TOPIC: НЯКОГА

НЯКОГА

Имахме шейна тогава.
Мило детство, как те помня!
Бъчви с вино вози дядо,
Дорчо, буен, кулест кон е.

Мракът син, гората бяла;
Вълчи вой, зъл и протяжен.
Преспи вятъра навял е,
дядо бодро пак запява.

Вуйчо песента подема.
Кучетата тичат редом,
с шиповете по гердана,
силни, горди са и верни.

Пеем весело, елхите
трепват, а луна изгрява.
Плъзга се шейната, литва,
а Снежанка е тъдява...

Миг – и вече у дома сме.
В двора побелял и тайнствен,
люляк и чемшир се крият –
как сега да ги отгатна?

Радост! В къщи огън грее,
баница, млин и късмети.
А сурвачките от дрян
греят до прозорче цветно.

Мека топлина облива
масата, вино се лее.
Пеем песните щастливи,
сън неведом пада леко...


Свети утро. Но в яхъра
няма Дорчо! Че къде е?
Вози той по път през къра
булка – мила и засмена.

С меча кожа е завита.
Войно ѝ – юнак я води
за венчило – годеника
води обич на рода си!

Розовият сняг проблясва.
Булката пламти и грее.
Като че звезда е ясна!
От уста ѝ капе бисер...

Елена Коматова