Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 424  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
591796
   

Срещите на Бай Станчо

Детайли
Тъкмо седна на пейката и извади книгата, когато два силуета го покриха в сянката си. Беше същата девойка, с която се запозна преди повече от седмица. Държеше за ръката едно приятно усмихнато момче. Лицата им грееха от радост, че са го намерили.
– Добър ден! - казаха в хор и двамата.
– Добър да е, дечица! Как сте? Разбирам, че се научихте да се чувате. Браво! Само така ...
– Дойдохме да ви благодарим, каза момчето и се представи, казвам се Иван.
– Ахааа, драго ми е моето момче. Аз пък съм бай Станислав, ама ме именуват Станчо.
– Ние - каза момчето смутено - дойдохме да ви благодарим за мъдростта, с която ни надарихте, и да ви съобщим решението си, че ще сключваме брак с Живка през следващия месец. Четири часа кръжим из целия парк, за да ви открием. Бяхме се отчаяли и притеснили, че нещо ви се е случило и няма днес да дойдете на вашата пейка... 
– Така ли? – зарадва се бай Станчо. - Ама че радост - каза той и плесна с ръце. - Да не е защото положението е набъбнало?
– Не, не е... Всичко е в нормите, засмя се на шегата Иван.
– Хайде, че съм ви подготвил един подарък. А пък, ако става въпрос за мен, не се притеснявайте, черен гологан се не губи, така да знаете.
– Ние не ви каним, за да ни давате подарък. Вие ни дадохте най-добрият. Научихте ни да се обичаме, да се изслушваме, да се чуваме, а не да се състезаваме помежду си и да си доказваме кой е по-умен, или кой е по- силен.
– Както и да е. Обадете ми се, като определите датата. Ето ви моя телефон. Бай Станчо извади едно тефтерче и изписа телефона си със същия привършващ житейския си път индигов молив... Този молив му служеше така всеотдайно и продължаваше. 
Сбогуваха се. Бай Станчо остана сам на пейката с леко хитрата си усмивка, проследявайки техния път. 
Този ден бай Станчо се събуди и се усети в някакво невероятно празнично настроение. Изми се. Подстрига си мустаците, избръсна се бавно и щателно, както подобава на джентълмен, напарфюмира се, облече новата риза, новия костюм, новите чорапи, новите обувки, сложи новата вратовръзка, изпи кафето си, закуси, изми ръцете си и излезе навън от апартамента. Усмивката красеше и подмладяваше лицето му. Той спря едно такси, качи се в него и се обърна важно към шофьора:
– Към кметството моля!
– Както желаете господине, каза мъжът зад волана, включи брояча и потегли.
Кметството беше недалеч от къщата на бай Станчо, но на него не му се ходеше пеша и затова си позволи лукса да се повози. След десетина минути таксито спря. Бай Станчо плати и излезе навън. Пое си въздух и отново се усмихна на себе си. 
Когато се озова на седмия етаж, погледна през прозореца и се възхити на гледката, която се ширна пред очите му. Целият град беше като на тепсия. Почука на вратата на кмета. Подаде глава през нея и попита:
– Добър ден! Може ли да вляза? Аз съм бай Станчо.
– Ах, разбира се, изписка секретарката и додаде, заповядайте, влезте. Господин кмета ви чака с отворени обятия.
– Ох... поласкан съм. Благодаря, благодаря ... каза бай Станчо и се провря скромно и смутено през вратата.
След като се озова в стаята на секретарката, видя, че вратата към кабинета на кмета е отворена и той наистина стои по средата му и го очаква. Бай Станчо се поклони и влезе при него. Секретарката попита какво иска да пийне закодира отговора му и затвори след него.
– Добър ден, господин Кмет!
– Добър ден, бай Станчо!  Какво те води? Нещо важно ли имаш предвид?
– А бе, то дали е важно или не, вие ще решите. Аз съм дошъл с едно предложение и то доста конкретно. 
– Какво е, Бай Станчо?
– Ами искам да ви помоля да построите в градския парк, дето ние пенсионерите и хората на умиране се разхождаме, една хубава просторна тоалетна, ако е възможно? ...
– Тоалетна? Защо? Няма ли такава?
– Няма, господин Кмете!
– Но това са средства, каквито сега нямаме на лице.
– А колко ще струва една такава тоалетна?
– Не мога да кажа така наизуст, но не по-малко от сто хиляди лева.
– А, само толкова ли? Аз давам парите.
– Как така, защо?
– Така искам, господин Kмете! – каза решително Бай Станчо и попита, ще стане ли бързо? Искам да стане много бързо, ама така бързо, че да я видя, пък и да я използвам.
– Още днес ще извикам главния архитект на града и ще ви се обадя какво сме решили. Знам, че имаше някакъв проект да се направи точно в централната част, до шадравана, припомни си кметът, но не съм сигурен дали са затвърдили проекторешението, или търсят спонсори, които да им помогнат. Оставете, ако обичате, телефона си на секретарката. Ще сме в контакт и ще ви уведомявам за всичко каквото се реши по този въпрос!
– Аз и без това няма да ви оставя на мира, докато не решите този проблем. Той не е само въпрос, а проблем. Знаете ли тези, дето им е болна простатата, че не могат да се разхождат спокойно. Е, онзи ден Ванката се напикал, докато си ходел по алеите. Ако не си бил сложил за всеки случай памперса, щял да умре от срам горкият. Аз нямам този проблем, но колко много са тези, които го имат и нуждата е наистина душевадна, господин Кмете -  изтрака всичко като картечница бай Станчо...
След това подаде ръка на господин Кмета и се сбогува с думите:
– Разбирам, че приемате молбата ми при сърце. Благодарство за всичко и довиждане! 
– Довиждане и бъдете спокоен. Няма да оставя нещата без контрол, а и на човек като вас ще е срамота да откажа. Хем искате за доброто на възрастните, хем давате и парите, за да се осъществи един отдавна замислен проект...
Бай Станчо остави номера на своя телефон на секретарката и със своята неповторима многозначителна усмивка се раздели с кабинета на кмета.
Беше повече от доволен. Чувстваше се така, сякаш беше свършил невероятно важна мисия. С гордо вдигната глава крачеше по обратния път към дома си. Сякаш летеше милият. 
 
Автор Калуди Калудов
Следва продължение