложена нито идеализация, нито хиперболизация на лошия нрав, късните картини на Чартков притежават техническо умение, ала в тях той идеализира образите на клиентите, които са повърхностни - носят пороците си. Рисуването се превръща в източник за пари. Недопустимо е естетическото да придобива утилитарни[13] характеристики, които да ръководят процеса на творене и да го поставят в зависимост.

Преди да открие парите на лихваря в рамката на портрета му, Чартков вече в мислите си, в неосъзнатия си свят ги предчувства, готов е да ги открадне или да се възползва от тях. Това е психология на човек, изпаднал в крайна бедност, обаче се оказва, че мръсните пари не могат да се ползват за добри дела, те вече са белязани от греха. Чартков се опитва да оправдае притежаването на фишек с хиляда жълтици с някакво предопределение, със собствената си съдба, това свидетелства за запазената честност или поне желание да я съхрани. Обаче портретът оставя неприятна утайка в душата.

Ето че след сдобиване с жълтиците, Чартков тръгва по лош път. Придава си лицеприятен външен вид, прибягва до хвалебствията на продажен журналист, започва да се стреми към ласкателства и сам става слуга на високопоставени лица. Придобива и  навици на чиновник. Чартков става безцеремонен и започва да демонстрира пред аристократичните дами своите маниери. Възгордява се и започва да злослови: „твърдеше, че на предишните художници са приписани твърде много заслуги, а всички предшественици на Рафаело са рисували не хора, а риби: „дори самият Рафаело не всичко бил нарисувал хубаво и в много свои произведения запазил славата си по традиция; Микеланджело бил самохвалко, защото искал само да се хвали със знанията си по анатомия...” (с. 580). След гордостта идва мързелът. Не е случайна мъдростта на

 Гогол, който сам се е увличал по рисуване и упорито изучавал платната на големите майстори, както и имал практически опит, но писателят изпитва преклонение пред предците си. За да се култивира един млад талант е необходимо да се обрече на изкуството, да потъне над творбите си като отшелник и да не си разпилява вниманието с нищо извън труда. Италианските художници, посочени за пример, винаги са проверявали постигнатото и при тях за самохвалство не може да се говори. Всъщност отговорът на Гогол е, че няма абсолютно постигане на прекрасното, защото то е субективно. Светът не може да бъде осмислен самостойно. Поучително звучи повестта без да изпъква някакъв дидактизъм: „Славата не може да донесе наслада на онзи, който я е откраднал, а не я е заслужил; тя поражда непрекъснато трепети само в достойния за нея“ (с. 562).

След като художникът пропилява дарбата си и злоупотребява с нея, Гогол го обрича на смърт и мъчения. Чартков колекционира произведения на други художници - това е външната гледна точка на обществото. Нарушената система на душевния му мир го подтиква към разрушение и обладан от завист, той унищожава картините. Греховните му постъпки рефлектират върху разсъдъка му и противодействат. Повествователят внимателно ни насочва към наследствеността на пороците, които имат свои генератори. Сякаш не случайно портретът на лихваря попада у този човек, поради което се обвързват съдбите им. Гоголевска легенда е историята за създаването на портрета на алчния лихвар, а знаем, че най-голям грях е да се обсебва времето, тъй както са правили евреите. Злото се оглежда в острите очи на стареца, огледалото на душата му. Копирането на отрицателната действителност в изкуството е равносилно на съдействие и размножаване на сатанинското. Чрез умелата употреба на контрасти и похвата „сън в съня” се постига внушение на идеята за авторовата съвест и отговорност.

Пречистването чрез християнската вяра е едно от внушенията. Картината „Раждането на Христос и поклонението на влъхвите“ по зрителен път показва, това което Гогол установява чрез думите. В човешката душа не спира двубоят между Бога и Дявола. Арената ни представя картина на края на света, криза на света, ако не се възцари благородното съзидание. В случая финалът е песимистичен - човекът пада в ръцете на дявола.

