За Бай Станчо и тотото

 

Прибра се малко преди да съобщят по телевизията тотото. Седна, запали цигара и зачака нетърпеливо, зареден с индиговия молив и лист хартия. От годините моливът се бе изхабил. Бе останал само една четвърт от това, което беше някога ... преди четиридесет години. Беше се изхабил ...

Седеше и чакаше пред телевизора. Тази емоция се повтаряше винаги, докато обявят точните цифри. Това му даваше невероятна емоционална приповдигнатост. Беше като зараза. 

Сигурно, ако изчислеше колко пари е дал за тези невзрачни фишове, през четиридесет и осемте години на своя живот щеше да си е купил някакъв апартамент.

Ето че започна. 

Първата цифра беше тридесет и седем ... Има я ... втората единадесет ... Има я ... третата ... и нея я има ... Четвъртата, и нея, петата и нея ... Ами сега? ... 

– Ало ... Секретарката на кмета ли е?

– Да! Кой го търси?

– Бай Станчо Станев, рече старецът с някаква вродена скромност.

– Защо го търсите господин Станев?

– Абе, не съм аз господин. Бай Станчо ми викайте, госпожо. Спечелих от тотото шестица, та получих голямата награда. Дадоха ми над два милиона лева. Искам да направя едно предложение на кмета, ако благоволи да ме приеме? ...

– Какво предложение бай Станчо? 

– Нека лично да го кажа на господин кмета? Моля ви!...

– Кога искате да се срещнете с него. След месец или по-късно?

– А бе, девойче, аз съм на шестдесет и шест години и едва ли ще доживея месец. Дайте да се срещна с господин Кмета днес, или утре, докато се чувствам превъзходно, че след месец знае ли човек какво го чака? ...

Секретарката се засуети малко и след броени секунди каза:

– Утре в девет сутринта кметът Ви чака в кметството. Бива ли?

– Ама разбира се, че бива. Там съм! Поздравете господин кмета от мен и много ви благодаря, мила госпожице. До утре.

– Много ме подмладихте бай Станчо? -  изсмя се тя в телефона.

– Нищо чедо, заслужи си го, каза той и постави слушалката. 

Банката му отвори нова сметка. Спортният тотализатор внесе парите в нея, държавата си взе данъка, който беше минимализиран, защото бай Станчо е и пенсионер на всичкото отгоре... И така беше повече от щастлив с повече от два милиона лева. Цифра, която никога не беше виждал на живо, дори не би могъл да я сънува. 

Бяха му дали карти, кредитна и разплащателна. Бяха му дали брошури за да се ограмотява в използването им и изобщо стана за една седмица нов човек. Знаеше си пиновете наизуст. Винаги носеше картите със себе си. 

Бай Станчо излезе от къщи, спря пред банкомата, изтегли пари и отиде в близкия магазин за мъжка конфекция. Беше си наумил да се стъкми за срещата с господин кмета и да купи някакъв костюм в тъмен цвят. Продавачките му намериха нещо подходящо и той се облече в него. Стоеше му чудесно. Всички го оглеждаха, поправяха, хвалеха, а той се въртеше пред огледалото като манекен... Почувства се поласкан от съдбата. Костюмът прилепна на крехкото му тяло. Стана важен. Отдавна не се беше чувствал толкова важен.

– На сватба ли сте поканен? Внучка ли ще жените? – заливаха го с въпроси продавачките, а той се усмихваше дискретно и най-накрая задоволи любопитството им, като каза важно:

– Имам среща утре с кмета на града.

Всички се разсмяха, мислейки, че самотникът се шегува. А истината си оставаше истина ...

Следващите магазини, които трябваше непременно да посети, бяха за обувки, чорапи, ризи, вратовръзки. След като накупи всичко, от което си мислеше че има нужда, се прибра вкъщи. Остави всичките покупки и се отправи към парка. Искаше му се да седне на любимата пейка и да премисли всичко, каквото се бе случило през последните дни, да си почете по стара традиция. Реши да бъде Чудомир. За да се върне към младостта и, ако му е още в силите, да се развесели на тъжно...

Разказ от Калуди Калудов,

очаквайте продължение