Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 97  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
602760
   

Късметът на Бай Станчо

Детайли

КЪСМЕТЪТ НА БАЙ СТАНЧО

 

Утрото проникна през прозореца на бай Станчовата стая. Увит като буба в светлото одеало от овча вълна, (наследство от майка му), той бе спал непробудно цяла нощ. Отвори очи и се надигна. Седна на крайчеца на леглото и се протегна, сякаш да набере смелост и се отлепи от него. Изправи се и запристъпва бавно към банята. След това се спря, защото почувства, че краката му не се подчиняват. Опита се да ги разтъпчи. С една дума, малък опит за сутрешна гимнастика.

„Брей, пак съм се схванал, а трябва да изляза час по скоро, за да не го пропусна!” – помисли бай Станчо и влезе в банята.

Не му се щеше да съжалява, че е забравил да го стори и реши набързо да свърши със сутрешните приготовления. Не че хранеше кой знае какви надежди да спечели, ама ей така ... за спорта дето се казва ...

Вече над четиридесет и осем години всяка седмица редовно повтаряше същата процедура, а след това чакаше ли, чакаше ...

Преживяваше все същите мечти и разочарование. Пак не успя да сполучи. Отново се случи същото и отново с него. Така живуркаше с вечната надежда, унесен в мечтите да стане нявга по-важен, а не забеляза, че се изтърколиха годинките и той остаря ...

Е, не че досега не му се случи, но не беше така, както му се искаше да бъде. Предвкусвайки същественото, винаги се вълнуваше до полуда.

Вече отметна няколко попадения. Най-голямото беше, когато навърши петдесет години, но не успя да му се нарадва, защото всичко се превърна в черпня. Сега, когато си припомни, се усмихна и се почеса. Голяма радост падна, ей ...!

Никога не загуби оптимизма си ... Само дето последно време се питаше дали да не престане да го прави ...

Като си представеше, че щастието можеше да го подмине точно тогава, когато се е отказал по ред глупави причини, му ставаше жал за постоянството, проявено във времето, и отново се запътваше за да изпълни измислената мисия ...

Влизаше в бараката и бързо изписваше утвърденото наизуст. Беше една вечна и неуморима комбинация, от която невинаги получаваше добра новина, но какво да се прави. Неведоми са пътищата Господни, а и не всекиму е писано да бъде зарадван...

След това се прибираше, временно успокоен, търпеливо зачакваше края на деня, когато на екрана на телевизора трябваше да се появи резултатът ...

Тази игра не е нищо особено, но кой знае защо бе пълна с магнетизъм и е ужасно заразителна ...

Сепна се. Няма време за мислене. Времето лети. Вече се разтъпчи.

Пусна водата да се източи. Изми очите си. Взе кратък душ. След това се избръсна старателно, обля се с една шепа евтин одеколон, намаза се с някакъв крем и се заоблича. Сложи протрития потник, ризата, панталона и старото почти на скъсване бежово сако. Обу тъмни чорапи, нахлу чехлите и седна в кухнята на изпроводяк. Така правеше винаги, когато отиваше да попълва тотото.

С една дума традиция ...

Стана, извади от долното чекмедже ситно смляното кафе и забърка две лъжички в емайлираното, оръфано от годините джезве, постави го на нагорещения котлон и зачака.

Обичаше да чувства вкуса на горчивина и затова не добави захар. Обожаваше аромата, който бързо се разстилаше по цялата кухня.

Не мина много време и ето че закъркори. Изпухтя, а кафето се надигна леко от всички страни. Извади го настрани и почака шумът да се успокои. След това постави дъното обратно на огъня и пак зачака. Така повтори процедурата толкова пъти, колкото бе нужно. Дойде моментън, в който най-после мътилката потъна на дъното, а отгоре остана само пяната. С една дума стана каймаклия.

Изля цялото съдържание в любимата си чаша с надпис „Бос” и седна край масата в кухнята откъм прозореца. Когато кафето изстина, той отпи и премляска усещайки неповторимия му вкус. Отвори цигарите и запали. Смукна жадно дима навътре. Дробовете му се изпълниха с него. Главата се замая, но това усещане се повтаряше винаги след първата цигара за деня. Не се учуди, нито пък му обърна особено внимание. Това усещане се бе сродило с неговото чувство за живот и бе едно от тези усещания, които подчертаваха илюзията, че всичко може да бъде по-истинско. Замисли се отново ...

