Шест разказа за ромското включване

• Печат
• Е-мейл

Детайли

Детайли

Категория: Проза

Публикувана на Неделя, 14 Април 2013 10:21

Написана от Людмил

Посещения: 2395

БАНАНИ

Ферад се събуди от глад и като се сети, че няма нищо за ядене в картонената кутия, която му служеше за шкаф и нито стотинка в джоба, му причерня пред очите. Той скоро беше преживял една опрация на стомаха, причинена от спукана язва и трябваше да яде по малко, но често. А вече два дни той не беше ял нищо друго освен три-четири филийки сух хляб със сол, разделени със сестра му, с която той живееше в една стая, в къщичка толкова порутена, че приличаше по-скоро на изоставена. Бяха толкова бедни, болни и в тревожна неизвестност, че не му се живееше повече. Мобилизираше го донякъде грижата за сестра му и за двете му малки кучета, които беше прибрал в дворчето под един сандък от амбалаж за някакъв домакински уред. Тях хранеше с остатъци, които намираше в казаните за боклук, които претърсваше през деня. Всъщност той разделяше тази храна между себе си, сестра си и кучетата, но имаше дни, като този, когато намереното не ставаше за ядене, та дори и кучетата не го искаха.

     Той запали един фас и внимателно седна, облегна се на стената, като гледаше да не събуди сестра си. Тя щеше да пита веднага за ядене, защото беше малко не с ума си, пък и също не беше яла нищо за вечеря. Всмукна дълбоко и като че ли с някакво облекчение, като се увери, че тя спи непробудно под юргана без чаршаф и щеше го остави на спокойствие още известно време. Понеже беше излязъл скоро от затвора, свободата, макар и в бедност, го опияняваше и радваше, както куче отвързано от синджира тича и лае без посока и без цел, от единствения възпорг да диша и щурее свободно. Да, обаче в затвора яденето, макар и недостатъчно, даваха навреме и по три пъти на ден. А сега.... да се радваш ли, да плачеш ли? Гладен, обаче свободен! Свободен, но гладен! Като не можа да измисли кое е по-добро, той реши да излезе и да отиде до един магазин за детски дрехи, където му бяха казали, че може да му дадат да налепи някакви плочки. Скочи така, както си беше от ставането – той всъщност не се събличаше за лягане, само се събуваше – обу се и се измъкна тихо, така че да не събуди сестра си, та да се спаси от мрънкането и за ядене. Те имаха още осем братя и сестри, но никой не им помагаше, защото, както той казваше, всеки си има кахъри и не му достигат парите. Един от братята му търгуваше на циганския пазар, та отвреме на време му отпускаше по някой лев за цигари или му даваше направо по няколко кутии.

Изскочи навън след като хвърли на кучетата малко мухлясал хляб, те го побутнаха с муцуните си неодобрително, пък започнаха с неохота да дъвчат парченца от него. Улицата беше легнала в калта, беше мокра късна есен, стари циганки шляпаха с широки стари обувки, пресичаха от единия до другия край приведени от студа и неволята мангали с цигари в уста, като подскачаха смешно да си намерят по-сухи места за стъпване. Ферад гледаше с отвращение този квартал, той беше дошъл в бордея тук по принуда, преди около две години обитаваха малка къща близо до центъра, но някой я нарочи да вземе мястото и да строи, бутнаха циганската къщица и изгониха семейството далеч в крайната махала.

Ферад зашляпа по пътя пеш. До центъра имаше 7-8 километра, но той не взе автобуса, защото билетът вече струваше един лев, а за един лев той можеше да купи два хляба, ако го имаше.

Влезе в центъра на града, където улиците не бяха кални, а покрити с паваж или асфалт и тротоарите с плочки. Студът проникваше и го бодеше през тънкото му яке, та го караше да бърза към магазина, в който можеше да му дадат работата. Въпреки че бързаше, той не пропускаше да хвърля поглед и към казаните за смет, така по навик и в много случаи това се оказваше полезно. Сега не можеше да вземе нищо, но ако имаше нещо ценно той щеше да го скрие някъде, та после на връщане да си го вземе и да го отнесе. Отдалеч още Ферад видя на следващия казан нещо поставено отгоре на полузатворения капак и предвкуси, че това нещо е полезно и добро за него. Казаните бяха нови и чисти, скоро сменени и нещото се открояваше жълто и привлекателно. Той побърза да не го изпревари някой, както се случваше често и като стигна различи поставените на капака два здрави, чисти банана, половин портокал, парче кекс и хляб. Има добри и грижливи хора, които мислят за другите и оставят на чисто място излишни храни, така че да ги намерят по-бедни хора. Той не взе посърналия портокал, но прибра в джобовете си кекса и парчето хляб, а в ръка понесе бананите. “Хляба ще изям, а кекса и бананите ще отнеса на сестра ми”, помисли си Феро. Тази мисъл го стопли, студът спря за малко да го боде и пред очите му се появи сестра му така, както ще се зарадва на бананите. Банани не се намираха всеки ден, чисти и здрави, по капаците на казаните. Той ги носеше внимателно и така радостен влезе в магазина.

– Хайде бе, човек, докога ще те чакаме? Хващай мистрията и започвай! Ето, купихме плочките, прави основата и лепи, защото виждаш на какво прилича стената! – говореше на висок глас собственичката на магазина.

Вчера тя не му беше казала, че непременно ще работи, а само евентуално, а днес вряка, като че ли го е чакала три дена. “Сигурно другият работник не е искал да вземе работата за тези пари, които тя дава” – си помисли той. “А сега се радва, че съм дошъл и ще си направи икономия. Хайде холан, чакала си ме! Ама нали нямам друг изход, ще налепя тези плочки.”

Той постави двата банана на един близък стелаж, така че да ги вижда, съблече якето, взе една кофа и започна да забърква мазилката. Щеше да свърши работата до вечерта и да вземе някой лев.

– Мамо, мамо – извика едно малко момченце, влязло с майка си в магазина да си купят нещо. – Виж тук има банани! Моля ти се, купи ми ги! Много ми се ядат!

– Тук не продават банани – отвърна майката, млада и хубава жена. – Тези сигурно са на някой от работниците.

– Какво искаш сладурче? – приближи се собственичката. Какво ти харесва?

– Иска бананите, тези двата банана. Сигурно са на някой от вас. Днес постоянно ми говори за банани. Минахме преди малко покрай една кофа за боклук и той видя два банана, като тези, на капака. И като започна: “Дай ми ги, та дай ми ги!” Как ще му дам банани от боклука? Не сме стигнали до някой магазин за плодове, да му купя, та да миряса. То едно дете като си науми нещо, не може да му излезеш на глава – говореше майката, като че ли беше виновна.

– Феро, твои ли са тези банани? – попита собственичката. Дай ги на детето, пък после ще си купиш други. Дай му ги! Виж, че ще изкара душата на майка си. Пък нали е момченце. Може да му стане нещо.

Ферад се обърна малко объркан. Да каже, че сигурно са същите банани, които са видели на капака на казана, не беше удобно. Да откаже – също, макар че ги беше нарекъл на сестра си.Хайде, взимай ги, момченце! – изговори той дрезгаво с малко яд, че ги е сложил на ачик, та да ги видят всички. Стана му жал за сестра му и продължи да маже стената с настървение.

                                                                       Людмил Попов

ГОТИНИ ПИЧОВЕ

Тук, в този разказ, не става дума за това, че един кърджалийски поп в коленопреклонен възторг се обърна към експремиера Сергей Станишев – “Господин, Министър-председател, Вие сте истински пич!”, което вероятно ще рече нещо, като интересен, стабилен, изявен мъж. Мен пък една колежка ме нарече веднъж, че съм “пич отвсякъде” и уточни – той е “пич, та дрънка!” Като приех, че щом министър-председателят е пич, то и аз не бива да се обиждам – трябва значи да взема това за комплимент. В по-прежни години думата беше обидна, знаехме, че пич означава незаконородено дете – копеле и сега в недоумение отворих речника за чужди думи на академик Стефан Младенов – и там тълкуванието е пич – незаконородено дете или израстък на растение близо до основното стъбло, нередовно стъбло и най-накрай пич значи уличен, развален човек (от турско – арабски произход). За Сергей определението на попа се прие положително, въпреки стряскащите значения в споменатия речник и това как тълкувахме по-рано думата. То и в софийския жаргон момчетата отдавна се наричат едни други “копеле” (незаконородено дете) в смисъл на подобен, близък, симпатичен приятел. Известно утешение е това, че значението на същата дума в румънски език е момче – най-редовно и книжовно – момче! То румънския език не е баш за пример, създаден е от лексиката на околните езици и най-вече на българската, на принципа “чул-недочул”, “разбрал-недоразбрал”. Ама времената се менят бе, пичове! Което е било обидно вчера, днес е похвала, признание за превъзходство. Е, щом съм пич, та дрънкам, ще издрънкам тук това за което си мислих, видях и чух в един горещ, юлски ден: “Кои са готини пичове? Къде ги виждам?” За Станишев изобщо работата с готин пич не се връзва – той нищо друго не направи освен да си кара мотора по разни сборища на рокери и пропаднали алармаджии. Това не е достатъчно за един готин, истински пич и то министър-председател! Иначе той си е един женчо – изнежен, невзрачен, никакъв, синче на баща партиен ръководител от ЦК, син на Партията, та дори и тая как се казваше, бе? А, Елена Йончева или някоя друга беше, го е изритала – точно защото не е никакъв пич!

Вървя си аз с тези рошави мисли в кратуната проста, отде дошли не знам и гледам току пред пазара стои един човек в летния пек, облечен в сиво сако, хубава, изгладена риза под сакото, дълъг, чист панталон и добре наложена шапка – каскет, приличен такъв, ама не нагласен, а като че се е родил така облечен. Отгоре на всичкия си приятен вид, в лявата ръка той държеше цигулка и лък, така малко износени – личи им, че често влизат в работа – готова е ей сега цигулката, всеки момент да легне на рамото на мъжа и да запее. Човекът малко приведен, и така не много млад, стои на входа на пазара и като че се чуди какво да направи, ама не стърчи като излишен, а изглежда свойствен на всички и на всичката обстановка, ама пак различен, особен и интересен. Абе, да му се ненагледаш! Ето, това е пич, викам си аз – истински готин пич! Печели днес конкурса за пичове! И какво ли свири, какво ли? Като го гледам, май се сещам. Циганска, народна, друга! Как не мога да го чуя? Така обичам такава музика!

Погледах го, погледах, пък подминах – какво да правя? Помотах се по пазара – обичам пазара, да видя продавачите – познавам доста от тях, стоката, цените. Не, че трябва нещо да купя, аз си имам в двора градина – домати, краставици, чушки, чубрица – има и за комшиите. Ами гледам днес за готини хора, готини пичове. Този малко докарва на готин, онзи не – ошмулен, друг съвсем шушумига – също като Станишев! Готин пич – само оня с цигулката! Абе, артист – познава се отдалеч! Кога ли ще го видя пак?

Мотах се, мотах се по пазара и айде на Главната! Гледам хорицата – утрепала ги градушката! Тук-таме изскочи някое хубаво гадже, ама нещо му липсва?! Или с цигара в ръка, или се докарала като уроспия, или се изсмива просташки, или кряка нещо в слушалката. Простотия, братче, личи отдалеч! И нищо свястно! Гледам един надува кларнета, малко момиченце до него блъска едно дайре и подскача – просят, дежурни са на Главната! Жалка картинка – оня не свири нищо като за пред хората, детето живо да го оплачеш – старае се, дрънка горе-долу в такта и това е! Да го съжалиш – измъчено детенце! Подминах и вървя нататък – като заглъхна виенето на кларнета, дочувам класика! А! Ама прилична класика! Сарасате, “Цигански напеви”! Опъват две момчета лъковете, залягат над цигулките – ех, най-после да чуя нещо свястно! Седнали са на един цокъл, опасал една властна липа, разперила зелени криле над улицата. Аз приседнах на подобен камък около друга липа-хубавица и се заслушах. Хубаво свиреха момчетата, сработено и много грамотно, технично и вдъхновено! Ето, готини пичове най-после, викам аз гласно! Не щеш ли, до мен седи една баба с внуче и на висок глас разрешават гатанки от една детска книжка. Не може да се слуша! Питам аз малкото – не обичаш ли музиката? Знаеш ли какво свирят! “Унгарски танци” от Брамс” – вика бабата. Не – е – е, друго е, па и казах: “Хайде да послушаме!” Малкият се дръпна и мина от другата страна – скри се зад бабата и ме гледа враждебно. “Той не живее в България и затова се смущава”– оправдава го тя. “Какво, да не живее в джунглата с маймуните? Не може ли да говори?” То, бая пичлеме, гледа ме още по-сърдито. Отказах се от диалога с глухите, запуших си дясното ухо и се опитах да слушам напевите.

Добре, че се обърнах! До цигуларите стои прав готиният пич от пазара, отпуснал цигулката до себе си и слуша. Почтително и внимателно! Слушам и аз – ех, че среща! Тия двамата подхванаха соната от Хендел – още по-добре! Кеф, братче! Колко хубаво звучи под липите, тази соната. Нещо за водата ли беше, как се казваше? Важното, че го свирят и го слушаме заедно с пича на деня. Ама тия двамата май, че взимат първенството! Минават нагоре-надолу хора, хорица ти казвам, никой не се спира, никой не се възхищава. Нали не е чалга! Смачкани хорица, курвета, мутри, простаци, мангали, с една дума – кауни! Ей, май, че ме хвана много яд!

