Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 81  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
619250
   

Продължение на разказа на Калуди Калудов

Детайли

Късметът на Бай Станчо

 

Пред погледа му се ширна паркингът, който вече беше пълен с посетители. Някои от съседите си оставяха колите на него, защото нямаше място за паркиране пред домовете им. Прекоси и се отзова пред централния вход на супермаркета.

Мислите му отново се върнаха към покойната ...

Беше се вледенила, когато я докосна. Лежейки до него, постепенно бе изстинала. Сякаш нарочно го беше оставила да се наспи на спокойствие до сутринта. Като че ли и в смъртта си остана преизпълнена с грижовност. Не усети, че си е отишла. Болеше го ...

Болеше го, че не можа да се сбогува с нея, но от друга страна Бог не пита,  когато взема чадата си ...

Толкова години си топлеше студените крачета между неговите ... Как да усети, че го е напуснала завинаги? Как? ...

Очите му се навлажниха. Долната му устна потрепера неволно от болката, която спомените му донесоха. Принуди се да спре за малко преди да влезе. Бяха поставили парапет на четирите стъпала, преди да се влезе в магазина. Той се опря. Отдъхна. Набра сили и влезе. Сърцето междувременно изтупурка в аритмия. Не му обърна внимание. Нямаше смисъл да се вдетенява ...

Влезе и поздрави, както в доброто старо време.

– Добър ден!

– Добър ден бай Станчо. Тотото ли?

– Аха! - усмихна се той.

– Ето ти тук един фиш.

– Благодаря. Бог да те благослови!

Старецът взе фиша и се премести на съседната маса, за да не пречи на чакащите след него. Не се налагаше да си припомня кои са цифрите. Ръката сама ги изписа, както неведнъж го бе вършила. Попълни само една колонка, плати и си тръгна.

Всеки ден след кафето ходеше зад супермаркета в баничарницата, за да си купува баница. Едвам изяждаше една горкият. Стомахът му, след смъртта на баба Драгана, така се бе свил, че нямаше място за много неща.

Добра жена беше тя, няма що, ей! ...

Приближавайки фурната, той видя как Ваня, продавачката, усмихната като слънце, подканваше клиентите си и ги обслужваше пъргаво и с настроение, сякаш днес е най-щастливият ден от живота й.

„Добро и състрадателно момиче” – помисли бай Станчо, а след това й махна с ръка. Тя го видя и му се зарадва много. Направи му знак да дойде отзад и продължи да обслужва опашката от гладни и забързани за работа минувачи. Понякога му продаваше на безценица от бракуваните и обезформени тестени изделия. Кой ли ти гледа формата им рано сутрин. Още не изчистил гурелите, всеки гледа да забрави за глада. Кой ще ти гледа формата? ... Усмихна се на себе си и влезе в баничарницата, но този път от входа на обслужващия персонал.

Ванчето се обърна към него експедитивно, като го поздрави. Нямаше време, за да си похортуват.

– Здравей, бай Станчо! Имам нещо за теб, каза тя и се наведе зад тезгяха. Извади една пластмасова торбичка, грижливо прегъната на две, и му я подаде. Той я взе, отвори я и що да види? В нея се мъдреха малки кифлички с мармалад, банички със сирене, рогчета и огромно количество от милинки.

„Ама, че добре започвам деня!” – помисли той и си рече – дано и с тотото донесе изобилие ...”

– Колко трябва да платя? ... попита бай Станчо от куртоазия и зачака отговора и с тихата надежда да каже, че не й е длъжен с нищо, но?... Знае ли човек...

– Нищо. Подарък е. Приятен ден ... Следващият моля, каза тя и се обърна към изчакващия реда си ...

Бай Станчо затвори вратата след себе си и се запъти към парка. Беше повече от щастлив. Колко малко му е нужно на човек.

Представи си как ще седне на любимата си пейка с книгата в ръка и ще похапне от обезформените закуски.

Обезформени? Смехории. Сякаш в стомаха му щяха да се подреждат за изложба ...

