Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 415  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
591791
   

Пловдив чете 2016

Детайли

                        МОЯТ ПРОЧИТ НА „ПЛОВДИВ ЧЕТЕ 2016”

                               

                За да бъде по-точно, заглавието би трябвало да гласи „Моят  ПРИСТРАСТЕН прочит на „Пловдив чете 2016”. Затова пиша в момент, в който впечатленията ми са все още свежи и неподвластни на ерозията на времето.

            Следя фестивала от самото му начало и смятам за подвиг – в тези времена – самото му провеждане. Предполагам, че това е не само хабене на сили и нерви, а истинско трошене на глави в стени, за да се случи този празник на духовността.

            Моето участие в „Пловдив чете 2016” започна с представянето на списание “Granta България” в голямата книжарница „Хеликон”. Темата на разглеждания брой беше „ Градът”, представен от Ст. Русинов, Нева Мичева и Манол Пейков. Пред нас се очерта Градът – не толкова като сгради, инфраструктура, а като човешко, социално, специфично духовно пространство. Всеки град с неговите дух и атмосфера,  дори с митология  – със свой особен код за разгадаване. Този особен код се опитаха да разчетат списанието, представяно от преводачката, издателя и редактора. В хода на разговора с публиката бяха дадени идеи за нови теми, които да бъдат разгледани в новите броеве на списанието.

            Бях студентка по история във време, когато учехме подробно българската история, знаехме историята на Русия (тогава СССР!), големите западни държави, но историята на съседните балкански държави беше…табу,  поради което трябваше  –  вече когато табуто падна – да учим история на Югославия – днес Сърбия, Македония, Черна гора, Хърватска, Словения – и да прибавим – Албания. Трябваше да учим историята на модерна Гърция, Османската империя – по-късно Турция… Знаехме имената и някои от творбите на Иво Андрич, Милорад Павич, Исмаил Кадаре и неколцина други, но едва през деветдесетте научихме нови имена от духовния свят на тези народи и страни. Затова за мене винаги е било интересно представянето на автори от Европейския югоизток. И поради това с интерес очаквах представянето на две поредици на издателство ГЕЯ – ЛИБРИС – „Дунав – обединени в литературата” и „Ветровете на промяната”, осъществени с подкрепата на програмата „Творческа Европа”.  В рамките на тази програма издателството ни срещна с две водещи преводачки – професор Йонка Кръстева – от унгарски; и Жела Георгиева – от сърбохърватски.

            Бях впечатлена от представянето на Светислав Басара – Жела Георгиева е превела много негови творби, а именно и  „По следите на Свещения Граал”. Интересна за четене е „Ангелът на атентата” – да чуем какво казва австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинанд  – убит на 28 юни 1914 година в Сараево. Събитие, което ще положи началото на Първата световна война, останала и в съзнанието на българите като Голямата.

            Очаквах с нетърпение срещата с критическото ядро на списание „Страница”, защото имах множество въпроси, свързани с днешната българска литература. Въпреки 

импровизираните „рецензии в движение” успях да получа отговор:

  • че литературният живот в България е „вакханалия”, „джунгла”;
  • че литературната критика е жива;
  • че литературният критик е необходимият хищник, който трябва да изтребва от литературната нива слабите и вредните.

            „Площад България” на Мирела Иванова е вик срещу апатията на българите, срещу обездушаването и отчуждението.

            Важни послания отправи към читателите си Ани Илков. Той изрази – и в стиховете си, и в разговора с публиката своето виждане, че днешната българска интелигенция е…”изчезнала, няма я, стопила се е”, че литературната сцена е затворена непробиваемо, много трудно „външен човек може да проникне”. Но това, което ми прозвуча като  послание към нас бе „ОБИКНОВЕНИТЕ ХОРА НИКОГА НЕ ПРЕДАДОХА БЪЛГАРИЯ”.

             Съботното събитие „Чети с мене” бе адресирано към децата, но бе изпълнено със силното присъствие на влиятелни възрастни – Нейно кралско височество Лаурентин ван Оранйе, президентът Росен Плевнелиев, кметът Иван Тотев, писатели, поети, журналисти, общественици, актьори и певци, между които изпъкващата със своя интелектуален чар Поли Генова. Те отправиха – не само към децата, но и присъстващите възрастни – важни послания:

  • заедно можем всичко;
  • не трябва да очакваме Неволята, а сами да се справяме с проблемите;
  • да запазим Детето в нас и др. …

            Следобедът ми беше посветен на издаденото от ИК ”Жанет 45” изследване „Балканският човек XIV – XVII век” – в три тома… Като човек, който познава перипетиите на историческото изследване, бих определила това изследване само с две думи: КОЛОСАЛЕН ТРУД… В същото време – разговор за „балканския” човек, за

 „ВЕЛИКИЯ АНОНИМ, който крачи по улиците…” , за разликата между „западния” човек (човек на разума) и „източния” – човек на  СЪДБАТА. Неговото послание беше: НИЕ, ВСИЧКИ АНОНИМНИ ХОРА ИМАМЕ ПРАВО НА ИЗЛАЗ…НАДМЕННА ГЛУПОСТ Е ДА СМЯТАМЕ СВОЕТО СЪВРЕМИЕ ЗА ВРЪХ… Не съм съгласен, че „глината се прибира в глина….и все пак…”.

            За неделния ден оставих срещата с Теодора Димова – по повод сборника с есета, писани за портал „Култура”, озаглавен в печатния вариант „Ороци”. Разговорът с публиката разкри трудностите около раждането на тази книга, особеностите около писането в Интернет-среда. Посочено бе, че там дори най-маловажният факт може да се окаже важен и, че незначителни неща няма.

 Авторката сподели с нас колко съдбовно е било писането за нея, че то е било спасение, предопределение. Пътят към християнството… Името на бащата не я е потискало.

След като представи книга на Върджил Георгиу тя предаде своето послание: ВСЕКИ ЧОВЕК МОЖЕ ДА СЛУЖИ ЗА ОЛТАР!

 Г. Кръстева зададе на Т. Димова въпрос за романа „Майките”, което бе повод да се поговори за съдбата на децата в България. Посочено бе, че днешните деца израстват в тотална липса на любов, че самотата на едно дете е по-страшна от самотата на възрастния, че от това произтича огромната отговорност на възрастните да бъдат родители.

            Когато свърши срещата с Т. Димова и напуснахме КЦ”Тракарт”, вън валеше топъл, слънчев дъжд… А на площада пред Централна поща издателствата прибираха своите шатри… През цялото време – от 7 до 12 юни – там имаше много хора, които намираха книга за себе си…. И аз намерих такива книги. Тази мисъл ме развеселяваше и ме караше да се чувствам не тъжна – поради приключващия празник – а щастлива с ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА НОВ, ПРЕДСТОЯЩ ПРАЗНИК….

  И от доста набъбналия списък книги за четене…

 

Мирослава Симеонова, филолог и историк