Отново ги забравям – докато съм се ядосвал на празните хора, момчетата свършили и си почиват! Оня, циганският джент, нещо се потрива, нещо около тях пристъпя, пък изглежда пита, проговаря с колегите. Те малко бегло, така, както се отпускат, викат небрежно: “Да. Ами може.” Елеганта тръкна два-три пъти за настройка, па като подхвана една влашка, слушам – бре! Върти ги, засуква, тегли лъка – свири на две струни, онази песен, по-скоро влашко хоро, ме хвана за гърлото! Носи се музиката, препуска през клоните, околовръст поспрелите ококорени хорица, върти се като бясна самодива! Ту виртуозно бързо и препускащо, ту продължително напевно – да те скъса! А-а-а, тоя си го бива, бива си го и още как! Тези момчета – цигуларите, се повдървиха малко, слушат замръзнали в жегата и зяпат. Оня, свърши с влашкото, па подхвана едно българско хоро, тракийско – здраво, много здраво! Ама го свири от сърце и душа! Викам си: “То от нашата музика по-хубава има ли на света? Ей така, както я слушам от тази златна цигулка, протрита и износена с продърпан лък!” И ме изпълва едно хубаво чувство, един трепет – не ти е работа, иде ми да рипна и да затропам!

Тези момчета – класиците, разбраха с кого си имат работа, какво значи свирене от все сърце, от майстор и циганин! Останаха така, настрани от маестрото – като наказани ученици! Готин пич, наистина! Заслужи си го, званието! Ама и аз извадих късмет! Голям късмет!

                                          Людмил Попов

        

ЦИГАНИНЪТ С КОЛЕЛОТО

Той из­не­се ко­фа­та с боклука, оти­де до улич­ния контейнер, но се спря на ня­кол­ко мет­ра за­що­то един чо­век – циганин, на въз­раст око­ло че­ти­ри­де­сет и пет го­ди­ни, го пре­тър­с­ва­ше с ед­на къ­са здра­ва тояга. Това за­ни­ма­ние не про­дъл­жи дъл­го – в бок­лу­ци­те ряд­ко се на­ми­ра­ше ве­че не­що по­лез­но от ко­ето мо­же­ше да се спе­че­ли, ка­то се пре­да­де за вто­рич­ни су­ро­ви­ни или се упот­ре­би за храна. Времето ста­на тол­ко­ва страшно, бед­ни­те та­ка се разроиха, че бок­лу­чар­с­т­во­то ста­на про­фе­сия за мнозина. На “ре­ви­зия” през този казан днес ми­на­ва­ха над 50–60 раз­лич­ни хора, ня­кои от тях и по два-три пъти! Особено усър­д­ни бя­ха циганите, по­лу­де­ли по съ­би­ра­не­то на ме­тал­ни от­па­дъ­ци. Изкупвачите бя­ха вдиг­на­ли це­ните и дос­та хо­ра се пре­пи­та­ва­ха със съ­би­ра­не на ста­ро желязо. Те не жа­ле­ха ни­ко­го и нищо, и всичко, ко­ето мо­же­ше да се от­ка­чи и да се от­не­се – не­за­ви­си­мо да­ли вър­ше­ше ра­бо­та на сто­па­ни­те – час­ти от ограда, двор­на врата, по­лез­на вещ, заб­ра­ве­на или ос­та­ве­на за мал­ко пред дома, до­ри но­ме­ра­та и та­бе­ли­те с име­на­та на улиците, оти­ва­ха в приемните пунктове на “Белканто”.

– Какво, на­ме­ри ли нещо? – ре­ши да по­пи­та той ровещия, кой­то привърши, за­ка­чи то­яга­та с прис­по­соб­ле­ние на рам­ка­та на ко­ле­ло­то си и се при­гот­ви да се ка­чи и да тръгне.

– Нищо ня­ма днес, пре­тър­си­ли са го ве­че – от­го­во­ри не­охот­но циганинът.

– Намираш ли хляб, из­х­вър­лен в кофите?

Той има­ше три ку­че­та и няколко котки, ко­ито гле­да­ше с обич, но хра­на­та не дос­ти­га­ше и за­то­ва не­ряд­ко над­ни­ча­ше в казана или ог­леж­да­ше да вземе изнесени от хо­ра­та тор­бич­ки със стар хляб пред вра­ти­те и по улиците.

– А, на­ми­ра се! Защо питаш?

– Какво го правиш?

– Предавам го в ма­ха­ла­та по 10 сто­тин­ки за килограм. Един го изкупува, за­що­то хра­ни прасета – от­вър­на циганинът. 

– Ако го но­сиш за мо­ите кучета, ще ти да­вам по 20 сто­тин­ки за килограм. Може да ми но­сиш и дру­го, как­во­то намериш за храна. Ако е от ме­со ще ти го пла­щам повече.

– Става, бате! Ще ти нося! Тук ли си винаги?

– Тук съм по-често. Ако ме ня­ма, прех­вър­ли през вра­та­та и за­ка­чи тор­ба­та на пирона. Гледай са­мо ку­че­та­та да не те ухапят. Ще го пре­тег­ля и ще ти го пла­тя със след­ва­ща­та торба.

Не му се вяр­ва­ше много, но още на дру­гия ден ци­га­ни­нът дой­де и до­не­се го­ля­ма тор­ба с пар­че­та баници, закуски, чис­ти пар­че­та хляб – от­лич­на хра­на за кучета. Имаше и къ­со­ве от пица, ко­ито от­де­ли за котките.

– Откъде на­ми­раш тол­ко­ва мно­го и ху­ба­ви остатъци.

– Ходя при ед­на фур­на, а пък в училището, де­ца­та са мно­го гле­зе­ни и си ос­та­вят закуските.

На дру­гия ден отново дой­де и до­не­се още по-доб­ри неща. Имаше и пар­че­та са­лам и ця­ла тор­ба с прес­ни ба­ни­ци и дру­ги закуски, не­пип­на­ти и чисти.

– Откъде са те­зи неща? Да не си вли­зал във фур­на­та без да те видят?

– Ба! Като поп­ре­го­рят ги из­х­вър­лят по ця­ла торба! Не ис­кат да се из­ла­гат пред клиентите. Само тряб­ва да си там навреме. Познават ме и ги ос­та­вят за мен. Върша им по­ня­ко­га някоя работа.

– А салама?

– Салама го на­ми­рам в кофите. Само, че го из­х­вър­лят по-бо­га­ти­те в ня­кои махали. Най-мно­го има в “Тракия”, къ­де­то жи­ве­ят мла­ди и маанджии на хра­на­та хора. Ако по­зас­та­рее мал­ко я из­х­вър­лят, ма­кар и да ста­ва за ядене. Моето ку­че яде чес­то и луканки. Понякога пар­че­та­та са съв­сем чисти, за­ви­ти в торбички, та хап­ва­ме и ние хората. Чистят си кух­ни­те към пет и по­ло­ви­на ка­то се вър­нат от ра­бо­та и от покупки. По то­ва вре­ме си пъл­ня торбата.

– Влез вът­ре да го пре­тег­лим и да ти платя. Ще пийнем и по кафе – по­ка­ни го домакинът.

– Само да не ме уха­пят кучетата! Това го­ля­мо­то мно­го лае и се нах­вър­ля на вра­та­та ка­то дой­да – ка­за с тре­во­га циганинът.

Той се сети, че и друг път пред него ци­га­ни много са се стра­ху­ва­ли от кучетата. Защо? Защо ци­га­ни­те осо­бе­но много се страхуват? Вероятно затова, за­що­то ня­къ­де са кра­ли и пак са ги ла­яли или гонили, че мо­же и да са ги ха­па­ли кучета. Спомни си, че и един мно­го здрав мъж на име Петко от ед­но близ­ко село, пребледня, уп­ла­ши се до припадък, ко­га­то вле­зе у тях и го за­ла­яха кучетата. Преобрази се от страх, сма­ли се, ста­на ни­що човек. После научи, че Петко е ле­жал в зат­во­ра за кражба. Гонили са го с ку­че­та и са го нахапали. Е, тоя ще се стра­ху­ва цял живот. Та и циганите. Виж ме­тач­ки­те не се страхуват тол­ко­ва, въп­ре­ки че ку­че­та­та и тях лаят. Веднъж Вълчо – го­ля­мо­то куче, бе­ше го пус­нал за ми­ну­та на улицата, се нах­вър­ли на ци­ган­ка ме­тач­ка и и съд­ра полата. Той я отър­ва бързо, а тя не се уплаши кой знае колко. Сигурно не е кра­ла и не е преследвана. Всеки страх си има основание.

– Дай му пар­че хляб и ня­ма да те лае! Върви спо­кой­но до мен, ня­ма да те ухапе!

Влязоха, сед­на­ха на пейка­та във вът­реш­ния двор, пи­ха кафе, раз­го­во­ри­ха се. Циганинът си ка­за име­то – Юсуф по турски, Илия по български.

– Как да те наричам? Кое име по­ве­че харесваш?

– И на две­те ми викат. Както ис­каш ти – от­го­во­ри Юсуф – Илия.

– Ще ти каз­вам Юсуф, за­що­то та­ка си на­ре­чен ка­то си се родил. После ко­му­нис­ти­те са те прек­ръс­ти­ли насила с бъл­гар­с­ко име. Юсуф е ис­тин­с­ко­то ти име. Харесва ли ти кафето?

– Екстра е! На ма­шин­ка ли го правиш? У нас ни­ко­га не си пра­вим кафе. Имаме ма­шин­ка и ние, но бул­ка­та не знае да прави. Намерих ма­шин­ка­та из­х­вър­ле­на за­ед­но с кутията. Чисто нова! Отива и ку­пу­ва ка­фе в найло­но­ви чаш­ки от буд­ка­та по двайсет сто­тин­ки и пи­ем от него. Всяка сутрин. След то­ва тръг­вам по казаните.

Циганинът замълча, за­па­ли вто­ра цигара, ка­то раз­г­леж­да­ше двора. Той бе­ше здрав, изпечен, прям – ще ре­чеш нормален, честен, до­бър и ра­бот­лив човек. На сто­па­ни­нът му бе­ше при­ят­но да об­щу­ва с чо­век от то­ва съсловие, ка­то приятел, рав­нос­той­но и уважително, още по­ве­че, че го ин­те­ре­су­ва­ше ха­ла на те­зи хора, тях­на­та бор­ба за хляб пък и спе­ци­ал­но кофаджиите, ко­ито се бя­ха ум­но­жи­ли тол­ко­ва много. Обществото яв­но за­ги­ва­ше щом мно­зи­на си из­кар­ват хля­ба ка­то бър­кат в казани­те по цял ден. Между тях има­ше и не­мощ­ни старци, ко­ито съ­би­ра­ха хартия, глав­но ку­тии от велпапе, връз­ва­ха я на па­ке­ти и я от­на­ся­ха за пре­да­ва­не със счу­пе­ни дет­с­ки ко­лич­ки или с ня­как­ви бед­няш­ки прис­по­соб­ле­ния я за­мък­ва­ха за съв­сем мал­ко пари. Щастливци бя­ха те­зи от тях, ко­ито из­кар­ва­ха по един лев на ден. Така си оси­гу­ря­ва­ха един хляб и ко­фич­ка ки­се­ло мля­ко – хра­на за деня. Други оби­ка­ля­ха и съ­би­ра­ха в тор­би и на па­ке­ти всичко, ко­ето мо­же­ше да се опол­зот­во­ри – това бя­ха и бъл­га­ри, и цигани, по ви­да на ня­кои мо­же­ше да се отсъди, че са образовани, но от­ча­яни от ми­зе­ри­ята са пре­вър­на­ли то­ва в занаят.

Той чес­то сре­ща­ше един от тях, Спиридон се казваше, млад мъж – край­но изоставен, с мазни и раз­къ­са­ни дрехи, ог­ром­на бра­да и мръс­на и раз­чор­ле­на коса – съ­щи­ят оби­ка­ля­ше глав­но тех­ния квар­тал и съ­би­ра­ше всичко; със­ре­до­то­чен с бав­на и пров­ле­че­на по­ход­ка той претърсваше пе­дан­тич­но и ка­то по план казаните в района. Стопанинът пра­ве­ше ня­кой път опи­т да го заговори, но по­лу­ча­ва­ше мъл­ча­ние или мно­го крат­ки отговори. Личеше, че то­зи чо­век има не ло­шо образование, пог­леж­да­ше ма­кар и за се­кун­да с ум­ни очи, има­ше ме­ки и при­ят­ни ма­ни­ери на чо­век, въз­пи­тан и жи­вял ня­ко­га нормално. Това ля­то вед­нъж, за своя ра­дост, той го срещ­на подстриган, об­ръс­нат и с поч­ти чис­ти дрехи.

– Брей, как­во е ста­на­ло с теб, да не си се оженил, Спиридоне? – го по­пи­та той. Шегата ми­на ка­то нечута, Спиридон се обър­на и го погледна. Той съ­жа­ли за глупавия майтап и го по­пи­та ка­то по работа, на­ми­ра ли хляб. Щеше да му пред­ло­жи да го из­ку­пу­ва за ку­че­та­та си.

