„Истинското съвършенство на човека е не в това, което има, а в това, което е.“

Мисъл на Оскар Уайлд

Есе от Мария Чулова, Пловдив

Оскар Уайлд е от онези творци, които превръщат живота си в изкуство. Роден през 1856 г. в Дъблин, той израства в семейство, където духът на знанието и изкуството царува. Баща му е виден лекар-окултист, който често лекувал и крале, а майка му Джейн Франческа е образована и рядко интелигентна жена, поетеса и публицист, основала в дома си литературен салон. Именно там малкият Оскар попива от атмосферата на слово, блясък и идеи.

Още в юношеските си години Уайлд се отличава с изключителен ум и любознателност. В Дъблин получава златен медал за блестящо владеене на старогръцки език, което показва дълбоката му връзка с античната мисъл. Неслучайно в зрелите си години той ще напомня за древните философи, защото и те, както и той, търсят истината не в богатството, а в съвършенството на духа. Уайлд е естет, за когото красотата е път към познанието, а не само удоволствие за сетивата.

Любопитно е, че Уайлд има и сърце, отворено към света – в един свой сонет той описва зверствата в България по време на Априлското въстание, доказвайки, че чувствителността му не се ограничава в рамките на Англия. По-късно, в Париж, се среща с Виктор Юго – един от великите писатели, когото дълбоко уважава и който споделя вярата му, че словото има морална мисия.

През 1884 г. Оскар Уайлд се жени за изящната Констанс Лойд, наричана „Малката Артемида“, която му ражда двама сина. Бракът им е изпълнен с интелектуално взаимно уважение, но и с постепенното отдалечаване, което по-късно ще бележи трагичната му съдба. Приказките му пленяват с мъдрост, романтика, хуманни чувства и изящен стил, а диалогът с душата и дилемите, които разрешава, извисяват неговото изкуство.

На сцената Уайлд постига изключителен успех. Пиесите му „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ (1893), „Идеалният мъж“ (1895) и „Колко е важно да бъдеш сериозен“ (1895) се играят дълго в театрите „Сейнт Джеймс“ и „Хеймаркет“. В тях Уайлд разкрива пороците на светското общество, като използва богатство от парадокси, мелодраматични епизоди, изненади и афористични мисли, които се превръщат в негова запазена марка.

Оскар Уайлд се вълнува дълбоко и от библейския мотив за Саломе, в който вижда вечната драма на изкушението и гибелната сила на красотата. В едноименната си пиеса (1893), написана първоначално на френски и посветена на великата актриса Сара Бернар, той превръща древната легенда в модерна притча за страстта и духовното падение. „Саломе“ съчетава изящество и мрак, еротика и пророческа сила – своеобразен мост между мистиката и естетизма, между религиозния символ и човешката вина. Графиките на Обри Биърдзли към английското издание на пиесата допълват нейната атмосфера на изтънчена чувственост и символен разкош, превръщайки книгата в шедьовър на изкуството на fin de siècle. Творбата оказва толкова силно въздействие, че по нея Рихард Щраус създава операта си „Саломе“ (1905) – музикален шедьовър, който пренася идеите на Уайлд върху сцената и доказва, че неговата поетика може да вдъхновява не само словото, но и звука.

В разцвета на славата си Оскар Уайлд преживява тежко изпитание. Обвинен в безнравствени деяния от маркиз Куинсбъри, баща на неговия приятел Алфред Дъглас, той става жертва на шумен процес, който разтърсва викторианска Англия. Зад скандала се крие сблъсъкът между личната свобода и общественото лицемерие – теми, които самият Уайлд често изследва в своите творби. След присъдата приятелите го напускат, семейството му се разпада, а съпругата му Констанс го изоставя и отнема децата им. Той се разорява и остава сам, отхвърлен от обществото, което доскоро го боготвореше. Само Джордж Бърнард Шоу има смелостта да подпише петицията до кралица Виктория за неговото помилване – жест на човечност, който остава почти незабелязан в епохата на пуританското лицемерие.

От бляскавите салони Уайлд се озовава в затвора, където губи не само името си, но и илюзиите си за „цивилизованото общество“. Именно там, в „De Profundis“ и „Балада от Редингската тъмница“, се ражда неговият нов, изстрадан хуманизъм – откровен и дълбоко човешки. След този катарзис Уайлд доказва, че истинското съвършенство не е в притежанията, славата или външната красота, а в духовната сила да понесеш страданието и да останеш верен на себе си.