Вечерта, когато денят бе на привършване, бай Станчо се завърна вкъщи. Беше изчел доста страници от повестта „Искрица живот” от Ремарк, но не можа да изяде всичко, което получи в пластмасовата торбичка от Ванчето. Щеше да има и за закуска на следващия ден.

Заключи вратата след себе си и пусна телевизора. Имаше някакъв филм. Загледа се, но по средата му се приспа и отиде да се умие. Прищя му се да легне и се наспи. Дали причина за умората му не беше тежката за четене книга? ... Дали цялата тази трагедия не му беше отнела много от силите? Дали тази трагедия, описана от автора, не му отне радостта да забележи прекрасния слънчев ден, който прекарва в парка залисан в сюжета й? ...

Уморен и сънен той протегна тялото си и се опъна на леглото. Цял ден беше проседял на пейката, заобиколена със зелени храсти, закътана от човешки очи. Беше забравил за всичко. Книгата е прекрасна. Погълна го. Не му позволи да се откъсне от нея. Изми се и набързо се подготви за сън.

Беше все още рано, но не е първа младост. Пък и, докато спи, времето ще мине по-бързо. Резултатът от тотото, което попълни, ще се появи по-бързо. Потри сухите си ръце и се усмихна изнемощяло. В очите му се появи хитро пламъче, което беше типично за бай Станчо. Сякаш предчувстваше, че ще му се случи нещо невероятно и нещо много, много важно в неговия живот ... Нещо, което трябва да му се случи непременно. Нещо, което очакваше през цялото си съществуване на тази земя...

Облече пижамата и се зави през глава. Сънят го отнесе в своя спокоен и далечно неповторим свят ...

Неделята се появи, с прекрасна слънчева усмивка, която се разля върху деня още от самата сутрин. Бай Станчо се събуди с болната мисъл, че тази вечер ще покажат по телевизията жребия и ще научи резултата от тотото ... За кой ли път? Колко бавно минаваше времето за бедния старец! Хубаво постъпваше, когато го пускаше в съботите и периода на очакване за поизхабените му от времето нерви се съкращаваше. Този път избърза и стори това в петък. Идва малко нагоре дългото очакване. Затова реши да не постъпва повече така със себе си и отиде да се хигиенизира.

Изми се, облече се, отиде до хлебарницата, но когато стигна до нея и видя усмивката на Ваня се сети, че все още има какво да закусва от вчера. Понечи да се върне вкъщи, но тя го забеляза и му махна да се приближи. Бай Станчо се приближи и я поздрави, а тя ...

– Имам една изненада днес за теб!

– Каква изненада, бе мойто момиче? Та нали вчера ме облажи с толкова много прекрасни лакомийки? ...

– Имам днес четири прекрасни вити баници, ама от големите. Завила съм ти ги в една торбичка и само чаках да те зърна. Ето ги. Заповядай!

– Ама нали вчера ми даде? ... - не успя да се доизкаже той, когато го прекъсна с лек укор в гласа Ваня...

– Взимай и не питай повече!

– Ох, Господ да те поживи и много щастие да ти дава! Благодарство! Отивам да закуся.

– Ама ти още ли не си закусил? – Ванчето го погледна престорено строго, а бай Станчо я погледна с невинния си поглед и и се усмихна коцкарски...

– Какво да ти кажа, дете мое, нали знаеш, че, като дойде време да теглят тиража, сън не ме хваща? ... Като муха без глава съм! Ще си хапна и ще отида да се поразхождя в парка, та белким времето мине по-бързо.

– Приятен ден, бай Станчо и минавай по-често край мен, че все нещо ми се намира за теб.

– Добре, чедо, ще се старая, но знаеш, че ми е неудобно така. Чувствам се като храненик... Ох!... Хайде, приятна ти работа днес! И благодаря ти още веднъж от все сърце за всичко, което ми даваш и ще даваш в останалата част от моя живот ...