– Намирам – бе­ше крат­ки­ят отговор.

– А как­во го правиш?

– Печем го и го ядем! Ние сме ня­кол­ко ду­ши при­яте­ли и си го изяждаме.

Той от­го­во­ри благо, спо­кой­но и съв­сем прос­то и естествено. После се обър­на и про­дъл­жи по пъ­тя си, на­ра­мил го­ля­ма­та торба. Ходеше бав­но и провлачено, ка­то че ни­кой ня­ма­ше пок­рай него. Другите не съ­щес­т­ву­ва­ха – той се бе­ше от­ка­зал от света, от общуването, от дру­ги­те хо­ра и тех­ни­те до­сад­ни и не мъд­ри въпроси. Той из­пъл­ня­ва­ше най-важ­на­та за­да­ча на све­та – оцеляваше! Стопанинът ос­та­на ка­то под­рит­на­та вещ – не­лов­ко и неестествено. Света на оце­ля­ва­не­то си има­ше и свои за­ко­ни – без из­лиш­ни при­каз­ки и любезности. Всъщност то­зи свят не му бе­ше съв­сем чужд – той има­ше сво­ите сре­щи с мизерията, ня­кой път му се ис­ка­ше да изос­та­ви всичко, да не се среща, да не се пред­с­та­вя и да се зат­во­ри дъл­бо­ко в черупката на отчаянието – да се изолира от све­та на доволството, ко­ето не зна­еше ни­що дру­го ос­вен се­бе си. Самият си хапваше понякога от баничките донесени от Юсуф, но се срамуваше да признае и да си каже или за това да разбере някой. Той и за­то­ва се ин­те­ре­су­ва­ше от барабата, съ­чув­с­т­ва­ше му, жа­ле­ше го. Само че он­зи се бе­ше от­тег­лил успешно, без да се оп­лак­ва и да се пред­с­та­вя за друг – не ис­ка­ше да го жалят, не тър­се­ше съ­чув­с­т­вие и помощ. На Спиридон му бяха чуж­ди и про­тив­ни те­зи, ко­ито от жа­лост тър­се­ха да раз­ме­нят ду­ма с него, те не съ­щес­т­ву­ва­ха, ка­то те­зи ко­ито бе­ше отрекъл. Той бе­ше в своя свят със сво­ите приятели, с ко­ито яде­ше пре­пе­че­ния хляб, на­ме­рен в кофите. Стопанинът го сре­ща­ше още мно­го пъти, поч­ти все­ки два-три дена, опит­ва­ше да го поздрави, но он­зи се из­в­ръ­ща­ше нав­ре­ме или не чуваше. Беше съвсем, съв­сем сам и дру­ги не му трябваха.

Циганинът про­го­во­ри и попита: – Това ко­ле­ло на ко­го е? Трябва ли ти?

Под зас­ло­на на вхо­да за ма­зе­то бе­ше за­ка­чен за пред­но­то ко­ле­ло велосипед, спор­тен тип с тън­ки гуми.

– На мом­че­то ми е. Сега му е спу­ка­на гумата. Той ще си го нап­ра­ви и ще си го кара.

– Ако го даваш, ще го купя. Аз ще му за­ле­пя гумата.

Той, то­зи ко­фа­джия бе­ше от друга, по-ви­со­ка категория. Той не прос­то оцеляваше, той тър­се­ше и печалба, ня­как­ви по-се­ри­оз­ни находки, от ко­ито да из­кар­ва пари. Той бе­ше въ­оръ­жен с велосипед, на ба­гаж­ни­ка бе­ше вър­зал го­лям ка­фез за от­к­ри­ти­ята си. За бъл­га­ри­на то­ва да бър­ка в ко­фи­те за смет бе­ше пос­лед­но­то стъ­па­ло, стъпало на па­де­ни­ето на сра­ма и отчаянието, до­ка­то за ци­га­ни­на то­ва си бе­ше препитание, ре­дов­на работа, поминък. Той не бе­ше отчаян, а оби­ка­ля­ше, вър­ше­ше ра­бо­та – важ­на и отговорна. Състезаваше се, бе­ше подвижен, зна­еше местата, во­юва­ше за “сто­ка­та”, па­зе­ше си района. Разказа ка­то не­що редно, че вед­нъж на­ти­кал ня­ка­къв друг от то­зи занаят, кой­то вля­зъл в не­го­вия ра­йон, в ко­фа­та за бок­лук, зат­во­рил я и за­вър­зал капака. Смееше се и разказваше, че он­зи по­ве­че не стъ­пил в то­зи квартал. Имаше си ра­бот­но вре­ме и ра­бот­ни места. На из­ли­за­не по­ис­ка де­сет ле­ва в аванс, за­що­то му тряб­ва­ли да ку­пи ня­как­во ко­ле­ло мно­го на сметка.

Ще ти дам, но тряб­ва да ми до­не­сеш за тях пет­де­сет ки­лог­ра­ма хляб. Той ня­ма­ше пари, но не ис­ка­ше да раз­ва­ли сът­руд­ни­чес­т­во­то си с ци­га­ни­на с кой­то усе­ща­ше ня­как­во но­во приятелство. Той не пре­зи­ра­ше и не под­це­ня­ва­ше циганите, въп­ре­ки че бе­ше па­тил и пре­па­тил мно­го от тях. Намираше, че всич­ко си е от човека, от въз­пи­та­ни­ето и наг­ла­са­та на са­мия и един­с­т­вен чо­век – сам за се­бе си. Познаваше и доб­ри ци­га­ни на ко­ито има­ше доверие, а ня­кои да­же му бя­ха вер­ни приятели. Циганинът Юсуф удър­жа на ду­ма­та си, от­че­те се с хляба, пак по­ис­ка аванс от пет лева, пак се от­че­те – виж­да­ше се ня­как на по­ло­же­ние – при­ема­ха го ка­то човек, пи­еха ка­фе под асмата, при­каз­ва­ха си за дома, за децата. Той вед­нъж каза, че спо­де­лил с же­на си за то­ва приятелство, тя от своя стра­на се за­рад­ва­ла мно­го и пред­ло­жи­ла да дой­де с не­го да по­мог­не на чо­ве­ка да си под­ре­ди двора, да пре­ко­пае градината.

И сто­па­ни­нът се за­рад­ва – да си на­ме­риш при­яте­ли в гра­да, с ко­ито да си по­ма­га­те, не е ежедневие, в те­зи вре­ме­на ни­кой на ни­ко­го ня­ма­ше до­ве­рие – той лич­но бе­ше обиран, лъган, из­мам­ван тол­ко­ва мно­го за те­зи де­се­ти­на години, че споделяше: “Ще кан­ди­датс­т­вам в “Книгата на Гинес” за рекорд за най-лъ­га­н и кра­ден чо­век на света!” Юсуф му из­г­леж­да­ше ра­бот­лив и по­ря­дъ­чен, още повече излезе, че е от ед­но се­ло с ко­ето сто­па­ни­нът бе­ше свър­зан мно­го се­ри­оз­но – там бе­ше ра­бо­тил ня­кол­ко го­ди­ни ка­то ос­но­ва­тел и ди­рек­тор на ед­но час­т­но училище. Събрал се с же­на си и ос­та­нал в Пловдив, в най-го­ля­ма­та ци­ган­с­ка ма­ха­ла – Столипиново, ог­ро­мен ци­ган­с­ки квар­тал известен ве­че по це­лия свят – там бе­ше гос­ту­ва­л и ан­г­лийс­ки­ят престолонаследник, принц Чарлз, ка­то гост на ци­га­ни­те и да­же при­със­т­вал и взел учас­тие във ве­се­ли­ето на ци­ган­с­ка сватба. Юсуф каза и къ­де жи­вее – ня­къ­де на “Ландос” – цен­т­рал­на­та ули­ца на квартала, ко­ято от­де­ля­ше ци­ган­с­ка­та от бъл­гар­с­ка­та част на ра­йон “Изток”– сре­щу пощата. “Като по­пи­таш за Юсуф или Илия, всич­ки ще ти кажат!”

– Аз ед­ва ли ще те търся, ами я ка­жи ти, да­ли мо­жеш да ра­бо­тиш при нас, да гле­да­ме прасета. Ще ни тряб­ват да из­дър­жа­ме училището, има го­то­ва сви­не­фер­ма там, с хи­ги­енич­на и здра­ва постройка.

– Ама аз та­ка­ва ра­бо­та тър­ся! – за­рад­ва се Юсуф. – Ще съ­би­рам хляб и ще го нося. Мога да на­ка­рам и дру­ги да събират. Аз съм ра­бо­тил в сто­пан­с­т­во – в ТКЗС-то на село бях тракторист. Аз съм грамотен, за­вър­шил съм шко­ла­та в Белозем – три го­ди­ни съм учил след ос­нов­но­то училище. Ще нах­ра­ня и ще из­чис­тя на жи­вот­ни­те сутрин, след то­ва ще из­ля­за по мо­ята ра­бо­та да по­съ­бе­ра хра­на и не­що друго, пос­ле ще нах­ра­ня от­но­во и пак ще изляза. Аз за ед­на над­ни­ца от 7-8 ле­ва на ден съм го­тов да работя, да­же и бул­ка­та ще взема, ако искаш! Тол­ко­ва из­кар­вам ка­то бър­кам по казаните. Та ще ми дой­де добре, да­же мал­ко и от­го­ре ще докарвам.

   – И ед­но пра­се за теб ще има! Вие яде­те ли свинско? Да не сте мюсюлмани?

– Как ци­га­нин ня­ма да яде свинско? Ние и ку­че­та, и кот­ки сме яли! Вярваме за пред хората. Да има празници, да се веселим! Има ху­ба­ви празници, с мно­го яде­не и пиене! Коч байрам, ра­ма­зан байрам, ше­кер байрам, сюнети, сватби! Празнуваме и хрис­ти­ян­с­ки­те праз­ни­ци – Гергьовден, Великден, Васильовден – бан­гу Васил – на нас праз­ни­ци ни дай, да пе­ем и да играем, не работа! Ама ние с бул­ка­та сме мно­го работни, ще видиш.

– Не се хва­ли много, че мо­же и да излъжеш! – прис­мя се доб­ро­же­ла­тел­но сто­па­ни­нът и се зарадва. “ Май, че ще “ин­тег­ри­ра­ме” тоя ци­га­нин. Ето при­ема­ме го без предразсъдъци, ще ра­бо­ти при нас, чув­с­т­ва се доб­ре и приятелски. Има про­фе­сия и об­ра­зо­ва­ние – как­во повече!”

– Ти ис­каш ли да се интегрираш, Юсуф?

– Какво е това? Къде е? – по­пи­та той раз­се­яно, за­що­то гле­да­ше ед­ни железа, с ко­ито щя­ха да из­ле­ят от бе­тон ед­на мив­ка с ко­ри­то в двора. – Ще ми да­деш ли те­зи же­ле­за да ги пре­дам в “Белкантото”?

– Да се впи­шеш в обществото. Да работиш, да получаваш, да бъ­деш рав­ноп­ра­вен и равностоен, да си пла­щаш так­си­те за вода, ток, смет и данъците. Децата ти да се учат и да до­би­ят професия.

– Аз ня­ма как­во да се записвам. И те­зи гя­во­лъ­ци, де­то ги раз­п­ра­вят, не ми трябват. Ще си пла­щам то­ка, ко­га­то има пари. Сега не сти­гат и за ядене. Ще ми да­деш ли железата?

– Трябват ми Юсуф. Ще пра­вим ед­но корито. Все гле­да­те как­во да да­де­те в “Белкантото”. Може да е скъ­по и да тряб­ва на хората, вие ще го про­да­де­те за стотинки. Важното е да взе­ме­те стотинките! Ти зна­еш ли как­во е “белканто”?

– Ами там де­то взи­мат железата, книгите, дру­ги­те ра­бо­ти… На Кукленското шосе.

– Тази ду­ма оз­на­ча­ва ху­ба­во пе­ене – ита­ли­ан­с­ки стил в пе­ене­то – кра­си­во пеене. “Бел” зна­чи хубаво, добро, а “кан­то” – пея. Защо са на­рек­ли фир­ма­та за съ­би­ра­не на бок­лу­ци така, не мо­га да си обясня? Какво ху­ба­во си на­ме­рил днес?

– Един ме­ден пепелник. Ще го пре­дам за мед.

– И кол­ко ще му вземеш?

– Ами та­ка ка­то го гле­дам ня­ма по­ве­че от 150 грама, зна­чи 40 – 50 стотинки.

– Ето ти един лев, ос­та­ви го тук, че за ма­са­та под ас­ма­та ня­ма пепелник. Ако на­ме­риш не­що та­ко­ва, пър­во го дай на мен. Намирал ли си не­що скъ­по досега?

– Намирал съм зла­тен пръстен. И сто и пет­де­сет лева, за­ви­ти във вестник. И дру­ги неща. Затова бър­зам да оби­ка­лям важ­ни­те мес­та – все има по нещо. Днес на­ме­рих един па­кет сланина, ос­та­вен на чисто. Искаш ли да ти я дам. Ние сла­ни­на мал­ко ядем. Аз ям, ама бул­ка­та не ис­ка и ще я изхвърли!

