Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 61  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
619724
   

Бай Станчо се раздава

Детайли

Видя някакво хубаво и доста изискано кафене. Спря се да погледне на витрината. Имаше торти с изключително съблазнителен и красив вид.

Прочете всяко едно от наименованията им и си избра някакво купешко. „Тира ми су”. Кой знае с какво ли произхождение ще е?

Седна на една масичка за пушачи. До него се приближи една келнерка на годините на внучката му и го попита с усмивка на уста:

– Какво ще желаете?

– Една торта, но не и помня името и едно кафе.

– Да ви дам едно меню и така ще се подсетите за името, каза момичето, но бай Станчо стана, отиде до витрина, повика я и показа с пръст тортата, която му харесваше. Така се разбраха по-бързо.

– Кафето лаваца ли да бъде?

– Да разбира се. Виж кафето го различавам, защото обичам кафе и всяка сутрин пия редовно, но тортите са ви с много купешки думи. Даже не отговарят на чуждизмите, които аз знам. И тях ще ги науча, докато ми дойде времето да се бутурясам от този свят ...

Момичето му се усмихна и отиде да заяви поръчката. След пет минути кафето бе готово, а тортата поднесена на една огромна чиния. Бай Станчо веднага я опита и с учудване установи, че вкусът е повече от превъзходен. Невероятно, но факт. Боже мой ... да не знае, че имало такива вкусотии по света. Е, когато му донесоха сметката разбра, че до преди три дни никога нямаше да си позволи на подобно разхищение, но сега си плати и изпълнен от вкуса на едно съвършено удоволствие, продължи пътя в определената посока. Апартаментът му го очакваше. Искаше да се преоблече и отново да отиде в парка...

Когато пристигна, най-напред пусна телевизора и видя че рекламират екскурзия до Египет. Записа си телефона и се обади. Резервира си за след седмица едно място и реши да отиде на следващия ден да внесе таксата.

След обяд кметът му се обади, че е свикал съвета на отговорните за изграждането на града и дори главният архитект е обещал да дойде. Каза му, че има вероятност да се получи това, за което бяха говорили. Така животът на бай Станчо прие друго измерение и той прие ролята си, че ще стане необходим както на себе си, така и на много други хора от неговото поколение. Животът му се търкулна към една осмисленост, за каквато до този момент не беше мечтал ...

Преоблече се и отиде в парка на своята пейка. Още не беше разтворил книгата, която взе за четиво, когато се появиха двете млади същества, за да му съобщят, че сватбата им ще се състои след три седмици.

– Не искаме да отлагаме, каза Иван. Желязото се кове, докато е топло, а хубавото е хубаво, когато се оценява! ...

След това се засмя, обгърна Живка в обятията си и я целуна.

Сгряха му душата. Всичко, за каквото се захванеше, му се отдаваше днес. Беше един от най-хубавите дни на живота му. Кметът потвърди, че ще започнат със строителството на тоалетната. Младите, че ще се женят след три седмици. Хрумването му за екскурзията в Египет ...

Бай Станчо им потвърди присъстието си на тяхната сватба, сбогува се с тях и се зачете в книгата... Този път Толстой... „Смъртта на Иван Илич”...

– Добър ден! Кажете на младите, че е дошъл бай Станчо. Те ме поканиха, но не ми донесоха покана, а само ми се обадиха по телефона – бай Станчо не успя да довърши, когато на вратата се появи Ваньо и го грабна в обятията си. Той така се зарадва на стареца, че веднага му проправи път през кордон от безкрайното множество от хора. Стигнаха до Живка, която изглеждаше като ангелче. Бай Станчо я погледна с възхищение и се приближи до нея. Целуна я по ръката и подаде едно малко пакетче като подарък. Тя му се намуси и го укори с поглед, но, след като отвори кокетно пакетчето и видя прекрасно златно пръстенче с един малък и деликатен диамант, очите й се разтвориха широко и не знаеше какво да направи. Хвърли се на врата на стария човек и едва не го събори, защото той не очакваше нейната така буйстваща радост.

– Харесва ли ти? – попита я през рамо той ...

– Да! Много е хубав. Искаш ли да си ми татко, проплака момичето спонтанно, а бай Станчо се стъписа от неочакваното изречение и изхлипа. Сълзите се появиха мигновено в очите му и той каза решително:

– Да, мое дете ... Искам ... Даже съм ви донесъл едно нещо, което ще ви помогне в началото.  На мен ми е в излишък  - и подаде една кредитна карта с нейното име. Там съм сложил десет хиляди лева, но затова ще ви разкажа друг път, защото ...

