Фицджералд

Това е изкуство

Пърси: Ние коленичим при капището на пост-импресията,

изкуството, чийто свят патрон е Д-р Готвач,

наш шеф и само патрони

са слабоумни матрони

и дилетанти, които трябва да имат готвач.

Има нестриктни изисквания за един кубист,

ти само се нуждаеш от една кофа пълна с боя

и малко пространство заема това

и да замахваш на твоята канава,

после затвори очите си и каквото не е неречи я.

Ако това е грозно, за нещо е предмет,

ако това виси, нещото е картина,

една бледа хвърчаща бананова

кора употребявам като забавачка

и я рисувам в шорти и фрас – бретон,

ние опитваме да щрихираме страстта в лук,

никога не правим коса, ние рисуваме частта,

преминахме всеки етап и достигнахме златния век,

когато нищо и всичко е изкуството.

Откровената и отворена героиня на прозата,

от вида, който нашите майки си мислят, че са били,

който събра утринната слава

и се подигра на „Бързите разкази”,

отсъства от сегашния век.

Правилото за оцеляването на най-стегнатите

така също важи за сърдечните проблеми.

Да заложи примамка да хване милионера,

момичето няма нужда да е хубаво,

това е всичко въпрос на изкуство.

Рефрен: Изкуство, изкуство, периодът свърши,

когато твоите стандарти се разпаднат,

г-н Комсток е възмутен, негодувания–

дава на картината репутация

и удвоява продажбите и като изкуство.

Изкуство, изкуство, ти ставаш доста дълбоко,

смислеността ти и ти трябва да заминеш,

за една сложна кубистична трапчинка

правиш „Мона Лиза” проста,

няма „Безопасността първо” в изкуството.

Изкуство, изкуство, удоволствието на дебютанта,

прави най-куците патоци да изглеждат умни,

два пъти добавя нейния цвят след банкета,

и нещото, което я прави по-тънка,

трябва да има ранг на отличително изкуство!

 Автор: Франсис Скот Фицджералд

Преводач: Мария Чулова, 2012 г.

Дневникът на един луд

Дневникът на един луд

по Н. В. Гогол

На 29 октомври 1998 година присъствах на моноспектакъла на актрисата Антоанета Петрова от Нов драматичен театър „Сълза и смях“. „Дневникът на един луд“ беше първото представление от поредицата „И сам войнът е воин“ на „Клуб Четвъртък“, която много добре защитава своето наименование.

Времето, в което твори Гогол, авторът на „Записки на един луд“, е не по-малко проблематично от нашето съвремие. Сценарият на спектакъла „Дневникът на един луд“ разширява апарата от изразни средства. Метатекстът направи от изглеждащия до голяма степен самовглъбен, макар и дълбокопровокативен текст, достъпна медия за аудио-визуално общуване. „И аз обичам да ходя на театър. Но прапоршчикът за нищо на света няма да отиде на театър, освен ако не му дадедете безплатен билет“. Драмата е отворена към всяка публика и със своите реминисценции ни отпраща към нашето общество, в което общуването на живо е подтиснато от нашествието на други, по-комерсиални и лъстиви развлечения.

Това послание за разтваряне на човешката душа, за отзивчивост към ранимата природа на извъннормативната „анима“ беше въплътено в максимално интенционално пригодена форма. Нашето съзнание и подсъзнание се владееше от жертващата идентичността си актриса и чрез целия комплекс от паралингвистични средства и светлинно-звукови импулси у мене се възпроизведе душевен пейзаж, релевантен на внушенията от Гоголевата творба, но и с още една нова надстройка.

Външният свят, от който душевността на героя получава рефлекси, беше симптоматично изобразен чрез ритъма на стресираща звукова вълна – маршируващи ботуши, скърцане от счупване на вещи, кости, гръм на картечници /все още пост-фактум явление на имплицираното време в Гоголевата повест/. Ярката светлина се спускаше в лицето на губещия реална връзка със света чиновник. Лудият се свиваше в собствения си, нагънат на недиференцируеми пластове смисъл, свят. Той се криеше като щраус от външната агресия, като мислеше, че това е начинът да се предпази от предизвестената си загуба на самоличност. Чувствителната отзивчивост на публиката също се разслояваше: едни бяха впечатлени от смехотворството, пораждащо се от текста, особено при положение, че за първи път го чуваха /например: „Две крави, които отишли в магазина и поискали две кила чай”/, а други се солидаризираха и увличаха в съчувствие към чиновника, който се превърна в уязвено дете, криещо се в куб и имунизиращо се от хорските упреци чрез самотата си. Екзистенциалната мъка се балансираше от шегата, но според темперамента си част от зрителите гледаха театър „Сълза“, а другите – „Смях“.