– Остави я, ще ви­дим как­во ще я правим. Може да си я пър­жим с яйца. Хубаво яде­не е пър­же­на сла­ни­на с яйца.

След два де­на Юсуф дой­де мно­го опечален.

– Бате, от­к­рад­на­ха ми колелото. Оставих го до ед­ин казан, оти­дох да пог­лед­на дру­г и до­ка­то се обър­на … ня­ма го. Отмъкнал го е ня­кой циганин. Може ли да ос­та­вя то­зи ка­фез тука, че е го­лям и не мо­га да го нося. Дай ми, мо­ля ти се, тво­ето колело, да си услужа, за ня­кол­ко дена. После ще си ку­пя от един чо­век в “Тракия” – ще ми да­де за трий­се ле­ва ед­но руско. Много е здраво. Ще ти вър­на твоето.

– Ами на­ли знаеш, Юсуф, гу­ма­та е развалена. Не са­мо вътрешната, но и външната. А и мом­че­то ис­ка да си го кара. Ще хо­ди на учи­ли­ще с него. А през ля­то­то ще си го ка­ра за кеф.

– Аз ще го поп­ра­вя за своя сметка, бате. И ще ти го вър­на здраво. Само за два – три дена.

– Хайде, взи­май го! И си дръ­ж на думата! Имаме си доверие, бъ­ди сериозен!

Циганинът вдиг­на ко­ле­ло­то и го от­не­се някъде на ръ­це. След час се вър­на с но­ва гума, на­пом­пена и здрава.

– Сега ще си свър­ша работата. Имам да взе­ма един бойлер от ед­но място.

– Това спор­т­но ко­ле­ло ня­ма да из­дър­жи цял бойлер! Много са тън­ки каплите.

– Аз ня­ма да се качвам! На ръ­це ще го тикам, ще го пазя.

Юсуф от­ка­ра колелото. Дойде в неделята, но без него, ка­за че ще го до­ка­ра в понеделник, на дру­гия ден. Това бе­ше през ме­сец май – края на учеб­на­та година. И по­ве­че не се яви.

 

                                                    * * *

Един ден през ме­сец септември, ве­че в но­ва­та учеб­на година, Георги – уче­ни­кът който живееше и учеше при него си дой­де и каза:

– Знаете ли ко­го видях? Познайте де!

– Е, не мо­жем да познаем. Кажи, пре­да­ва­ме се.

– Срещнах Юсуф! Онзи ци­га­нин де­то взе и не вър­на колелото. Видях го от­с­ре­ща на улицата, тръг­нах към него, из­ви­ках го, той яв­но ме видя, но бър­зо се обър­на на дру­га­та стра­на и изчезна. Сигурно ня­ма да дой­де по­ве­че насам.

– Не мо­жа и ня­ма да мо­жеш да го “ин­тег­ри­раш”, господине! – от­бе­ля­за яз­ви­тел­но Дора, учи­тел­ка­та по музика. – Циганинът си е циганин! Той не мо­же да жи­вее без да из­лъ­же и да от­к­рад­не нещо. Доверие, при­ятел­с­т­во – то­ва за не­го са не­яс­ни и не­поз­на­ти понятия. Той е на­пъл­но без­н­рав­с­т­вен човек. През ця­ло­то вре­ме е мис­лил как да те измами!

– Вярно, май че та­ка излезе. Не ми се ис­ка да повярвам. Така се сприятелихме! Кафенце, приказки, пла­но­ве… Е излезе, че до­ка­то аз съм го “ин­тег­ри­рал”, той ме е прецакал!

Людмил Попов

СЛУЧКИ НА ГАРАТА

Жената сто­еше раз­п­ла­ка­на на перона. Беше хва­на­ла две­те си мал­ки де­ца за ръ­чич­ки­те и се чу­де­ше как­во да прави. Тя бе­ше трийсет и осем годишна, строй­на и още красива, но ра­но побеляла. От грижи, ра­бо­та и тър­че­не по съ­ди­ли­ща и зат­во­ри бе­ше капнала, не­дос­па­ла и измъчена. Беше заедно с де­ца­та на свиж­да­не на мъ­жа си в Пазарджишкия зат­вор – там му бе­ше оп­ре­де­ле­но най-пос­ле да из­ле­жи при­съ­да­та си. От арес­та в Чирпанската ми­ли­ция и стро­ги­я ре­жим за по­ли­ти­чес­ки зат­вор­ни­ци в Старозагорския затвор, се­га тук му се виж­да­ше като курорт. Освен то­ва за­ра­ди ви­со­ко­то му об­ра­зо­ва­ние, бя­ха го постави­ли ка­то сче­то­во­ди­тел на сто­пан­с­т­во­то на затвора. Стопанството бе­ше голямо, то има­ше за за­да­ча с тру­да на зат­вор­ни­ци­те да ги изхранва, да из­х­ран­ва и слу­жи­те­ли­те в затвора, а пре­да­ва­ше про­дук­ция и за държавата.

Той и още три­ма бя­ха съд­руж­ни­ци в ед­на мал­ка па­му­коп­ре­дач­на фаб­ри­ка на га­ра­та в Чирпан, ко­ято през но­ем­в­ри 1947 г. на­ци­она­ли­зи­ра­ха и го пра­ти­ха в затвора. Другите съд­руж­ни­ци се из­п­лъз­на­ха – да­же един от тях – Кръстю Белков, чирпанлия, кой­то бър­зо се озо­ва в БКП, ста­на про­ку­рор­с­ки свидетел, лъ­же­ше как­во­то му на­ре­дят аген­ти­те и про­ку­ро­ра и вка­ра съд­руж­ни­ка си в затвора. Другият – Никола Чешмеджиев, има­ше та­лант да пре­ду­се­ща и да се покрива, а и про­тив не­го не стана ясно защо не се про­ве­де та­ко­ва разследване. Германецът си бе­ше за­ми­нал – от не­го те по­ве­че не по­лу­чи­ха вест, а чет­вър­ти­ят – Георги Чешмеджиев бе­ше арес­ту­ван още през сеп­тем­в­ри 1944 г. и “без­с­лед­но из­чез­на”. Към не­го те има­ха по­ли­ти­чес­ки об­ви­не­ния за сът­руд­ни­чес­т­во на “фа­шис­т­кия ре­жим” и изя­ве­ни сим­па­тии към хит­ле­рис­т­ка Германия. Така бя­ха из­чез­на­ли много, мно­го хо­ра в те­зи кър­ва­ви нощи!

Сега пъ­ту­ва­щи­те от­ми­на­ва­ха рав­но­душ­ни – в те­зи го­ди­ни мно­го съл­зи се бя­ха про­ле­ли и те бя­ха свик­на­ли да гле­дат раз­п­ла­ка­ни хора. Мъката на же­на­та бе­ше го­ля­ма – тя труд­но пре­жи­вя­ва­ше раз­дя­ла­та и стра­да­ни­ята на лю­би­мия си мъж. Те не­обик­но­ве­но мно­го се оби­ча­ха – бя­ха се оже­ни­ли след ка­то за­вър­ши­ха ико­но­ми­чес­ки уни­вер­си­тет в София и са­ми се тру­де­ха да из­г­ра­дят дом и семейство. Сега ко­му­нис­ти­те раз­ру­ши­ха и ог­ра­би­ха пло­до­ве­те на усил­ния им, денонощен, мно­го­го­ди­шен труд. Двете де­чи­ца – на се­дем и на пет години, съ­що пла­че­ха – те бя­ха на­ка­ра­ли май­ка им да им ку­пи ли­мо­на­да от рес­то­ран­та на га­ра­та – там ня­кой брък­на в чан­та­та и и и от­к­рад­на пор­т­мо­не­то – с билетите, всич­ки па­ри и прек­ра­сен зла­тен часовник, ос­та­нал и за пос­лед­на нужда. За да не и го от­к­рад­нат от ръката тя го кри­еше в чан­та­та си!

– Господи Боже, как­во ще пра­вя сега?!

Гледката бе­ше мно­го тъжна, но на­чал­ни­кът на вла­ка бе­ше непреклонен:

– Не мо­же да се ка­чи­те без билети!

Влакът пух­те­ше ядо­са­но на гарата, из­пус­ка­ше гъс­ти къл­ба дим и пара, но и той не мо­же­ше да помогне. Властите бя­ха наз­на­чи­ли на въз­ло­ви мес­та ко­му­нис­ти­чес­ки пар­тий­ни кад­ри – пре­да­ни на режима, гру­би и жес­то­ки хора. От съл­зи той не се трогваше, не се трог­ва­ше и от га­ран­ции и обе­ща­ния за из­п­ла­ща­не в Пловдив на дължимото. Тя ня­ма­ше и лич­на кар­та – по­пад­на­ла съ­що сред от­к­рад­на­ти­те вещи. Децата гор­ко ри­да­еха – те усе­ща­ха без­по­мощ­ност­та на положението. В Пазарджик ня­ма­ха ни­как­ви познати, а и при не­щас­ти­ето им и при­съ­да­та на мъ­жа и хо­ра­та ги от­бяг­ва­ха - па­зе­ха ко­жа­та си! Началникът на га­ра­та съ­що от­ка­за да помогне, а и си­гур­но бе­ше без­по­мо­щен пред все­сил­ния на­чал­ник на влака; ос­та­ва­ха ми­ну­ти до тръгването, пос­лед­ни­те път­ни­ци се качваха, бър­за­щи и безучастни.

– Господин началник, как­во ста­ва тук, за­що пла­че та­зи же­на с децата? Не мо­же ли да ги ка­чи­те на влака? Те са от Пловдив, аз съм ги виждал.

Жената пог­лед­на през съл­зи с ня­как­ва надежда. Гласът про­из­хож­да­ше от един сму­гъл и слаб човек, с чер­ни очи и коса, по жилетка от костюм, чер­на ме­ка шапка, чис­то облечен. От жилетката, шап­ка­та и ли­це­то му личеше, че е циганин.”Какво ли ис­ка то­зи чо­век пък сега, за­що пита? Какво мо­же да по­мог­не той?” – си ка­за жената. “Вероятно е до­шъл да гле­да сеир.”

– Ти пък как­во се бъркаш? – по­пи­та яд­но началникът. – Само ти ми липсваш! Нямат би­ле­ти и не мо­же да се качат! Това е!

– Е, как така, же­на­та е с мал­ки деца? Какво ще пра­вят сега? – не прес­та­ва­ше да пи­та циганинът. От всич­ки хо­ра на га­ра­та са­мо той се заинтересува. Из­г­леж­даше не­за­ви­сим от стра­ха пред комунистите. Сигурно и той има­ше де­ца и се бе­ше раз­въл­ну­вал от съд­ба­та на малките.

– Ако си мно­го тарикат, ку­пи им билети! – ка­за гру­бо началникът. – Хайде, кач­вай се или се махай, за­що­то вла­кът тръгва!

– Ще им купя! – заяви спо­кой­но човекът. – Колко струват?

Началникът го пог­лед­на невярващо. – Ако не се майтапиш, ти­чай на ги­ше­то и ку­пу­вай би­ле­ти – един цял и ед­на половинка! И бър­зай за­що­то тръгваме!

– Хайде, госпожа, кач­вай­те се, аз се­га идвам! – ка­за циганинът и хук­на към гишето. Началникът на га­ра­та с из­вес­т­но съчувствие, раз­по­ре­ди на ка­си­ер­ка­та да да­де билети.

– Ето билетите, началник! Карай влака! – ка­за за­пъх­тя­ни­ят бла­го­де­тел и се радваше, ка­то че на не­го са ку­пи­ли билети. Хората сму­те­но се раз­с­тъ­пи­ха в пре­пъл­не­ния влак и да­до­ха мяс­то на групата. Един ци­га­нин им да­де при­мер за човещина!

От не­очак­ва­ната раз­в­ръз­ка же­на­та не беше на себе си, де­ца­та се успокоиха, тя с бла­го­дар­ност по­тър­си доб­рия човек.

– Откъде си? Къде живееш? – по­пи­та го тя, още със съл­зи в очите, след ка­то го на­ме­ри да пу­ши до прозореца. – Дай си ад­ре­са да ти вър­на парите, ка­то се приберем! Знаеш ли как­ва доб­ри­на ми направи?

– Глей си де­ца­та сега, гос­по­жа? Аз ще те намеря. Знам от­къ­де си. Айде, не съм нап­ра­вил кой знае какво! Бъди спо­койна­!

Той се обърна, бут­на с па­лец пе­ри­фе­ри­ята на шап­ка­та си нагоре, дръп­на здра­во от ци­га­ра­та и из­ду­ха ди­ма през прозореца.

