Nickolay Gjulev
- Детайли
- Категория: Поезия
- Публикувана на Петък, 31 Август 2018 16:01
- Написана от Гюлев
- Посещения: 1670
Монолог на една майка
Всеки сврял се е в самотата-бърлога
и, захапал по вълчи сърцето си, вие.
И жестока молитва отправя към Бога
вледенена от пошлост и болка Мария.
-Боже, колкото дни са ми отредени
нека бързо за мен се изнижат,
че от полуживот съм до смърт уморена,
повалена от нравите зли и и от грижи.
Няма сама да отворя смъртната рана –
да не никне над мене черно кокиче.
Грехота е дъщеря ми без мен да остане –
нека тя на Надеждата буквите срича.
Николай Гюлев,
Пловдив
***
Природата мълчи, макар и вечна.
Бърборим ние, а сме временни.
Загърбили сърдечност и човечност
от суета сме бременни.
Снобеем и злобеем в ресторанти.
От думите ни не пониква нищо.
И спепелява се във нас таланта
подобно изоставено огнище.
Николай Гюлев, Пловдив
Среднощно стихотворение
между два сезона
Вече не е лято. Още не е есен.
От лъчите слънчеви вече хлад повява.
Край реката крача – стихнал и унесен.
Жив съм – даже малко дни да ми остават.
Сиво и студено е, но във мене свети
на Доброто чистия, непомръкващ огън.
Аз вървя и нося пъстър лист в ръцете,
като дар безценен, сътворен от Бога.
Младостта отмина, но и стар не съм,
щом трептят в очите млади светлини.
Нека връхлети ме пак любовен гръм
и да ме разтърси, и – възпламени.
Майната й – казвам си – на старостта.
Зная, че ме чакат бездни и беди,
Но зелено-жълти паднали листа
плуват във реката редом със звезди.
Слушам полунощния жабешки хор.
Радват ме врабчетата – топчици живот.
Те не търсят топлия, южния простор,
нито пък проклинат зимния хомот.
За какво тогава в хленчеща агония
аз да се окайвам колко ми е зле,
щом в нощта студена между два сезона
пърхат храбро в мрака врабчови криле?
Николай Гюлев,
Гр. Пловдив
Починал през юли 2017 г.