Преди три дни навърши шестдесет и шест години. Не са малко! Чувстваше се прекрасно. Ходеше всеки ден на разходки до градския парк. Там се спираше край една асфалтова площадка, на която беше сложено шахматно табло и дълго гледаше как играят с едни огромни фигури тази невероятно красива и комбинативна игра. Слагаше очилата, за да вижда по-добре, но след това очите му леко пареха и затова предпочиташе да седне по-близо.

Сърцето му се чувстваше добре. Биеше си равномерно. Нямаше никакви оплаквания. Ходеше от време на време при един приятел кардиолог, но само за профилактика, а не с лечебна цел. От интерес дали всичко е наред.

В парка сядаше на една и съща пейка, наблюдаваше минувачите, които се разхождаха и анализираше поведението им. Философстваше по своему.

Заслушан в мелодиите на пойните птички, запалваше поредната цигара и отваряше донесеното четиво. Преполовяваше го и денят му минаваше почти неусетно. Лошото беше, че никога не намираше време за ядене, но какво да прави, като си е такъв? А като спреше да чете и свалеше очилата, очите му от преумора виждаха мъгла. Трябваше да внимава с четенето, ама като му е любов!

Обичаше да чете и това бе всичко. Четенето му даваше ищах за живот. То бе неговата стихия. Караше го да се чувства, като че се пренася все в различно време, в далечни и непознати светове. Даваше му радости и не искаше да се откаже от тях. А и да искаше не можеше ...

След това? ... Завръщаше се вкъщи. Сядаше пред телевизора. Гледаше любимия сериал, пийваше чай, забравяше да вечеря, лягаше замислен над това, което бе прочел този ден или което му се бе случило през деня ... По някое време заспиваше ...

Отпи от кафето. Хубавият вкус се разля в стомаха му. Усмихна се самодоволно. След това като по традиция мислите му го отведоха към спомена за неговата бабичка, за хубавата, за ненагледна Драгана ...

Уж само преди три години напусна този свят, а на него му се струваше, че е минала цяла вечност. Вече не чуваше топлия й глас как го вика за закуска. Не го питаше дали си е изпил лекарството за кръвно налягане? Нямаше кой да му подреди дрехите пред банята, за да се облече преди да излезе от нея. Грижовна беше милата... Сакън да не се простуди? Никой не го питаше как е спал тази нощ?... За нищо не бе питан, откакто го напусна тя за винаги ...

Само дето дъщерята звънеше от Америка, за да чуе как е, дали има нужда от нещо. Казваше и да не се тревожи и че си има всичко. От смъртта на баба Драгана, той сам се грижи за себе си. Прави всичко каквото е редно. Плаща си водата, тока, телефона. Пере се и си глади дрехите. Сутрин нарежда сладострастно закуската. Включва прахосмукачката, чисти дома си. През нощта се събужда да пие лекарството за кръвно. Изобщо се превърна в дисциплиниран домошар.

Вярно, че веднъж в седмицата идва жена, която почиства къщата генерално, но всичко останало лежи на неговите рамене.

Спомни си как дъщеря им преди много години отлетя за Австрия. След това фирмата й я изпрати на специализация в Съединените щати. Започна работа в Ню Йорк, а после се премести в Хюстън. Намериха и работа в Байлър колидж където се запозна с едно свястно момче, научен работник като нея и се омъжи за него. Не мина и година и ето, че им се роди прекрасна дъщеричка. Канеше ги да отидат при нея и да постоят. Да й погостуват. Заетостта, която имаше в работата си не и позволяваха да се връща често при тях, но докато майка и беше жива, успя да се прибере два пъти. Радостта им беше неописуема.

След смъртта на Драга, дълго го умоляваше да отиде да живее при семейството й в Америка. Поне за няколко месеца, ако не може да издържи повече. Изпрати му и покана за половин година, а Бай Станчо ...

Отиде в болницата, направи всички медицински изследвания, защото на неговата възраст, хората получават виза за Америка, само ако имат такива. В крайна сметка той се отказа, защото се страхуваше от дългото пътуване и от това да не се загуби някъде по летищата. Не е лесно на стари години да се свикне с нова държава с нови хора, да се научи езикът им.

Вярно, че дъщеря му го уверяваше, че има едно прекрасно българско общество, в което членуват хора с българско потекло, че при тях ще разнообрази ежедневието си, но той сякаш не искаше и да чуе. Отказа. Остана си вкъщи. Ползата от всичко беше, че здравето му след направените изследвания се оказа, че е в прекрасно състояние.