– И не се запътвай скоро за там!... хахаха... – тя се засмя със звънливото си гласче и му помаха радостно за довиждане, а бай Станчо я погледна миловидно и се запъти към дома си.

Завърна се, свали сакото и подготви за варене сутрешното си кафе. Едва сега денят му започваше така, както винаги . От превъзбуда ли от що ли, но беше забравил за кафето и за първата цигарка. Беше тръгнал да купува баница, а имаше в хладилника колкото му душа иска, остатък от предния ден. Е, получи още много като допълнително, но знаеше, че не му беше времето да ходи до баничарницата тази сутрин. Както и да е ... пък и туй Ванче наистина си го бива и е наистина злато човек ...

Кафето закъркори. Няколко капки потекоха по външната страна на джезвето, но не паднаха върху котлона и миризмата на изгоряло не се разнесе.

Бай Станчо постави една вита баничка от днешната партида в микровълновата печка, претопли я тридесет секунди и седна да закусва. Тъкмо искаше да отпие първата глътка кафе, когато го стресна звънецът на вратата.

„Може би е комшията” – помисли той и се запъти към прозореца, за да погледне и се увери в това.

Нямаше никого.

„Странно!” –  върна се при масата. Седна. Най-после отпи първата глътка от сутрешно кафе и успокоен се замисли отново за самотата, която го бе споходила след смъртта на съпругата му. Спря погледа си върху овехтелия от времето шкаф в столовата, където от леко избелялата фотография го гледаше тя. Неприязън завладя сърцето му.

„Отиде си заради немарливостта на лекарите!” – помисли той ...

„Да си призная правичката, ако й бяха били веднага инжекцията и я бяха обезводнили нямаше да се задуши и да почине така изведнъж в леглото ни, без да може да каже и думичка за сбогом... – помисли бай Станчо и се изпълни с жал”...

Усети, че се превръща в обвинител и се сепна. Не биваше да укорява никого. Малко ли им е на съвестта, че и той сега да ги съди?

Закуси. Изпи кафето си. Запали цигара и се опъна на стола пред телевизора. Искаше му се да отиде в парка и да седне на любимата си пейка с книга в ръка, но се сети, че ще е по-добре, ако започне деня с написването на писмо до дъщеря си в Хюстън в щата Тексас.

След като изгледа новините от сутрешния блок, той се запъти към малкото отрупано с книги бюро, извади лист хартия и записа:

„ Скъпа дъще! Както обикновено стоя вкъщи, душата ми плаче за майка ти и си мечтая, докато все още съм жив, да те зърна поне още веднъж. Днес е неделя и аз очаквам моята голяма неспечелена печалба от тотото и си мечтая както всяка седмица от четиридесет и осем години насам ...

Знаете, че мечтите понякога се изпълват и, че аз продължавам да благодаря на Бог за всичко, което ми е дал на този свят. За всеки миг, за всяка радост, за всяка болка... Не ме свърта у нас, но ще се опитам да довърша писмото и след това ще отида в парка, защото времето е хубаво, и искам да използвам възможността да почета, седейки на любимата пейка, на която неведнъж сме седели с майка ти...

Тя ме гледа всеки ден от снимката над шкафа. Усмихва ми се безмълвно и така дните ми минават в тих монолог. Разказвам й къде съм бил, какво съм ял, какво съм правил всеки ден, а тя ме изслушва внимателно и не ми се кара, нито пък спори с мен. Не ми се сърди, не ми се цупи и изобщо си съжителстваме много добре. Мъчно ми е за всички вас, а особено за внучето, но няма какво да хленча и да се оплаквам, че ще вземете да се притесните и да дойдете да ме видите, а после? Как ще се разделим? Какво ще правя, като си отидете и ме оставите на произвола на съдбата?

Обичам ви. Внимавайте! Пазете се от болести и настинки!

Татко и дядо...”