* * *

На со­фийс­ка­та гара, пред бър­зия влак за Пловдив един око­ло че­ти­ри­де­сет­го­ди­шен мъж из­п­ра­ща­ше възрастна, приблизително се­дем­де­сет­го­диш­на жена, съв­сем побеляла, но още стег­на­та и енергична. Небесносините и очи при­да­ва­ха неж­но и изящ­но из­ра­же­ние на ли­це­то, из­пълнено с обич, вни­ма­ние и грижа. Това бе­ше майка­та на ви­со­кия и енер­ги­чен мъж, ко­ято чес­то гос­ту­ва­ше в София, ка­то по­ма­га­ше в гле­да­не­то на две­те му момчета. Годината бе­ше 1981, а про­лет­на­та ве­чер све­жа и приятна, ма­кар и все още хлад­на и резлива. Струваше им се, че вла­кът на­пи­ра да тръг­не – из­вес­т­но­то без­по­койс­т­во на път­ни­ка – има­ше още пет-шест ми­ну­ти и те по­бър­за­ха да за­емат за­па­зе­но­то мяс­то. Купето бе­ше празно, са­мо от­вън пред не­го има­ше два­ма-три­ма души, ко­ито пушеха. Единият от тях, нах­лу­пил по ци­ган­с­ки обичай към че­ло­то си ме­ка чер­на шап­ка с пе­ри­фе­рия, отс­тъ­пи вни­ма­тел­но и ува­жи­тел­но мяс­то за минаване, дру­ги­те не се потрудиха, ка­то един от тях пог­лед­на с мрач­но и неп­ри­яз­не­но из­ра­же­ние нас­та­ня­ва­щи­те се. Синът пос­та­ви не­го­ля­ма­та път­на чан­та на ска­ра­та на багажника, на­ме­ри оп­ре­де­ле­но­то мяс­то и по­ка­ни май­ка си да седне. Тя се настани, скром­но и прибрано, те си раз­ме­ни­ха по ня­коя ду­ма на сбогуване, це­лу­на­ха се и той тръг­на към из­хо­да на купето. На вра­та­та се раз­ми­на с мъжа, кой­то бе­ше от­вън и из­ра­зи неп­ри­язън при вли­за­не­то им.

– Какво пра­виш тук, в то­ва купе, другарко? Това не е твое място! Хайде, из­ли­зай и си на­ме­ри мястото! – ка­за ос­т­ро и за­по­вед­ни­чес­ки влезлият.

Жената брък­на в чан­та­та си и ка­то си из­ва­ди би­ле­та и кар­та­та за мястото, вни­ма­тел­но и мал­ко тре­вож­но му ги показа.

– Това е мястото, ко­ето са ми да­ли за пъ­ту­ва­не до Пловдив.

– Те са сбъркали! Това е спе­ци­ал­но купе! – нас­то­ява­ше мрач­ни­ят човек, ка­то по­со­чи вратата. – Хайде, излизай!

Синът, кой­то със­ре­до­то­че­но и ве­че разтревожено, наб­лю­да­ва­ше сцената, ка­то очак­ва­ше въп­ро­сът да се раз­ре­ши с по­каз­ва­не­то на плацкартата, вле­зе в ку­пе­то и по­ис­ка обяс­не­ние от грубияна.

– Защо се от­на­ся­те та­ка грубо? Какво ис­ка­те повече? Нали видяхте, че май­ка ми е на мястото си? – Той бе­ше настръхнал, из­г­леж­да лес­но се при­тес­ня­ва­ше от несправедливости. Пък и въп­ро­сът се от­на­ся­ше до ми­ла­та му майчица, тол­ко­ва вни­ма­тел­на и обич­на жена.

Мрачният чо­век из­г­леж­да не се съ­об­ра­зи с то­ва об­с­то­ятел­с­т­во и то­ва му стру­ва­ше скъпо.

– Ти, не се бъркай! Жената ня­ма да пъ­ту­ва в то­ва купе! Аз съм спе­ци­ален човек, пъ­ту­вам от чуж­би­на и тряб­ва да съм сам тук!

Тази гру­би­ян­щи­на и то­ва “спе­ци­ал­но” изис­к­ва­не пре­ля­ха ча­ша­та на тър­пе­ни­ето на ви­со­кия и ви­ди­мо си­лен мъж. Той хва­на “спе­ци­ал­ния” за ре­ве­ри­те и го из­т­лас­ка от купето.

– Като си мно­го “спе­ци­ален” си ку­пи влак! Или щом не мо­жеш да тър­пиш хората, пъ­ту­вай в коридора! – му ка­за мно­го се­ри­оз­но и с не­тър­пящ въз­ра­же­ние глас той. – Ако ка­жеш и ед­на ду­ма още на май­ка ми, ще ти раз­ма­жа мрач­на­та муцуна!

Отвън се чу свир­ка­та на на­чал­ни­ка на гарата, ко­ето означаваше, че вла­кът тръгва. Синът ус­по­кои с пос­лед­ни ду­ми май­ка си и сле­зе на перона. Той пог­лед­на от­вън през про­зо­ре­ца в купето, яв­но раз­т­ре­во­жен за въз­рас­т­на­та жена.

От про­зо­ре­ца се по­ка­за раз­г­не­ве­на­та фи­зи­оно­мия на гру­би­яна и яв­но оку­ра­жен от разстоянието, той за­поч­на да вика:

– Кой си ти? Дай си името! Аз съм от МВР и ис­кам до­ку­мен­ти­те ти! – Беше из­ва­дил и раз­мах­ва­ше ня­как­ва карта. Влакът се от­ле­пи от пе­ро­на и он­зи ми­на в кресчендо. – Ще ги взе­ма от май­ка ти! Да му пра­виш сметката!

Синът ос­та­на без­по­мо­щен и тре­во­жен на перона. Видя при­би­ра­щи­ят се на­чал­ник на га­ра­та и му раз­ка­за за случая. Той му обе­ща да се оба­ди на вла­ко­ва­та управа, за да взе­мат мер­ки и се прибра.

В ку­пе­то на наб­ра­лия ве­че ско­рост влак, по­бес­ня­ло­то чен­ге под­ло­жи на груб на­тиск жената. Той ве­че не я гонеше, а нас­то­ява­ше да си да­де до­ку­мен­ти­те и да из­ка­же име­то и ад­ре­са на си­на си.

– Дай име­то и адреса! В Пловдив ще те арестувам! Ще те затворя! А не­го ще на­ка­рам да съжалява, че се за­яж­да с чо­век от ДС. Аз се връ­щам от спе­ци­ал­на за­да­ча и ис­кам да знам кой е този, кой­то ме из­х­вър­ли в коридора!?

Жената бе­ше уплашена, но се дър­же­ше твърдо. Тя има­ше опит с аген­ти от МВР и ДС още от прес­лед­ва­ни­ята на мъ­жа си, кой­то се­ри­оз­но си из­па­ти от ко­му­нис­ти­чес­ка­та власт. Беше из­ле­жал го­ди­ни в затвора, труд­но си бе­ше на­ме­рил пос­ле работа, труд­но жи­вя­ха и с мъ­ка се спра­вя­ха с изпитанията. От та­ки­ва ти­по­ве тя бе­ше па­ти­ла и знаеше, че те ня­мат милост, не зна­ят що е състрадание, съчувствие, ка­ва­лер­с­т­во и вежливост. Те уп­рав­ля­ва­ха всич­ко в та­зи стра­на и са­мо те има­ха пра­ва и привилегии.

– Вие ня­ма­те пра­во да изис­к­ва­те нищо! Нямате при­чи­на да ме притеснявате. Бяхте бе­зог­лед­но груб и за­то­ва си­нът ми ме защити! Няма да ви дам нищо! – бранеше се тя.

Ченгето с из­х­в­рък­на­ли от зло­ба очи ве­че се при­ся­га­ше към чан­та­та на жената. – Дай тук паспорта! Дай го, ти казвам!

Тя в ужас при­тис­на чан­та­та към гър­ди­те си, сви се в ъгъ­ла и се чу­де­ше как­во да прави.

– Какви ги вършиш, бе човек? Защо тор­мо­зиш жената? – по­пи­та внимателно, но твър­до един пътник, кой­то до то­зи мо­мент наб­лю­да­ва­ше сце­на­та отвън. – Не я за­ка­чай повече! Не виж­даш ли, че мо­же да ти бъ­де майка? Не те ли е срам от бе­ли­те и коси?

Онзи се обър­на яд­но към стра­на­та от­къ­де­то се чу гласа. Това бе­ше чо­ве­кът с ме­ка­та шапка. Като го видя, че е циганин, той гру­бо му отвърна:

– Ти си гле­дай работата! Какво пра­виш тук?

– Аз съ­що съм в то­ва купе! Ето ми билетът. Видях всич­ко от­на­ча­ло и ис­кам да ти кажа, че не си прав. Ще ос­та­виш се­га же­на­та на мира. Иначе ще си имаш ра­бо­та с мен. Не ме ин­те­ре­су­ва ка­къв си. Още по-лошо, ако си ня­ка­къв началник! Не те ли е срам! Ще па­зя ста­ра­та жена, как­то щях да па­зя май­ка си! – из­ре­че ядо­са­но циганинът, сед­на и нах­лу­пи шап­ка­та си, ко­ято се бе­ше пов­диг­на­ла над че­ло­то му. Поведението му из­ра­зя­ва­ше въз­му­ще­ние и решителност, ко­ито рес­пек­ти­ра­ха грубияна.

– Аз ти каз­вам да си гле­даш работата, за­що­то и ти ще си изпатиш! – се за­ка­ни за са­мо­чув­с­т­вие той, но се нас­та­ни на се­дал­ка­та и млъкна. В ку­пе­то вле­зе и дру­ги­ят пътник, кой­то гле­да­ше отвън. Той не взе учас­тие в разправията. Изглежда бе­ше от онези, ко­ито “не се ме­сят в чуж­ди ра­бо­ти”, а и “не ис­кат да си имат неп­ри­ят­нос­ти”. Сега, оку­ра­жен от ре­ши­тел­на­та и спа­си­тел­на на­ме­са на циганина, той пог­лед­на нак­ри­во чен­ге­то и сед­на ряз­ко до него, ка­то че ис­ка­ше да му каже, че и той е на стра­на­та на жената. Тя гле­да­ше с бла­го­дар­ност към за­щит­ни­ка си.

– Благодаря, че ме защитихте! Откъде сте? Познавате ли ме?

– Не се кахъри, бабо! – от­вър­на той. – Пътувай спокойно! Аз съм за ста­ри­те хора! И аз имам май­ка ка­то теб. Ти на кол­ко го­ди­ни си? На се­дем­де­сет ли? И тя е на толкоз. Да сте жи­ви и здрави!

И ка­то се увери, че “спе­ци­ал­ният” кротува, той из­ле­зе до про­зо­ре­ца в коридора, от­во­ри го, бут­на с па­ле­ц шап­ка­та си нагоре, за­па­ли цигара, смук­на дъл­бо­ко и из­ду­ха ди­ма навън.

Людмил Попов

ХЛЯБ ЗА СЪРНИТЕ

     Луд сняг бе­ше зат­ру­пал Лудогорието. Така си бе­ше – сне­гът бе­ше луд, а гори ве­че ня­ма­ше – из­се­че­ни отдавна, а то­ва ко­ето е ос­та­на­ло – съв­сем крот­ки горички, под­ми­на­ти ня­как слу­чай­но от брад­ва­та или ос­та­ве­ни за дивеча, кой­то се от­г­леж­да­ше и па­зе­ше в ре­зер­ва­та Воден и око­ло не­го за за­до­во­ля­ва­не на лов­ния на­гон на диктаторите. Да си пър­ви – я сек­ре­тар на Окръжен комитет, я пред­се­да­тел на ОС, я в ЦК (то­ва не зна­чи ци­ган­с­ки квартал, как­то мо­же­те да си помислите, а цен­т­ра­лен ко­ми­тет) не­що клечка, а мо­же да­же и в ПБ (то­ва пък не зна­чи пуб­ли­чен бардак, а по­лит­бю­ро) и да не си ловец, е все ед­но да си вла­ди­ка и да не но­сиш тирбушон, пар­дон – кръст.