Една сутрин се появи някакъв проблем с прахосмукачката. Уж работеше, а нямаше тяга. По случайност се научи, че Данчо, съседското момче, работи в един сервиз за ремонта на електрически уреди. Поправяше котлони, хладилници, радиопредаватели, телевизори, перални, помпи и какво ли още не ...

Случаят помогна да се засекат на улицата пред неговата къща. Бай Станчо му се оплака. Момчето сякаш само това бе чакало. Накара го да се върнат да влязат в дома му. Той грабна под мишница развалената прахосмукачка и изчезна от погледа му. На следващия ден наистина му я донесе поправена. Изглеждаше като нова. От тогава я ползва всеки втори ден и поддържа изрядна чистота.

Такъв беше животът му!

Нито да го живее, нито да му се радва, нито да го планува ...

Пък и какво ли толкова можеше да планува бай Станчо на тия години? ...

То всичко е от ясно по-ясно. Оттук нататък, каквото Бог му дари, все кяр ще е. Най-важното е, да не го хващат болести, за да се грижи спокойно сам за себе си и толкоз ...

Изпи кафето и стана. Не изплакна чашата. Не изми пепелника. Не изхвърли фаса, излезе от дома подготвен с решението да изпълни мисията на своя живот докрай ...

Когато се отзова на улицата, погледна машинално в двете посоки, за да се увери, че някоя кола няма да го прегази като пресича и се забърза към отсрещния тротоар. Там се намираше новият супермаркет. Точно зад ъгъла на Кальонината къща, съседка от незапомнени времена ...

Преди три години, за кратко време го построиха. Огромен супермаркет с голям надпис „Кауфланд”. Ще рече свят за покупки. С построяването му, се започна унищожаването на така наречения малък бизнес. Дребните собственици на магазинчета надигнаха вой, ама нищо не помогна.

С умиление се сети, че баба Драга му се зарадва. Не се налагаше да ходи като цветарка от магазинче на магазинче, за да намери всичко необходимо за гозбата, която би искала да сготви за обяд или вечеря. Много преди това, на мястото, където построиха супермаркета, имаше една барака, в която цели четиридесет и пет години неговото присъствие се отчиташе редовно. А сега ...

Всичко се промени. Пред магазина се ширна голям паркинг за стотици коли и отне място за футболно игрище, което кметът уж бил обещал да направи. Заизчезваха малките магазини, сладкарницата, един малък цех за печатни машини и най-важното - децата играещи на народна топка ...

Спомни си с носталгия как понякога им се случваше, залисани в играта да счупят прозореца на съседката, но какво да се направи. Играта си има правила и рискове. Улисани в нея, те не можеха да овладеят амбицията за победа и прехвърляха мярката. Съседката се появяваше изнервена на портата и им викаше недоволна от случилото се колкото й глас държи. Намусена, връщаше топката на децата и го удряше на молба. Ако може да съберат пари от родителите си, та да помогнат в поправката на прозореца. Те обещаваха великодушно и продължаваха да играят с още по голям хъс, сякаш бяха забравили за случилото се ...

Сега всичко коренно се промени. Кварталът стана прекалено шумен, кръстовищата задръстени, глъчката се удвои, мръсотията също. Всичко е неузнаваемо.

Каква атмосфера имаше, когато още бяха малките магазини и кафенета. Малките ресторантчета с домашна кухня, където до ранни зори можеше да се хапва скара и картофки със сирене, заливайки ги със студена наливна бира „Загорка”.

Като се свършеха картофите в някое заведение, собственикът отиваше при съседа и вземаше от него на заем. Не можеше да изгони клиентите, де? А и цените бяха по-различни тогава.

Хубаво беше, докато съпругата му бе жива. Как приятно споделяха дните си от сутрин до вечер! ... Държейки се за ръце, отиваха на разходка из парка. Макар да разполагаха с оскъдни средства, успяха да изучат дъщеря си! Направиха къщата! Обичаха се и ценяха! Понякога се караха, но, когато трябваше, се разбираха даже без думи ...

И изведнъж, неочаквано, дойде денят, в който тя повече не отвори очи ...

Спомни си, че, когато се събуди сутринта на седми октомври и я побутна да стават, тя... не помръдна, нито промълви думичка ...

Беше се предала в обятията на Бог. Навярно там, където е отишла, бяха я посрещнали с почести и добри думи. Миличката ... Заслужаваше го ...

 

КАЛУДИ КАЛУДОВ

следва продължение