Извади някакъв плик, залепи му марка, грижливо го затвори и пъхна в джоба на сакото си. Излезе навън. Минаваше покрай пощата. Пусна плика в голямата червена кутия и продължи към парка. Този ден забрави да вземе книгата на Ремарк, но бе взел новото издание на разказите на Йозеф Кафка.

„Трябва да се месят стиловете. Само така може да се види, че разказваческото майсторство не е само дадеността да си разказвач на интересни сюжети, а и умение да разказваш изобщо. Неповторимо качество. Освен това да умееш да запращаш читателя в непредвидени посоки, без да е очаквал това или онова събитие”...

Стигна до любимата си пейка и седна. Тя бе на много закътано място и обградена с висок добре поддържан чимшир. Беше вече към десет часа сутринта. Все още нямаше много разхождащи се. Намери някакъв забравен вестник на пейката и се зачете. Пишеше само за убийства, грабежи, разводи, кой с кого спал, кой какво ял, кой как се събуждал рано, кой какво е продал или купил... Изобщо много глупости и нищо съществено.

 – Извинете, мога ли да седна до вас?

Бай Станчо чу женски глас и се притесни. Вдигна поглед от вестника и с изненада установи, че е една девойка на около двадесетина години. В главата му моментално се завъртя мисълта за това как в медиите се говореше за младите момичета. Как ги опетняваха, че търсели стари мъже и успявали да ги омотаят в мрежите си дотолкова, че да им отмъкнат и малките натрупани във времето спестявания.

Беше чувал, че триковете им били невъобразимо изненадващи ... За това, след като прецени момичето, той отговори по един смешен и наивен начин.

– Не знам! Май не, защото чакам една бабичка да ме посети след малко и точно тук...

Може би целеше да се презастрахова в началото на запознанството им. Хвана го срам от самия себе си. Ами, ако момичето си е читаво? ... Тогава?

„Няма нищо. Парен каша духа.” – самоуспокои се старецът и добави сконфузен:

– Нали няма да останете за дълго? ...

Момичето се извини и понечи да си тръгне. Направи го по толкова непринуден начин, че бай Станчо наистина се засрами от държанието си и рече:

– Ама седнете, аз се шегувах ...

Момичето се обърна, усмихна се на нелепостта и реши, че е хубаво да осъществи първоначалното си намерение. Приседна до него, а старецът се обърна леко на другата страна, сякаш искаше да й подскаже да не го закача. Ала девойчето не мислеше така. Явно имаше нужда да си поговори с някого. Започна да задава различни въпроси, които постепенно събудиха любезността на бай Станчо. Неусетно той се поприближи до нея и започна да и отговаря вежливо и сладкодумно. Завърза се диалог, който прерастна в едно невероятно мило усещане. Пък и нали самият той е самотник и изпитваше същата нужда от разговор?...

– Вие сте по-възрастен и навярно имате много по-голям житейски опит от мен, та за това искам да ви запитам за нещо, което ме притеснява и ми носи болка. Днес, се разделих с моя приятел и не виждам обратен път в нашите отношения.

– Че защо сте се разделили? Какво толкова имате да разрешавате?

– Не знам от къде да започна! Ще го кажа направо. Изпуснах се пред него и споделих мнението си за неговата сестра, а той го прие много на сериозно.

– Може би си го жегнала с нещо, което да не му е много при сърце?

– Май, може и така да се нарече? Знае ли човек?...

– Според мен е хубаво да се вземат срочни мерки. Знаеш, че болката е нещо, което се появява като усещане дори и от най-незначителни глупости, които спохождат живота ни. Според мен, ако се обичате истински, не би трябвало да си причинявате болка. Не знам до каква степен имаш проблем със своя приятел, но ми се струва, че всички ние, докато сме млади, правим една и съща грешка. Всеки се мъчи да докаже кой от двамата е по-силен и по-умен. Нещо, което е пълна глупост. Може би, ако ми разкажеш малко повече за случилото се, бих могъл да те посъветвам и да съм ти от полза, но сега говоря само общи приказки ...

