Баща ми

Очите му светлозелени светлинки,

които разкриват жаравата и книгите.

Челото му - високо като Родопите,

а думите му - понякога мастило,

понякога дим след потушен пожар.

Ръцете му знаеха всичко -

как да угасят пламък, как да водят деца по стръмни пътеки,

как да извлекат мед от слънцето и да превърнат млякото в дом.

Вечер, сред редове на лозя и страници от стари библиотеки,

той тихо разбъркваше времето между овцете, пчелите,

един безкраен сериал “Дързост и красота”.

Замина си завинаги, но има капка мед след скръбта,

има слова от стиховете му във вехти вестници,

факел за нова олимпийска надпревара.

Остават и две въгленчета след смъртта,

стигат да се нарисуват очертания на портрет,

но и две капки мед под капака на юли, смола

и тревога за възпламенени конфликти,

пчелите жужат в хор, а огънят след войната утихва.

Мария Чулова,

2025