Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 159  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
620285
   

Дневникът на един луд

Детайли

Дневникът на един луд

по Н. В. Гогол

 

На 29 октомври 1998 година присъствах на моноспектакъла на актрисата Антоанета Петрова от Нов драматичен театър „Сълза и смях“. „Дневникът на един луд“ беше първото представление от поредицата „И сам войнът е воин“ на „Клуб Четвъртък“, която много добре защитава своето наименование.

Времето, в което твори Гогол, авторът на „Записки на един луд“, е не по-малко проблематично от нашето съвремие. Сценарият на спектакъла „Дневникът на един луд“ разширява апарата от изразни средства. Метатекстът направи от изглеждащия до голяма степен самовглъбен, макар и дълбокопровокативен текст, достъпна медия за аудио-визуално общуване. „И аз обичам да ходя на театър. Но прапоршчикът за нищо на света няма да отиде на театър, освен ако не му дадедете безплатен билет“. Драмата е отворена към всяка публика и със своите реминисценции ни отпраща към нашето общество, в което общуването на живо е подтиснато от нашествието на други, по-комерсиални и лъстиви развлечения.

Това послание за разтваряне на човешката душа, за отзивчивост към ранимата природа на извъннормативната „анима“ беше въплътено в максимално интенционално пригодена форма. Нашето съзнание и подсъзнание се владееше от жертващата идентичността си актриса и чрез целия комплекс от паралингвистични средства и светлинно-звукови импулси у мене се възпроизведе душевен пейзаж, релевантен на внушенията от Гоголевата творба, но и с още една нова надстройка.

Външният свят, от който душевността на героя получава рефлекси, беше симптоматично изобразен чрез ритъма на стресираща звукова вълна – маршируващи ботуши, скърцане от счупване на вещи, кости, гръм на картечници /все още пост-фактум явление на имплицираното време в Гоголевата повест/. Ярката светлина се спускаше в лицето на губещия реална връзка със света чиновник. Лудият се свиваше в собствения си, нагънат на недиференцируеми пластове смисъл, свят. Той се криеше като щраус от външната агресия, като мислеше, че това е начинът да се предпази от предизвестената си загуба на самоличност. Чувствителната отзивчивост на публиката също се разслояваше: едни бяха впечатлени от смехотворството, пораждащо се от текста, особено при положение, че за първи път го чуваха /например: „Две крави, които отишли в магазина и поискали две кила чай”/, а други се солидаризираха и увличаха в съчувствие към чиновника, който се превърна в уязвено дете, криещо се в куб и имунизиращо се от хорските упреци чрез самотата си. Екзистенциалната мъка се балансираше от шегата, но според темперамента си част от зрителите гледаха театър „Сълза“, а другите – „Смях“.

Много болезнено прозвуча отказът на Поприщин да бъде слуга, изразен чрез беззащитния глас на протест към това, че пишещият автомат е победил волевия човек. Приглушени нотки на гласа изразяваха стремежа към лична свобода, живата надежда за себеостойностяване.

В смисловото ядро, обособено като „3 декември“, изпъкваше контрастът с предишната част. Тук за първи път пролича пълната загуба на разсъдъчност. Физиологичното доминира над менталното – ето че героят се качи на куба и с монотонни звуци показа дементно и същевременно детински чисто поведение. По-късно се оливаше с вода, сновеше из сцената в търсачество на безследно изчезналия смисъл, захвърли чашата на сцената. По този начин актрисата владееше нашите страхове и нагонални страсти, пораждаше несъзнателна защитна реакция у зрителите. Обвивката на душата трябва да е с много по-здрави от стоманата ирационални стени, но да има своя избирателна пропускливост.

В пасажа от вербалната част на представлението, назован като период от „43 април 2000 г. до 86 мартомври“ преобладаваше антикултовото начало, изобразено чрез един карикатурен образ, следствие от грандоманията. Много познат жест с ръка, наричан „дълъг нос“ и допълнен с „кормило“, представи кралската власт на Испания, отъждествяваща се с героя на спектакъла. Отварянето на микрокосмоса на Поприщин към макрокосмоса беше изиграно в момента на защитата на художествената позиция на героя при ситуацията: „Земята ще седне върху луната“. Прозвучава вселенското послание „Да спасим луната!“. Липсата на егоизъм се доказва и от разсъжденията за инквизицията.

Пълната загуба на адекватността на Поприщин към действителността не е най-страшното, а това, че той осъзнава своите психологически отклонения. Луд ли е този, който се мисли за луд? – транстекстуален въпрос не само в творчеството на Гогол.

Лирическият драматизъм, обръщението към майката, заплени публиката и внуши космически хуманистични пориви. Разкри се осъзнаването, заражденето на човека от нулевата степен на съзнание. Героят излъчваше екзистенциалната болка на обречеността. Свали перата от главата си и излезе от сцената по своята нощница. Дано да не символизира новата жертва сред нас!

Гогол поставя много религиозно-социални въпроси, а актрисата Антоанета Петрова не само че не отнема от дълбоко оригиналната руска философска мисъл, внушена от автора, ами я обогатява. Получи се нова творба на българо-руското изкуство. Гогол рисува своя герой Поприщин като обладан от духове, които не са от мира сего, изживяващ силна вътрешна борба с демоничните сили на шизофренията. Сатиричното перо на писателя надхвърля описанието на личната драма и през призмата на едно трансформирано възприятие отразява социални тенденции.

Духовните търсения на автора са отправени към утопията за пребиваване в по-съвършен свят. Сътворената от него галерия от образи допринася за последвалата реакция в реалността – демократизация в мрачната Николаевска епоха. Посланието на „Дневникът на един луд“ днес е да разширим кръгозора си, да отворим сърцата си за страданието на другите.

Мария Чулова