– Какво да ви кажа? ... Нещата се усложниха, защото аз се изказах в един от споровете ни против неговата сестра, а мисля, че нямах право да го правя.

– Какво точно си имала предвид и за какво по-точно е станало дума, ако можеш ми кажи за да преценя?

– Ами бяхме на един купон и се забавлявахме много хубаво, когато сестра му ни звънна. Поговориха си пет минути и той ми каза, че трябва да отиде да й помогне в нещо, че е в трудна ситуация. Обеща, че ще се върне след час. Аз се съгласих, но след час го нямаше. Минаха още няколко часа, докато се появи. Аз се разсърдих и му казах, че сестра му за него винаги е била по-важна от мен и че ми омръзна да се чувствам като „запълни дупка”.

Бай Станчо се засмя с глас.

– Защо се смеете така?

– Защото, мило дете, има определени закони в отношенията на хората. Никога не бива да виним близките на ближния, защото това неминуемо провокира омраза. Освен това, ако не разбираме, или ако не искаме да разберем някого и причините, които има за свое оправдание, то не е ли по-добре да се замислим върху личния егоцентризъм, който ни е обсебил? Попита ли го защо е закъснял? Какво се е случило? Ами, ако сестра му е била в „Пирогов” на операционната и се е нуждаела точно братчето й да й държи ръката в този труден момент, тогава? ... Да я остави да умира, защото ти го очакваш ли?...

– Не, не искам да умира никой, просто бях заслепена и не се сетих да го попитам за нищо.

– А притеснена ли беше, че на него можеше да му се случи нещо невъзвратимо? Да катастрофира и никога повече да не го видиш?

– Не! Нищо не го попитах, нито го потърсих, когато закъсняваше. Ами той защо не ми звънна, за да ме успокои?

– Защото може да е бил зает с нещо ужасно и непоправимо, каза бай Станчо, целия превърнал се в разговор...

– Но аз искам да остана с него. Разделихме се само за малко. Какво трябва да направя сега?

– Много е просто! Да се опиташ да прекараш колкото се може повече време с него. Да се опиташ да го изслушаш. Да го опознаеш колкото се може по-отблизо и по-обстойно. Мисля, че и на теб ще ти е от полза? Ще се докоснеш до неговия малък свят. А когато това настъпи, опитай се да влезеш в него и му дай малко от своите идеи от своята светлина. Най-лесно е да се караме, да се прокуждаме, да се унижаваме, да не си вярваме, да се виним, да не се зачитаме, да се оставим във властта на злостността и ненавистта.

– Мислите ли, че ние хората сме в състояние да се научим да изслушваме ближния? Нямам предвид прекия смисъл на думата. Както се казва в библията? ...

– Да се изслушваме имаме ежедневен шанс, но да се чуем?... Това е проблемът ни! Не знам!... Аз съм възрастен човек и цял живот се мъчех да се науча да изслушвам и да чувам своята бабичка, вече покойна, Бог да даде мир на духа й! ... До ден днешен, като се замисля, не виждам да съм се научил на много неща. Можех и да се науча, ама то май бе свързано с много други неща, а и с някакъв вид самодисциплина.

– Но дисциплината трябва да я има човек в себе си. Да я носи в сърцето си?

– Дисциплината е качество, което всеки от нас притежава, но може да се научи на такава, ако се опита да я наложи сам в себе си.

– Защо трябва да се учим, щом е заложено в нас, попита девойката, а бай Станчо се почеса по веждата и отговори съвсем точно:

– Самодисциплината се появява само, когато искаме да постигнем нещо наистина. Без нея не бихме успели и затова, човек трябва да се научи да си я налага. След като сме успели да достигнем до целта, трябва да се опитаме да станем дисциплинирани, за да успеем да задържим завинаги това, което сме постигнали ...

– Аз питам за всичко това, защото днес наистина имах тежък ден и се разделих с моя приятел ... Завинаги може би? ... По тази именно причина. Той няма никаква воля, за да задържи отношенията ни на това ниво, на което са. През цялото време на спора ни, ме унижаваше и демонстративно ми показваше колко съм неука и недодялана в начина ми на мислене. Сякаш той е самата прелест...