Големи сне­го­ве па­дат вся­ка зи­ма в то­зи край, но ка­то то­зи през 1981 година – това бе­ше не­що извънредно. Когато прис­тиг­на в Разград, сти­хи­ята още не се бе­ше сто­ва­ри­ла и той мо­жа да оти­де до Воден и да си свър­ши ра­бо­та­та, за ко­ято бе­ше изпратен. Трябваше да зас­ни­ма в ес­тес­т­ве­на об­с­та­нов­ка дивеч, кой­то се от­г­леж­да и па­зи в та­зи гора, за един ал­бум на Ловно-ри­бар­с­кия съ­юз – ед­на по­лу­во­ен­на ор­га­ни­за­ция за привилегировани, из­к­лю­чи­тел­но ко­му­нис­ти и пър­вен­ци по пар­тий­на линия. Тя се въз­г­ла­вя­ва­ше от дейс­т­ващ генерал, за­мес­т­ни­ци­те бя­ха пак ге­не­ра­ли и пол­ков­ни­ци от запаса, па­ри­те ко­ито се от­де­ля­ха за нея бя­ха мно­го и за­то­ва се па­зе­ха част от го­ри­те като ре­зер­ва­ти и в тях се от­г­леж­да­ше ди­веч в изобилие, с ко­ето те се хва­ле­ха по света. Тази го­ди­на в Пловдивския па­на­ир бе­ше ор­га­ни­зи­ра­но Световно лов­но из­ло­же­ние с цен­т­рал­на ек­с­по­зи­ция за България и от ЦК от­пус­на­ха тол­ко­ва мно­го пари, че на­ис­ти­на из­лож­ба­та ста­на бо­га­та и внушителна. Та то­ва бе­ше лю­би­мо­то за­ни­ма­ние на големците, те ис­ка­ха да под­чер­та­ят бо­гатс­т­во­то от ди­веч в страната, от­г­ле­да­но под “мъд­ри­те гри­жи” на партията. Картината бе­ше хиперболизирана, ди­ве­чът бе­ше удесеторен, лов­ни­те тро­феи бя­ха най-бо­га­ти­те и за­бе­ле­жи­тел­ни в света, все зас­лу­га на вис­ши­те пар­тий­ни кад­ри и най-ве­че на Тодор Живков и “зна­ме­ни­тия” ло­вец Пенчо Кубадински. Толкова мно­го ис­ка­ха да “из­пък­нат” ка­то лов­на су­пер­си­ла в света, че мо­же­ха и да­же се чу, че ня­кой е пред­ло­жил, да до­ка­рат и пус­нат в го­ри­те дивеч, ка­къв­то в стра­на­та не съ­щес­т­ву­ва – биволи, тигри, ан­ти­ло­пи и дру­ги ред­ки видове, ед­ва ли не сло­но­ве и носорози. За бай Пенчо то­ва ще­ше да е лес­на работа, той про­из­хож­да­ше от то­зи край – и за не­го ще­ше да е въп­рос на чест да се отс­т­ре­ля в Лудогорието един лъв например. “Лудогорски лъв” – как зву­чи само! Същият пре­ка­ра по­ло­ви­на­та си жи­вот на са­фа­ри тук и там - ес­тес­т­ве­но на дър­жав­на сметка. Другата по­ло­ви­на ми­на по банкети, кок­тей­ли и откривания. От по­доб­на за­етост по ловуване, са­фа­ри и пар­тий­на де­ятел­ност не му ос­та­на вре­ме да по­на­учи ня­кои ге­ог­раф­с­ки факти, зна­ния и уче­ния – нап­ри­мер кол­ко брои приб­ли­зи­тел­но ин­дийс­ки­ят народ. Та на от­к­ри­ва­не­то на бу­ле­вард “Джавахарлал Неру” през 1990 г. в София, той из­тък­на – ци­ти­рам “брат­с­ки­те връз­ки меж­ду бъл­гар­с­кия и малкия, но хра­бър ин­дийс­ки на­род” - кр. ц. Е, на­ис­ти­на малък! Нямаше то­га­ва и един милиард! Та да не ги е бро­ил човекът?! Той си има­ше ра­бо­та по сафаритата. Преводачът на пос­ла­ни­ка бе­ше ин­дус и из­г­леж­да пре­ве­де бук­вал­но та­зи зна­ме­ни­та фраза, та веж­ди­те на пълномощния министър нап­ра­ви­ха та­ка­ва дъ­га нагоре, че труд­но ус­пя да ги вър­не по мес­та­та им. Останалите, ко­ито бя­ха там – репортери, журналисти, об­щес­т­ве­ност и пуб­ли­ка прос­то си умряха от смях – кой явно, кой мълчаливо! Много мяс­то от­де­лих­ме май, на бай ви Пенчо, не че не зас­лу­жа­ва човекът, ама имах­ме дру­га ис­то­рия за раз­каз­ва­не.

    

Та ЛРС има­ше от­пус­на­ти дос­та па­ри за Световното лов­но из­ло­же­ние и ре­ши да си нап­ра­ви ал­бу­ми – по­от­дел­но за всич­ки резервати, как­то и общ за България. Нашият ге­рой ка­то фо­тог­раф в ед­но илюс­т­ра­тив­но издателство, на ко­ето бе­ше въз­ло­же­но да нап­ра­ви част от албумите, прис­тиг­на във Воден мал­ко пре­ди да за­ва­ли го­ле­ми­ят сняг. Снимките през зи­ма­та са по-лес­ни и ефек­т­ни – жи­вот­ни­те се от­к­ро­яват доб­ре на бялото, ос­вет­ле­ни­ето струи отвсякъде, мо­же да се сни­ма с по-ви­со­ка скорост, ня­ма зе­ле­ни­на по дър­ве­та­та ко­ято да ги прикрива. Животните не мо­гат да се прид­виж­ват мно­го бързо, тъй че е въз­мож­но да бъ­дат прос­ле­де­ни по-отблизо, осо­бе­но с опи­тен придружител, ка­къв­то придадоха. Снимките ста­на­ха прилични, три дни дебнаха, при­чак­ва­ха и с тър­пе­ние ка­то ис­тин­с­ки ловци, те ус­пя­ха да зас­ни­мат го­лям мъж­ки глиган, пос­ле май­ка с мал­ки пра­сен­ца – сним­ки­те ста­на­ха мно­го из­ра­зи­тел­ни със сим­па­тич­ни­те мал­ки звер­че­та и ог­леж­да­ща­та се за опас­нос­ти майка. Милата гру­пич­ка им пре­се­че път, как­то се бя­ха спре­ли и прикрили, май­ка­та спря да по­ду­ши въз­ду­ха – из­г­леж­да бе­ше усе­ти­ла ми­риз­ма­та им и пос­ле хук­на­ха – тя нап­ред и пра­сен­ца­та след нея. Как да на­тис­неш спу­сък на та­зи ми­ла картина, та до­ри и на го­лям глиган, се чу­де­ше той?! Беше върл про­тив­ник на ло­ва – то­ва за не­го си бя­ха жи­ви убийс­т­ва на не­вин­ни същества! Тези му схва­ща­ния обаче, не му поп­ре­чи­ха да хап­не пър­жо­ла от ди­во пра­се в хижата, зас­т­ре­ля­но при не­от­дав­на­шен лов. Човешко ли­це­ме­рие – чо­ве­кът лес­но се про­ме­ня спо­ред ин­те­ре­са си, осо­бе­но при из­ку­ше­ни­ята на небцето. Лесно про­ме­ня идеи, разбирания, по­зи­ции – та и с не­го ста­на та­зи ра­бо­та – не убива, но яде от убитото. Под теж­ки­те мис­ли на са­мок­ри­ти­ка­та той прег­лъ­ща­ше вкус­на­та пържола. Малко е по-твърда, но вку­сът е не­пов­то­рим – от­бе­ля­за той – ес­тес­т­вен и с аро­ма­та на го­ра­та и на дивото. Можаха да сни­мат и сър­ни на ста­до и го­лям елен ло­па­тар – ряд­ка слука! Рогата му бя­ха та­ка разклонени, че бе­ше чуд­но как се про­мък­ва меж­ду дърветата! Тази глед­ка се пов­то­ри по-къс­но и при по-жи­во­пис­ни обстоятелства. Опитаха да сни­мат и зайци, но те се сни­мат мно­го труд­но – дреб­ни са и мно­го неспокойни, пък и бя­гат как­то се знае, много, мно­го бър­зо – на го­ле­ми скокове. Не ста­на­ха доб­ре те­зи снимки. Фазаните бя­ха във фазанария, за да ги опа­зят от ди­ви­те хищ­ни пти­ци на то­зи удо­бен фон и обез­лис­те­на гора. Снимаха се лес­но и фо­то­си­те ста­на­ха мно­го хубави, осо­бе­но на мъж­ки­те фа­за­ни – сре­бъ­рен и кралски. В хи­жа­та се спе­ше добре, бе­ше топ­ло и уют­но – об­с­та­нов­ка­та бе­ше лук­соз­на – под­гот­ве­на за ви­со­ко­пос­та­ве­ни­те гости. Но… на тре­тия ден за­ва­ля сняг и то такъв, че за ед­но де­но­но­щие нат­ру­па над метър, а про­дъл­жи да ва­ли и след­ва­щи­те два дни, тъй че ста­на неп­ро­хо­ди­мо и те по не­во­ля ста­на­ха плен­ни­ци – тряб­ва­ше да се по­ча­ка до­ка­то раз­чис­тят пъ­тя и сне­го­ва­ле­жът спре. Пиха ракия, пи­ха и уис­ки от за­па­си­те на величията, ядо­ха пър­жо­ли с чер­ве­но ви­но и с бя­ло ви­но от Търговище, раз­п­ра­вя­ха, а той слу­ша­ше “съв­сем дос­то­вер­ни” лов­ни истории, слу­ша­ха и прог­но­зи­те за времето, ко­ито то­га­ва бя­ха тол­ко­ва точни, че ако ка­жат да си об­ле­чеш кожуха, то доб­ре е да си при­гот­виш бан­с­кия костюм. На тре­тия ден (как­то ви­на­ги и за всич­ко на третия, ся­каш на то­зи свят ня­ма четвърти, пе­ти и шес­ти ден) сне­гът спря, сне­го­ри­ни­те тръг­на­ха и той мо­жа с джи­па на Ловното да стиг­не до Разград, от­къ­де­то взе ав­то­бу­са за Търговище, за да се при­бе­ре с вла­ка Варна – София.

Всичко хубаво, оба­че сне­гът да­леч не бе­ше по­чис­тен по це­лия път, ав­то­бу­сът ед­ва се движеше, ка­то на мес­та боксуваше, за­тъ­ва­ше или спираше, за да ми­не сне­го­ри­нът и той да про­дъл­жи след него. Минаха през Манастирско, пър­во­то се­ло по пътя, ня­кои слязоха, дру­ги се качиха, след ка­то са ча­ка­ли с ча­со­ве и про­дъл­жи­ха ка­то го­не­ха по пъ­тя се­ла­та Трапище, Бистра, Давидово, а кой знае при те­зи прес­пи да­ли щя­ха да дос­тиг­нат и да ми­нат през тях. Автобусът ръмжеше, да­ве­ше се, но на­пи­ра­ше напред, за­що­то ос­вен всич­ко дру­го бе­ше и мно­го студено, и да се ос­та­не на пъ­тя бе­ше опас­но за жи­во­та на пътниците.

В ед­но от селата, на зад­на­та седалка, то­ку зад не­го, се настани­ха млад ци­га­нин с же­на си; сед­на­ха и вед­на­га за­поч­на­ха да се карат. До не­го пък, на ос­во­бо­де­но­то пре­ди мал­ко мяс­то, дойде ед­но 13-14 го­диш­но момче, съ­що ци­ган­че – спретнато, чис­то и приветливо. То бе­ше вни­ма­тел­но и лю­бо­пит­но и след ка­то се заговориха, за­поч­на да пи­та чич­ко­то от къ­де е, как­во работи, къ­де е учил, ка­къв е жи­во­тът в София, изоб­що за це­лия живот, ка­къв­то си го пред­с­та­вя­ше той. И то съ­що от­го­во­ри – учи, помага вкъщи, чете книги, за да отиде и да продължи в София образованието си – от­го­ва­ря­ше охот­но и с приличен език, и маниери. Отзад ка­ра­щи­те се по­ви­ши­ха тона, осо­бе­но мла­ди­ят мъж – той нас­то­ятел­но на­зи­да­ва­ше не­що булката, стиг­на­ха до “кресчендо”, ко­ето е осо­бе­но ха­рак­тер­но за ци­ган­с­кия език, до­ри и при ми­ро­лю­бив разговор. Не след дъл­го за­поч­на да я блъс­ка и удря, не се стес­ня­ва­ше от пъ­ту­ва­щи­те и това, осо­бе­но на на­ши­те съ­бе­сед­ни­ци дейс­т­ва­ше тя­гос­т­но и изнервящо. Те не мо­же­ха да си го­во­рят вече, той нап­ра­ви вни­ма­тел­на за­бе­леж­ка на скандалджията, пос­ле по-остра, а и дру­ги близ­ко­се­дя­щи се обадиха, сър­ди­ти и напрегнати. Онзи ги из­г­ле­да гнев­но и про­мър­мо­ри не­що на ци­ган­с­ки – ве­ро­ят­но ги напсува, па про­дъл­жи въз­пи­та­ва­не­то на булката. Тя не очак­ва­ше защита, се­де­ше при­ми­ре­на и безпомощна. Нашият пак я удари, бут­на я, ве­ро­ят­но я го­не­ше и кой знае още как ще­ше да про­дъл­жи историята, ако фо­тог­ра­фът не ста­на и мно­го ядо­сан уда­ри, от две­те страни, циганина. Онзи се изненада, опи­та се да стане, но бе­ше рес­пек­ти­ран с нов, по-се­ри­озен удар в гърдите, кой­то го при­ну­ди да си се­ди здра­во на мястото. Като се ук­ро­ти положението, на­ши­ят ге­рой сед­на на мяс­то­то си възбуден и ядосан. Поглеждаше от вре­ме на вре­ме на­зад и ка­то се увери, че сва­да­та стихна, про­дъл­жи раз­го­во­ра с мал­кия си събеседник. Той на­ис­ти­на бе­ше мно­го при­ят­но момче, из­ра­зи съп­ри­час­тие и со­ли­дар­ност с не­го за то­ку що слу­чи­ло­то се, са­мо че се при­тес­ни он­зи да не ста­не и да го уда­ри от­зад с юмрук, а мо­же и с нож.

– Тези ги знам, но­сят но­жо­ве – ка­за мом­че­то и пред­ло­жи да се пре­ме с­тят напред.

– Не би­ва да по­каз­ва­ме слабост. Ако се пре­мес­тим ще го насърчим, ще му да­дем сили, за­що­то ще помисли, че се пла­шим от него. Ще сто­им спокойни, но внимателни. Това ще го обезсърчи, ако е на­мис­лил не­що подло. Виж, той ве­че мирува.