Много болезнено прозвуча отказът на Поприщин да бъде слуга, изразен чрез беззащитния глас на протест към това, че пишещият автомат е победил волевия човек. Приглушени нотки на гласа изразяваха стремежа към лична свобода, живата надежда за себеостойностяване.

В смисловото ядро, обособено като „3 декември“, изпъкваше контрастът с предишната част. Тук за първи път пролича пълната загуба на разсъдъчност. Физиологичното доминира над менталното – ето че героят се качи на куба и с монотонни звуци показа дементно и същевременно детински чисто поведение. По-късно се оливаше с вода, сновеше из сцената в търсачество на безследно изчезналия смисъл, захвърли чашата на сцената. По този начин актрисата владееше нашите страхове и нагонални страсти, пораждаше несъзнателна защитна реакция у зрителите. Обвивката на душата трябва да е с много по-здрави от стоманата ирационални стени, но да има своя избирателна пропускливост.

В пасажа от вербалната част на представлението, назован като период от „43 април 2000 г. до 86 мартомври“ преобладаваше антикултовото начало, изобразено чрез един карикатурен образ, следствие от грандоманията. Много познат жест с ръка, наричан „дълъг нос“ и допълнен с „кормило“, представи кралската власт на Испания, отъждествяваща се с героя на спектакъла. Отварянето на микрокосмоса на Поприщин към макрокосмоса беше изиграно в момента на защитата на художествената позиция на героя при ситуацията: „Земята ще седне върху луната“. Прозвучава вселенското послание „Да спасим луната!“. Липсата на егоизъм се доказва и от разсъжденията за инквизицията.

Пълната загуба на адекватността на Поприщин към действителността не е най-страшното, а това, че той осъзнава своите психологически отклонения. Луд ли е този, който се мисли за луд? – транстекстуален въпрос не само в творчеството на Гогол.

Лирическият драматизъм, обръщението към майката, заплени публиката и внуши космически хуманистични пориви. Разкри се осъзнаването, заражденето на човека от нулевата степен на съзнание. Героят излъчваше екзистенциалната болка на обречеността. Свали перата от главата си и излезе от сцената по своята нощница. Дано да не символизира новата жертва сред нас!

Гогол поставя много религиозно-социални въпроси, а актрисата Антоанета Петрова не само че не отнема от дълбоко оригиналната руска философска мисъл, внушена от автора, ами я обогатява. Получи се нова творба на българо-руското изкуство. Гогол рисува своя герой Поприщин като обладан от духове, които не са от мира сего, изживяващ силна вътрешна борба с демоничните сили на шизофренията. Сатиричното перо на писателя надхвърля описанието на личната драма и през призмата на едно трансформирано възприятие отразява социални тенденции.

Духовните търсения на автора са отправени към утопията за пребиваване в по-съвършен свят. Сътворената от него галерия от образи допринася за последвалата реакция в реалността – демократизация в мрачната Николаевска епоха. Посланието на „Дневникът на един луд“ днес е да разширим кръгозора си, да отворим сърцата си за страданието на другите.

Мария Чулова

"Ревизор" от Н. В. Гогол

       Измамничеството в комедията „Ревизор“ от Гогол

В юношеските си мечти Гогол рисува Петербург като град „средоточие на ума и вкуса“, но, когато през 1828г. пристигнал за първи път, го поразил с посредствения и прозаичен начин на живеене. Избягал от провинцията от „съществуватели“, за да се срещне с техни подобия в столицата. Освен сборниците „Арабески“ и „Миргород”, продължава да открива пошлостта в живота и в комедията „Ревизор“, която упражнила влияние върху руската драматична литература. Безспорно най-великото откритие на талантливия писател е „Мъртви души“, за което получава идея от Пушкин. След период на душевно разстройство през зимата на 1840г., когато неразположението му е придружено с отпадане на физическите сили, Гогол се обръща към мистицизма. Тогава се обкръжава от „лицемерни набожници“, които му внушават да се отрече от предишните си произведения. При подобно пагубно влияние на временно настроение класикът хвърля в огъня втория том на „Мъртви души“. По това време го вълнува мисълта да призовава хората „да помислят за своето спасение“. Може би стига до извода, че трябва изкуството да се върне в лоното на средновековната мистично-религиозна литература. Чувствителността на Николай Василиевич е наранена и покрусен тръгва към Ерусалим, но това не облекчава мрачното му състояние. Подобно на Данте, руският писател никога не е бил политически апатичен. Двете трагични души приключват рано живота си. Гогол не осъществява намеренията си да представи инферналното в процес на катарзис и да изгради „Мъртви души“ подобно на „Божествена комедия“. Строгият аскетизъм, спазван от Гогол, съкращава дните му.