Двамата се спогледаха и тя каза на всички със сълзи на очи...

– А това е моят татко. Всички го наричат бай Станчо. Вие знайте, че това е баща ми! – и си го целуна по бузката.

– Живе, каза бай Станчо, искам да ти кажа нещо.

Тя се приближи до него и се наведе, защото глъчката беше голяма и всеки раздаваше коментарите си на всеослушание. Бай Станчо се приближи и каза:

– Нали утре ще направим осиновяването ти в съвета?

– Да, каза Живка и изпищя от радост.

– И ще приемеш моето име?

– С огромна радост татенце мое ненагледно ...

– Добре дъще, до утре.

Намерила си беше баща, а той още една прекрасна дъщеря... Каква радост бушуваше в двете новосъединили се сърца. До скоро непознати, а сякаш търсили се цял живот. Сякаш всичко идваше на мястото си без да е било планирано. Изглеждаше планирано от една невидима ръка, която знаеше техните нужди преди да ги бяха споделили един на друг.

Сватбата мина чудесно. Бай Станчо танцува с булката. Пийна две ракии и чаша вино, но не се напи. Остана трезв и почти до края на празненството. Прибра се много късно след обяд. Беше още доста светло и реши, че трябва да завърши деня с една покупка, която сигурно щеше да накара дъщеря му в Хюстън да подскочи до тавана от радост. Спря пред едно бюро и попита за билети за Америка. Оказа се, че има една оферта за пенсионери, само дето се налагаше да направи медицински преглед на цялото си физическо състояние. Плати с карта и гордо сложи в новия си костюм самолетния билет за Хюстън през Ню Йорк и обратно. Беше отворен билет за половин година. Представи си каква радост щеше да настане и се усмихна самодоволно. Прибра се вкъщи. Изгледа много и най-различни предавания по телевизията. Сън не го хващаше.

Представи си как звъни от летището в Бостън на дъщеря си. Как тя шокирана от неочакваната му поява, сяда развълнувана да си поеме въздух и, след като се окопитва, му заповядва да остане на летището, а след час идва и го взема при себе си. Как внучето го обгръща с ръчички. Как му се хвърля на врата. Колко е пораснало. Колко всичко е невероятно и пълно с щастие ...

На сутринта телефонът звънна и той скочи притеснен. Беше се успал. Първата му мисъл беше за Живка. Сигурно е тя. Взе слушалката и притеснено каза:

– Да, моля.

– Бай Станчо, Вие ли сте?

– Аз съм. Кой се обажда?

– Кметът на града.

– Ах, господин кмет, Бог ви изпрати. Исках да ви се обаждам, защото искам да осиновя едно момиче на двадесет години. Вчера я ожених, ама се разбрахме, че днес ще ви попитам дали можете да ми помогнете в уреждането на документите.

– Няма никакъв проблем, бай Станчо, а особено ако и тя го желае. Щом се е оженила, значи нещата са от ясни по-ясни. Още днес ще наредя да подготвят всичко и, когато дойдете след обяда, документите ще са готови само за допълване на личните данни и неща, които липсват, а са необходими от страна на бюрокрацията. Съгласен ли сте?

– Разбира се, че съм съгласен, господин Кмет. Много Ви благодаря!

– Няма защо.

– А Вие за какво ме търсите? - сети се бай Станчо да попита.

– За да ви кажа, че днес в седемнадесет часа ще е първата копка.

– За тоалетната ли?

– Да, бай Станчо. Да не си се отметнал?

– Как бе човек, та нали това ми е заветната мечта-а-а? ...

– Бай Станчо, все се каня да те попитам, защо правенето на тоалетна в средата на градския парк се е превърнало в твоя мечта? Доколкото знам сполучи от спортния тотализатор шестица, а това е голяма финансова награда? С нея можеш да живееш охолно, докато Бог ти позволи, а ти ... тоалетна, та тоалетна! ...

– Точно за това, сине. За да може всеки, който я посети да се изхожда върху клетия ми късмет, мамка му ...

Бай Станчо се разплака и продължи:

– Защо тази голяма печалба не дойде, когато бабичката ми беше още жива и здрава, защо? ...

Гласът му изхлипа, а той ... побърза да затвори телефона ... 

Разказ от Калуди Калудов

Държавна опера - гр. Варна

"Дон Карлос" - Джузепе Верди

 

Очаквайте още шест разказа от Калуди Калудов - Доброглед

от редактора

Мария Чулова,

гр. Пловдив