И на­ис­ти­на мла­ди­ят ци­га­нин се бе­ше смирил, кротуваше, да­же гле­да­ше нажалено, та­ка че на не­го му ста­на мал­ко мъчно, че го удари. “Може ци­ган­ка­та да е из­вър­ши­ла не­що нетърпимо, не­що не­по­но­си­мо по тех­ни­те оби­чаи и той да не мо­же да се овладее. Да ги тър­пим ли тряб­ва при та­ки­ва случаи? – за­пи­та се той. – Или, за да жи­ве­ят та­ка как­то искат, тряб­ва да се оп­ре­де­лят ав­то­бу­си са­мо за тях. Но та­ка сти­га­ме до иде­ята за сегрегация. Не, не може! Те тряб­ва да се на­учат на ред ка­то другите. Колкото и да им е трудно. Ето, се­га то­зи ще раз­бе­ре реда. Но, не тряб­ва по та­къв начин! А по какъв? Нали му бе­ше ка­за­но и той ни­как не се впечатли. Значи, все­ки­му спо­ред равнището. Но, ако ме съ­дят за насилие, ще ме осъдят! И ви­нов­ни­ят ще про­дъл­жи да жи­вее по пре­чещ на дру­ги­те начин. Къде е истината, ка­то хо­ра­та са тол­ко­ва различни? Нали в биб­ли­ята е на­пи­са­но: “Един раз­би­ра и без да му кажеш, на друг и сто то­яги са мал­ко”. Ето то­ва мом­че до мен е на­пъл­но ре­до­вен човек, да­же по-до­бър от мно­го дру­ги, и ци­га­ни и българи. Аз с удо­вол­с­т­вие го при­емам за на­пъл­но равностоен, да­же бих му дал предимство, пред­вид по-неб­ла­гоп­ри­ят­ни­те ус­ло­вия в ко­ито се е развивал. Детето е чудесно!”

     По-на­та­тък раз­го­во­рът продължи, при­ят­но спо­де­лян и от двамата. Излезе, че мом­че­то е уче­ник в сед­ми клас и един­с­т­ве­но­то му же­ла­ние е да про­дъл­жи да учи, да за­вър­ши гим­на­зия или тех­ни­кум и ако мо­же да след­ва в университет. Той бе­ше ис­к­рен – то­ва му ли­че­ше от дъл­бо­ко проз­ря­на­та ис­ти­на и твър­до­то му решение. Заинтересува се мно­го от фотографията, до­се­га не се бе­ше сре­щал с човек, кой­то се за­ни­ма­ва с то­ва сериозно и професионално. Осведоми се как се по­лу­ча­ва то­ва умение, къде е учеб­но­то заведение, да­же си за­пи­са ад­ре­са на училището. Той му да­де и своя те­ле­фон и адрес, за да му помогне, ако мом­че­то на­ис­ти­на по­ис­ка да учи. Разговаряха, обяс­ня­ва­ха си не­ща­та все­ки по своя на­чин – той на­учи ня­кои ци­ган­с­ки ис­ти­ни за живота. Например, че “тряб­ва да по­ма­гаш и да слу­шаш мно­го ба­ща си – даже, ако не си съг­ла­сен с него. Майка си тряб­ва да ува­жа­ваш и да обичаш, ка­то и по­ма­гаш кол­ко­то можеш. Трябва да па­зиш сес­т­ра си от ло­ши момчета, за да бъ­де дев­с­т­ве­на, ко­га­то се ожени. Трябва да се па­зят и дру­ги­те девойки. Трябва неп­ре­мен­но да на­учиш занаят, ка­къв­то и да е, за да мо­жеш да хра­ниш же­на си и де­ца­та си. Трябва да ува­жа­ваш ед­нак­во и ром, и дас, и хо­ро­хай (и циганина, и бъл­га­ри­на, и тур­чи­на). Но, ако уби­ят брат ти, тряб­ва да уби­еш и ти уби­еца­. Т­ряб­ва да да­ваш на бедните, ако си богат. На праз­ник не тряб­ва да работиш, а да се веселиш.”

     Автобусът спря вне­зап­но и хо­ра­та се опи­та­ха да раз­бе­рат защо.

– Елени има отпред, елени! Стадо еле­ни и сърни! – оба­ди се ня­кой от пред­ни­те седалки.

Той ста­на бър­зо и оти­де нап­ред до шофьора. На пъ­тя се бя­ха спре­ли ста­до от сър­ни и ня­кол­ко елена, ве­ро­ят­но про­го­не­ни от го­ле­мия сняг в гората, като тър­сеха хра­на и отъпкано. Тук от Лудогорието бе­ше ос­та­на­ла ня­как­ва го­ра в ко­ято пре­би­ва­ва­ха животните. Но се­га там бе­ше не­въз­мож­но да се ходи. В де­бе­лия сняг не мо­же­ше да се на­ме­ри храна, не мо­же­ше да се живее. И животните, пре­одо­ле­ли стра­ха си от хората, бя­ха ре­ши­ли да из­ля­зат на тех­ния път, кой­то ина­че тол­ко­ва ги плашеше, да по­тър­сят по­мощ­та на човека. Те сто­яха ка­то за­ко­ва­ни, из­п­ра­ве­ни изящ­но на тън­ки­те си нозе, не­ве­ро­ят­но и не­въ­об­ра­зи­мо кра­си­ви – ка­то скул­п­ту­ри из­ва­яни от са­мия Бог. На фо­на на белия, над­вис­нал по кло­ни­те зад тях сняг, на дъл­гия из­ви­ващ се път, ме­ки­те фор­ми на топ­ли­те им тела, ка­ди­фе­на­та им кожа, из­пус­ка­щи­те па­ра чув­с­т­ви­тел­ни ноздри, при­чуд­ли­во из­ви­ти­те ро­га на елените, го­ле­ми­те лас­ка­ви и мал­ко тъж­ни очи на кошутите, пот­реп­ва­щи­те изящ­ни ко­ле­не и копита, съз­да­ва­ха ед­на картина, пред ко­ято всич­ки занемяха. Отсреща се приб­ли­жи­ха то­вар­ни коли, ко­ито съ­що спря­ха и хо­ра­та сля­зо­ха да погледат, ка­то не се ядос­ва­ха и се чу­де­ха как­во доб­ро да нап­ра­вят за животните, рад­ва­ха се и се възхищаваха. Той бе­ше тол­ко­ва впе­чат­лен и граб­нат от та­зи красота, че му се ис­ка­ше те ни­ко­га да не си оти­дат или сам да се пре­вър­не в елен и да зас­та­не сред тях. Там, в стадото, къ­де­то всич­ки зна­ят един ред и един закон. И за­то­ва са тол­ко­ва хар­мо­нич­ни и прекрасни. От въз­хи­та той забрави, че е фо­тог­раф и че е доб­ре да ги снима. Като се сети, бър­зо вле­зе в автобуса, взе си апа­ра­та и изскочи, но шофьо­ри­те ве­че внимателно, с раз­пе­ре­ни ръ­це под­ка­ня­ха жи­вот­ни­те да из­ля­зат на края, та­ка че да се про­мък­нат колите. Той снима, но та­зи картина, ко­ято бе­ше пре­ди малко, се бе­ше раз­ва­ли­ла от хор­с­ка­та су­ет­ня – жи­вот­ни­те се стъл­пи­ха и пак на­га­зи­ха в дъл­бо­кия сняг. Те си­гур­но щя­ха да сто­ят та­ка до­ка­то пре­ми­нат ко­ли­те и пак щя­ха да из­ля­зат на пътя. Снегът бе­ше зат­ру­пал пъ­те­ки­те из род­на­та го­ра – се­га не­гос­топ­ри­ем­на и опасна. Някой от път­ни­ци­те се се­ти и за­поч­на да им хвър­ля вни­ма­тел­но хляб, дру­ги­те ко­ито имаха, съ­що брък­на­ха в тор­би­те и подадоха. Много от път­ни­ци­те бя­ха турци, а тур­ци­те оби­чат жи­вот­ни­те – хвър­ля­ха с ра­дост хля­ба кой­то носеха.

– Ето, пред кра­со­та­та всич­ки немеем, ста­ва­ме близ­ки и со­ли­дар­ни – ка­за той на малкия. – А има хора, ко­ито уби­ват те­зи животни, уби­ват красотата, де­рат я, ре­жат я, го­рят я на огън, за да я ядат! А красотата, ху­бос­т­та не се убиват, не се ядат – на тях тряб­ва са­мо да се възхищаваш! Виж он­зи циганин, кой­то би­еше булката, се­га се радва, хвър­ля хляб на сърните.

Людмил Попов

ДУРАЛИ

Майското зе­ле­нило бе­ше по­то­пи­ло се­ло­то във всич­ки­те си раз­ц­вет­ки – от неж­но ре­зе­да­во­то на то­ку по­ка­ра­ли­те лис­ти, меж­ду бяло ­цъфна­ло­то на плод­ни­те дървета, през цветно и зелено г­ре­ещо­то на цве­тя­та и тревата, до блес­тя­що­ изумруденото на жи­та­та и чер­ни­че­ви­те дървета. Зелено, зелено, та свети, блес­ти и сияе! Само през май е то­зи праз­ник на зеленото, та и на хи­ля­ди­те цве­то­ве на кит­ки­те в сел­с­ки­те градини, по ливадите, под вър­би­те и то­по­ли­те пок­рай реката, на “Юр­те­то” и по Гергьовската поляна. Някъде, ня­коя угар на ед­ва по­ка­ра­ли ца­ре­ви­ца или слън­чог­лед пре­къс­ва то­зи кар­на­вал на цветове, та око­то да си от­дъх­не от баг­ри и блясъци.

Вър­вя­ха, като че и те позеленели и тър­се­ха не­окас­т­ре­ни още чер­ни­ци с дреб­ни лис­ти и многобройни, на­пъл­ни­ли кло­ни­те дуди. Бяха въ­оръ­же­ни с дъл­ги пръ­ти с ко­ито уд­ря­ха по кло­ни­те и бру­ле­ха пло­до­ве­те - черни, червени, бе­ли и виолетови, дребни, но слад­ки – са­мо захар. От изо­би­лие на чер­ни­ци хо­ра­та ги под­ми­на­ва­ха и ни­кой поч­ти не ги яде­ше в то­ва село, да­же се ядос­ва­ха на дуд­ли­ви­те черници, че не ста­ват за хра­на на бубите. Такива кло­ни пъл­ни с пло­до­ве за­мър­ся­ва­ха пос­те­ля­та и пре­диз­вик­ва­ха гниене, мух­ляс­ва­не и бо­лес­ти по коп­ри­не­на­та буба. Сега има­ше два-три дни по­чив­ка в хра­не­не­то – бу­би­те спя­ха го­ле­мия си сън, пре­ди го­ля­мо­то ядене, след ко­ето се за­ви­ва­ха в пашкули. Софиянеца бе­ше ре­шил да ва­ри ра­кия от дуди, пък по­ви­ка и Дурали да съ­би­рат плодовете. Сега уз­ре­ли, те има­ха ви­со­ка за­хар­ност и ху­ба­ва­та ра­кия бе­ше сигурна. Досега той не бе­ше ва­рил та­ка­ва ракия, но дру­ги разправяха, че ста­ва и то дос­та силна, без да и при­ба­вяш захар. Той ве­че бе­ше ва­рил от всич­ки плодове, ос­вен от дуди; та­зи го­ди­на ще­ше да направи сефтето, за­що­то ду­ди­те заедно с ягодите и черешите са пър­ви­те уз­ре­ли пло­до­ве в годината. За джан­ки­те бе­ше още рано, а за дру­ги­те пло­до­ве и гроз­де­то щеше да дойде вре­ме чак през есента. Рядко ня­кой ще ва­ри ра­кия от дуди, за­що­то по то­ва вре­ме хо­ра­та си има­ха твър­де мно­го ра­бо­та с хра­не­не­то на бубите, а и под­це­ня­ва­ха то­зи плод – съ­би­ра­ше се труд­но и за та­ки­ва плод­ни чер­ни­ци тряб­ва­ше да се оби­ка­ля из ця­ло­то се­ло и по полето. Хората ги изсичаха, за­що­то бя­ха ди­ви – с дреб­ни лис­ти и за­мър­ся­ва­щи плодове не ста­ва­ха за хра­не­не на буби.