Прочети още: "Ревизор" от Н. В. Гогол

Към моята неупотребявана гръцка книга

Към моята неупотребявана гръцка книга

/Признание към Кийтс/

Ф. Скот Фицджералд

І.

Невесто на мълчанието, ти още си невзета,

със страх за бъдещето в безрадостния глас,

бъбрива пришълка, не ще изкажеш ти, което

би искала, о, боже мили, да изслушам аз.

Прочети още: Към моята неупотребявана гръцка книга

Дон Кихот от Сервантес

                             ДОН КИХОТ- ИЗМАМЛИВОСТТА И ГЛАДЪТ

/есе/

В човешката природа са заложени копнежи, които са с измамно-илюзорен характер.Така дон Кихот има ненаситен глад за рицарска литература и си внушава,че е един от средновековните рицари, най-известни с участието си с кръстоносни походи за завладяване на светите места. Дон Кихот е с илюзия към миналото, която е консервативна. Испанският идалго изглежда безпочвен, безплътен, съществува чрез празните рицарски романи и мечтае за подвизи, станали неосъществими на тази възраст, в която е той в романа. Нематериализираните му творчески намерения и нереализираното му признание за значимост в обществото допринасят за болестта на дон Кихот.

Прочети още: Дон Кихот от Сервантес

Смъртта на Офелия

Смъртта на Офелия в трагедията

„Хамлет, Принц на Дания” /1601/ от Уилям Шекспир

Една от загадките в трагедията „Хамлет” е дали Офелия се самоубива или поради нещастен случай се удавя. Хамлет обърква Полоний с Клавдий, кралския съветник – бащата на Офелия и Лаерт, ето защо по погрешка промушва подслушващия зад гоблена Полоний, когато разкрива на майка си защо се преструва на луд.

Бащата на Офелия е против това лудият принц да прекарва повече време с нея, да я увещава и ухажва. Кралският съветник не вярва, че Хамлет се е побъркал от любов. Когато синът разкрива на Кралица Гертруда защо се държи налудничаво, Полоний стои зад завесите и един гоблен и извиква стражата с крясъци. Това обърква Хамлет и той като заклет убиец, който цели да отмъсти за отравянето на баща си от Клавдий, решава да действа импулсивно и промушва тъканта.

Оказва се фатално и така загива Полоний. В този момент виждаме деградацията на трагическия герой, проявата на отрица-телните черти на меланхолика, което води до огорчение на влюбената Офелия. Хамлет причинява дълбока скръб чрез трагическата си вина, когато убива бащата на жената, на която вече е разкрил чувствата си. Разочарованата мома се усамотява край един поток и бере горски цветя за венец. Много картини изобразяват Офелия с увивни цветя по косите и дрехите. Шекспир я оприличава на сирена. Образът е картинен и пантеистичен. Майката на Хамлет съобщава на брата на Офелия скръбната вест за смъртта на сестра му. Много преводачи са вложили изкусно майсторство в превода на тази сцена – Гео Милев, Валери Петров и Александър Шурбанов са едни от тях. Дългогодишен е инте-ресът ми към словото на Кралицата, с което съобщава за удавянето, поради това съм превела в няколко варианта тази част от трагедията.

„Офелия” от Джон Еверет Милес (8 VI 1829 - 13 VIII 1896) – английски живописец /стр.21 от текста/.

Не само водата е огледало за Офелия, а и Хамлет, който често се преструва на други и изрича чужди мисли. Кралят се е опасявал, че Хамлет ще се ожени за Офелия и изпраща Хорацио да следи младата жена. Така е възможно Офелия да се е стреснала от преследвача и да е паднала неволно. Хорацио е преминал на служба при новия крал и знае много добре, че Клавдий е убил бащата на Хамлет.