– Е, сигурно не е самата прелест, но ако и двамата си мислите така, то никой от вас няма да се докосне до истината на другия. Така, само ще се обвинявате и обвинявате. Не е ли по-добре да се върнеш у вас и да се опиташ да му зададеш въпросите, за които споменах преди малко? Да се опиташ да го изслушаш, да го попиташ какво го дразни, когато му говориш нещата, които не ти харесват в сестра му и защо смяташ, че за него тя е най- важна? ... Да разбереш какво мисли за всичко това, което коментираме с теб. След това да му зададеш въпроса обича ли те и иска ли да сте заедно или всичко е било недоразумение? ... Знам, че не е лесно да се поставят нещата така ребром, но според мен няма друг начин. Само така ще разберете веднъж завинаги кой какво иска и какво търси в бъдещето си, нали? ...

– Но аз съм му много обидена! ...

– Обидена? ... Обидата е най-лошият съветник. Тя е като бумеранг и носи много болести със себе си. Както физически, така и душевни. Отърси се от егото си, дете мило, и ще видиш, че животът може да приеме и други измерения ... Много по обилни на позитивност... Помисли!

Бай Станчо я погледна с топлите си очички и добави:

– Аз знам едно. Ако искаш да те чуят, трябва да умееш да изчакаш момента си. Всяка прекалена амбиция тласка човека към непримиримост и нетърпеливост. Иска да побеждава на всяка цена, а невинаги е в състояние. Победата е истинска, само ако си успял да победиш себе си. Ако успееш да разбереш, че не само твоята истина е истинска и актуална. Ако успееш да разбереш, че и другият има какво да каже в определен случай.

– Колко сте мъдър! – каза с възхищение тя...

– Не знам дали съм мъдър и моля те не ме смятай за мъдрец, а за човек, който само мисли на глас и няма никакво намерение да те поучава.

Бай Станчо млъкна и зачака реакцията на заслушалото се в думите му момиче. Тя се бе замислила и сякаш не можеше да скрие очарованието си от този дребен на вид старец, който спокойно и напевно й говореше така простичко и то за толкова сложни неща, каквито са човешките отношения между хората ...

– Ами добре, каза тя и стана пъргаво, много Ви благодаря. Вие сте най-прекрасния човек, когото познавам. Аз съм сираче и вечно трябваше да решавам всичко сама. Ако идвате често тук, позволете ми да ви навестявам. Мога да ви помагам, ако имате нужда от нещо? Нямам си никого... – каза тя и тръгна, но внезапно се върна при него, наведе се и го целуна по леко заруменелите страни на лицето от разгорещения разговор, който проведоха двамата, така неочакван и толкова ползотворен и поучителен.

Бай Станчо почувства умиление и се трогна. След това едва промълви:

– Ако съм още жив дете мое, ще те чакам... А как се казваш? ...

– Живка, а вие!

– Бай Станчо ми викай!

– Довиждане ...

– Довиждане!...

Когато девойчето се скри зад зелените храсти, с които бе обградена любимата пейка на бай Станчо, той почувства, как сълзите му се отрониха и търкулна по оръфания ревер на извехтялото бежово сако. Попиха в него, не оставяйки и малка следа. После се сети колко добре му започва денят, предизвиквйки умилението на едно младо създание, и се зачете отново в намерения пълен с безсмислици вестник. Пишеха, за да вкарат енергията на хората в посока, в която не се говори за истинските грешки на правителството и неговата корумпирана същност.

Пишеха, за да насочат вниманието на обикновения към неща, които нямаха никаква конструктивност за неговото бъдеще.

Пишеха, за да манипулират емоционалния заряд на обществото.

Пишеха, за да си изкарват прехраната с деморализация на човешкият свят.

 

Автор Калуди Калудов

Следва продължение