Двупосочно е действието в повестта „Записки на един луд“ , където веднъж човекът полудява, превръща се в нула, предимно по социални причини, а по-късно се обновява, заражда се личността. Гоголево откритие е да се проследява процесът на полудяване чрез вътрешно психично одухотворено време-пространство. Повестта се води под формата на дневник, чиито заглавия са абсурдни, след декември започват да се появяват невъзможни дати като 43 април 2000-та г., 86 мартомври между деня и нощта, ден без дата и т.н. В интимния живот на един „малък човек“ се открива грандомания, която го води до тотално разминаване с действителността, започва ново летоброене. В последния ден от дневника разбираме осъзнава-нето на лудостта и произволното свързване на факти, ала въпреки това героят открива себе си.

Повестта „Шинел“ притежава разнопластова идейност, авторът защитава униженото човешко дос-тойнство. Докато земният живот на Акакий Акакиевич е пример за праведност, историята на неговия угнетен дух ни илюстрира едно митарство към Дявола, защото към края на живота си титулярният съветник се е превърнал в Какий (гр., бунтар), узнавайки благата, от които се е лишавал винаги. Най-видимото съдържание на повестта е снело социалните проблеми на Царска Русия, в частност на чиновничеството. В отношението на колеги на Ак. Акакиевич - Башмачкин към него - се провокира читателското съзнание чрез авторовата сатира против канцеларщината, която затъпява бедните чиновници. В образа на шивача Петър Петрович проличават черти на дявола. А чрез физическия му дефект се подчертава неговата духовна обремененост. Гогол прави дълбок напречен разрез на вижданото от Башмачкин общество, като на преден план излиза безсърдечното у хората, което хармонира със суровия  Петербургски студ, а виелиците напомнят за безпомощната съдба на отделния гражданин. Някои критици като Дрисен забелязват връзката на „Шинел“ с житийната литература, по-точно старите византийски кризисни жития. Башмачкин е вечно ІХ чин в канцеларията, тъй както Акакий Синайски е бил някога, когато е живял 9 години в голямо търпение и строго послушание, но е трудно да се доказва следване на модел при жизнеописание на Акакий Акакиевич[14].

 Героят е нещастен в бедността си, ала едва с придобиването на новия шинел открива светския живот. Досега всички от канцеларията са свикнали да го виждат „все на едно и също място, в същото положение, в същата длъжност, също такъв писар“, „сякаш така се е родил на света, вече напълно готов, във вицмундир и с плешива глава“. Свенлив, плах, свит, той е постоянен прицел на подигравки от страна на другите чиновници, които разказват в очите му разни измислени за него истории, посипват главата му с книжки, като наричат това сняг. Един от любимите похвати на повествователя е охарактеризиране на човек с вещ. Ак. Акакиевич започва да се прекланя пред шинела си, отдава му любов по-голяма от тази към себе си и към Бога. Загубата на шинела  предизвиква смъртта му, това не е просто болест, породена от студа в нощта на кражбата на дрехата. Акакий губи надеждата си и в малкото, което го задържа при живите. Българският писател  Йордан Йовков е силно повлиян от повестта „Шинел”, когато написва „Серафим”. Безспорно е световното значение на Гогол и основанието да бъде изучаван автор в много образователни системи.



[1] Противоположен, от гр. Противоположен крак

[2] Междупоколенческо, между рода и различните поколения в него

[3] Наслагване, взаимно влияние

[4] Амбивалентни – с протовоположно значение, смисъл, опозиционни в дилема

[5] Въплъщения в персонажи и образи

[6] Постоянно присъща

[7] Мъжожена, двуполов индивид, митологичен герой

[8] Н.Звезданов,” Мъртви души като видимост и прозрачност на битието”, с. 24

[9] обезчовечаване

[10] Науката за смисъла на знаците

[11] уподобаващо

[12] Творческо, създаващо ново чрез авторово виждане за същността на нещата

[13] Ползопринасящи, с цел полза и употреба

[14] Николай Нейчев, семинарно упражнение, 10.05.1996 г.          ПУ „П. Хилендарски”

[15] Мария Чулова, Без идоли