Двамата из­би­ра­ха дър­во­то и под­гот­вя­ха бру­ле­не­то ка­то зас­ти­ла­ха под не­го платна от найлон, на ко­ито да па­дат плодовете. Брулеха, ка­то уд­ря­ха всич­ки кло­ни с дъл­ги­те пръти, пос­ле нав­ди­га­ха найлоните, та­ка че по гън­ка­та ду­ди­те се из­сип­ва­ха в кофите, ко­ито носеха. Набрулиха че­ти­ри най­ло­но­ви чувала, за­ка­ра­ха ги с ръч­на­та ко­лич­ка в дво­ра и ги из­си­па­ха в би­до­на да ферментират. Трябваше да съ­бе­рат пло­до­ве­те най-мно­го за два дни, за­що­то те тряб­ва да фер­мен­ти­рат заедно, а пък ще­ше да се от­во­ри и мно­го ра­бо­та със съ­буж­да­не­то на бубите. Софиянеца бе­ше прес­мет­нал – до­ка­то свър­ши го­ля­мо­то ядене, пло­до­ве­те ще пад­нат на дъното – то­га­ва са го­то­ви за варене. В пър­вия ден след падането джиб­ри­те са с най-ви­сок гра­дус и е най-доб­ре да се ва­ри веднага. Та до­ка­то бу­би­те за­ви­ват, око­ло ед­на сед­ми­ца, той ще сва­ри ракията, а пос­ле ще съ­би­рат пашкулите, ще ги чис­тят и предават. Работа има и след пре­да­ва­не­то – ске­ли­те и по­ме­ще­ни­ята тряб­ва да се по­чис­тят от то­но­ве­те ог­лоз­га­ни кло­ни и вейки, от лай­на­та на бубите, после тряб­ва да се из­ми­ят и дезинфекцират. Всичко то­ва мо­же да ста­не спокойно, особено ако ре­кол­та­та е доб­ра и ка­чес­т­во­то е високо. А пък и ра­ки­ята ве­че е сварена, ще е от­по­чи­на­ла де­се­ти­на дни и ще мо­же да се по­чер­пят за за­вър­ш­ва­не­то на кампанията. Когато си нап­ра­виш доб­ре раз­че­та и свър­шиш всич­ко с вре­ме­то си, ще имаш и доб­ра ре­кол­та, и доб­ри пари, и радост в сърцето. Селската ра­бо­та не тър­пи ба­ве­не и отлагане.

Във вър­хо­ви­те мо­мен­ти на ра­бо­та­та тряб­ва­ше да има и по­мощ­ни­ци – Дуралито и же­на му Анка дой­до­ха ня­кол­ко пъ­ти на най-теж­ка­та работа, та Софиянеца и май­ка му мо­жа­ха да ско­ла­сат с всичко. Голям зор беше, но от­ми­на и им олекна, ка­то че ни­ко­га не е било. Взеха, как­то очак­ва­ха то­зи път, доб­ри па­ри от бубите, раз­п­ла­ти­ха се, каквото има­ше да да­ват и ре­ши­ха да по­ка­нят Дурали и Анчето на гос­ти да отпразнуват.

Подредиха дър­ве­на­та ма­са под ореха, зас­т­ла­ха я с бя­ла покривка, нас­ла­га­ха пе­че­ни меса, су­хи мезета, салати, би­ра и ви­но, и … доб­ре из­с­ту­де­на на чеш­ма­та чер­ни­че­ва ракия. Таман сло­жи­ха и на уре­че­ния час отдолу, по пъ­те­ка­та меж­ду чер­ни­ци­те се по­яви­ха Дуралито и Анчето. Като наб­ли­жи­ха - не мож ги позна, Анчето об­ляк­ла коп­ри­не­на бя­ла блу­за с бро­де­рия и коп­ри­не­на чер­на пола, Дурали с бя­ла ри­за и вра­тов­ръз­ка – ка­то на сватба! Носят цветя, по­да­ръ­ци – чорапи, кър­пи, брех, брех – да се чудиш! Светят! И на два­ма­та бо­ята от по-черничката, но чисти, спрет­на­ти – блестят! Зеленото на оре­ха и то свети, сян­ка­та рехава, прохладна, ма­са­та под­ре­де­на – чес­ти­то гости! Госпожа Фанка се за­рад­ва – след теж­кия труд праз­ни­кът бе­ше сладък.

Дуралито и Анчето вни­ма­тел­но и веж­ли­во похапват, всич­ки се чер­пят с ракията, чу­кат се – ра­кия за чу­до и приказ! Силна, но чис­та и аро­мат­на – та­ка ста­ва ко­га­то я сва­риш в пър­вия ден и я пре­ва­риш още веднъж. Да се ос­во­бо­ди от ме­ти­ла и ми­риз­ма­та на джибрите. Те пло­до­ве­те на чер­ни­ца­та са без костилки, не носят ми­риз­ми на дър­ве­но и на танин. Дръпнаха му по ча­ша – две, че и по три, Анчето и гос­по­жа­та примерни, пи­ят по малко, Дуралито не се отпуска, Софиянеца весел, ра­дос­тен от гос­ти­те, а и от ху­ба­вия ден ­ дър­па по-здраво. Ех, и птич­ки­те го­ре в оре­ха и по це­лия двор пе­ят та се късат, гу­гут­ки­те гу­кат и зо­ват любовно, не­жен вет­рец по­лъх­ва из зе­ле­ния двор, на­до­лу пак зе­ле­но и свет­ло – пролетно! Пийнаха и бира, и хап­на­ха доб­ре – Дуралито и Анчето все стегнати, скромни, при­лич­ни – за пример! Красиви и мили! Мина не мина, станаха, сбо­гу­ва­ха се и си тръг­на­ха – в ред и при­ли­чие – как­то бя­ха дошли.

Как се за­поз­на с Дурали той? Беше заб­ра­вил точно как, но знаеше, че още от на­ча­ло­то му бе­ше ха­ре­сал мно­го – с ед­на сдържаност, с ед­но при­ли­чие и такт, ко­ито из­да­ва­ха си­ла и мъжественост. Анчето бе­ше дребна, тъничка, скром­на и работлива. Другите ци­га­ни не го обичаха, пла­ше­ха се от него, изглежда не го на­ми­ра­ха по­до­бен на тях и го отбягваха. Не го харесваха, но ко­га­то идваха от се­ло или от­ня­къ­де да на­емат стро­ите­ли или ра­бот­ни­ци за дру­га работа, пър­во при Дуралито отиваха. Той поч­ти ви­на­ги бе­ше ве­че нает, це­ня­ха го и го тър­се­ха от мно­го села, зна­еха че ра­бо­ти здра­во и качествено, не лъже, не се напива, от­го­ва­ря за ра­бо­та­та си и дър­жи на ду­ма­та си. Ех, Дурали, мо­же да си един в махалата, но стру­ваш за сто! Честното име и спо­соб­ни­те ръ­це це­на нямат!

Сближиха се двамата, ци­га­нин и бъл­га­рин – оби­ча­ха се ка­то братя. Веднъж Дурали го взе със се­бе си на ци­ган­с­ка сват­ба в Караджалово. Тя ци­ган­с­ка­та сват­ба ка­то Чирпанската – ма­ке­дон­с­ка революция! Сториха салтанатите, ядоха, пиха, играха, ве­се­ли­ха се и нак­рая из­ва­ди­ха ножовете. Брех, кръв ще се лее! Дуралито и той бе­ше подпийнал, иг­ра на ед­на ма­са кючек, бе­ше му добре, та­ка Софиянеца не бе­ше го виждал. Като ви­дя кавгата, той по­чер­ня още повече, нам­ръ­щи се – буря! Оти­де при кав­га­джи­ите – те но­жа­ри­те и кав­га­джи­ите ед­ни и съ­щи на вся­ко тържество, как­во прави, как­во чина – на един хва­на ръ­ка­та с ножа, изви я та изпращя и оня из­му­ча и пад­на на земята, дру­ги­те млъкнаха, ук­ро­ти­ха се, кав­га­та утихна, ве­се­ли­ето продължи.

– Тоя е мно­го як, всич­ки го знаят! – оба­ди се един манго наблизо. – Да не му се слу­чиш на ръката!  

Отбиваше се у тях, да го ви­ка за не­що или прос­то та­ка – да се обади. Те жи­ве­еха в две мал­ки къщи, в на­ча­ло­то на махалата, ед­на­та – ста­ра­та, на май­ка му и ба­ща му от кирпич, дру­га­та от тух­ли за мла­ди­те и де­ца­та – сам си я строил. Ама се съ­би­ра­ха и в две­те – къ­де­то е на сгода. Циганите жи­ве­ят ро­до­во – не се раз­де­лят със старите, чес­то и с бра­тя­та си. Гледат де­ца­та об­що и вър­шат ра­бо­та­та зад­руж­но – по­ма­гат си, прик­ри­ват се и се защитават. Радваха се много, ка­то го видеха, ис­ка­ха да го гощават, но той не влизаше, не ис­ка­ше да ги вкар­ва в разходи, зна­еше че вед­на­га ще оти­дат за ракия, за салам.

Бащата на Дурали бе­ше пос­т­ра­дал теж­ко – пре­ди ня­кол­ко го­ди­ни вла­кът от­ря­зал кра­ка му, ка­то бър­зал да се ка­чи на гарата в Димитровград. Сега жи­ве­еше мно­го трудно, в една самоделна ин­ва­лид­на количка, а и ра­на­та на от­ря­за­но­то не заздравяваше, бе­ше се по­лу­чи­ло възпаление. Трябваше да го ви­дят в ор­то­пе­дич­ния ин­с­ти­тут в Горна баня, но той ня­ма­ше как да оти­де дотам. С влак бе­ше не­въз­мож­но – ня­ма­ше да из­дър­жи в неудобството.

– Виж какво, Дурали! Хайде да го ка­ра­ме с колата! Ще го отведа пра­во в института. Тръгваме вед­на­га щом го подготвиш.

– Бате Любо, как ще си пра­виш та­къв труд за нас, бе? Не се при­тес­ня­вай толкова! Ще се оп­ра­вим някак.

– Трябва да го ка­ра­ме веднага! Раната му е мно­го лоша. Вижда се, че има инфекция. Стягайте го за ут­ре! Шкодичката е в ред. Ще оти­дем за три ча­са и половина.

На дру­гия ден към обед, мал­ко закъснели, тръгнаха. Трябвало да го къпят, да го стягат, да на­ме­рят пари. Разположиха го на зад­на­та се­дал­ка да се опъне по дължината, а той с Дуралито отпред. Пътуваха добре ­ бързаха, за да не из­мъч­ват стария. Отидоха нап­ра­во в института, но бя­ха за­къс­не­ли и док­то­рът – спе­ци­алист по до­лен крайник си бе­ше отишъл. Този ин­с­ти­тут се на­ми­ра на сре­щу­по­лож­ния край на София от вли­за­не­то в гра­да от по­со­ка­та на Пловдив. Горе-до­лу още половината път. Затова и закъсняха.

– Сега ще хо­дим у нас да преспим. Ще го нас­та­ним удобно, ще хапнем, ще си по­чи­нем, че сут­рин­та тряб­ва да сме пър­ви в ортопедията! – ка­за Софиянеца.

Стигнаха до до­ма в са­мия цен­тър на София. Доста хо­ра бя­ха гос­ту­ва­ли тук, та же­на му не се при­тес­ни много. Е, все пак се нам­ръ­щи малко, не бя­ха гос­ту­ва­ли хо­ра от малцинството. Видяха зор до­ка­то ка­чат бол­ния до чет­вър­тия етаж. Асансьор нямаше, опи­та­ха да го но­сят двамата, ста­ри­ят бе­ше пъ­лен – не по-мал­ко от 100 ки­ла и бе­ше мно­го неудобно. Дурали го взе на гър­ба си и го ка­чи догоре. Як е ка­то бик, то­зи Дурали!

Настаниха човека, об­с­лу­жи­ха го за всич­ко и прес­па­ха спокойно. Само ра­на­та го бо­ле­ше и той страдаше. На сут­рин­та ра­но-ра­но бя­ха в института.

Той вле­зе сам при ле­ка­ря – най-доб­рия по краката.

– Не е доб­ра ра­бо­та­та – ка­за докторът. – Има гангрена. Ще тряб­ва да от­ре­жем част от крака.

Оставиха го. След вре­ме дой­до­ха да го вземат. Беше успокоен. Добре е ми­на­ла операцията, по­жи­вя та­ка година, но след то­ва ра­на­та се въз­бу­ди­ла отново, по­лу­чи­ли се ус­лож­не­ния и от то­ва чо­ве­кът си замина. Семейството бе­ше мно­го печално, но ос­та­на­ха за­ви­на­ги бла­го­дар­ни за услугата.

После с Дурали се виж­да­ха все по-рядко, той ра­бо­те­ше по стро­ежи из­вън селото, но има­ше ли сго­да се от­би­ва­ше до тях да го по­тър­си, да го види. Срещаха го по­ве­че булката, ста­ра­та и де­ца­та – Дурали не бе­ше вкъщи. Трябваше да ги хра­ни всичките.

Един път са­мо го на­ме­ри – пре­гър­на­ха се ка­то близ­ки – с тъ­га и обич. Изпиха ши­ше ракия, спом­ни­ха си раз­ни там работи, ядо­ха тиганици, ко­ито ста­ра­та пър­же­ше вър­ху ед­на пиростия на двора. Така ста­ва­ха най-вкусни! На ци­ган­с­ки огън!

После дъл­ги го­ди­ни не се видяха. Питаше път­ни­ци за не­го – все казваха, че ра­бо­ти из­вън село. Но по­мис­ле­ше ли си, ей така, да­ли има ня­кой при­ятел на кой­то би мо­гъл да разчита, пър­во се се­ща­ше за Дурали – на не­го мо­жеш да ос­та­виш и един ми­ли­он ле­ва – ня­ма да ги пипне! Би мо­гъл да го из­ви­ка и жи­вота си да да­де – ще дойде!

Людмил Попов

• Предишна
• Следваща