Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 202  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
590071
   

Хуманните ценности на Гръцката античност през вековете

Детайли

Хуманните ценности на Гръцката античност през вековете

/есе от Мария Чулова/

 

        В природата, за да се роди нещо ново и велико, трябва да се разруши старото, ала понякога първоначалното състояние е жадуваното. Схемата на културните промени в Европа е вълнообразна и дори с резки скокове по вертикала в двете посоки. От най-дълбока древност за човечеството съществуват центростремителни и центробежни сили: стремеж на хората да се обединяват и желанието на индивида да притежава личностна идентичност. Микрокосмосът на човека е също подобие на макрокосмоса, но има свои индивидуални психични характеристики и външни действия, които го идентифицират.Съвременните и древните културни общности се отнасят по подобие на свят на детство и свят на възрастни, ала в зависимост от това дали погледът на субекта към действителността е към нещо повторимо или неповторяемо, изкуството им е миметично или креативно.

        Древната цивилизация на гърците не е обособявала отделни ценности. Науките и изкуствата, които познаваме днес, са включени в лоното на философското познание при древните. Различните аспекти на човешкия дух като етика, антропология и естетика при гърците функционират в единство. Човешката култура започва от едно синкретично състояние, при което всичко е интегрално. За гърците представите за добро, красиво, нравствено и полезно взаимно се проникват в понятие, наречено „калокагатия”(καλοκαγαθία, от καλς κα γαθός, калос каи агатос). Първите свидетелства за този идеал са на известния древногръцки философ Платон. Буквално значи - красив и добродетелен, хармонично съчетание на телесна и нравствена красота, особено в боя (Йернер Вегер). Може да се твърди, че едва през ХІХ век Хегел прави по-сериозно разделение на изкуствата и науките. Битието се обособява в различни видове дейност, което е отражение на разгръщането на културата и разделението на труда, започнало още от родовата община, но предстоящо да се развива и в „индустриалното общество”. Диференцирането на културата ще доведе до още по-ускорено и динамично развитие.

        Древните и младите цивилизации имат свои мъдрости и правила, които работят по различен начин през вековете. Перифразирани и обобщени сентенциите звучат така: „Нищо ново под Слънцето” и „Всеки ден Слънцето свети различно”, като за едните времето е кръгово – съвършено, отразяващо природните цикли, а за другите - векторно, мислено като връзка между минало и бъдеще. Между колективния и индивидуалистичния тип мислене съществува една често незабележима граница: първият поглед е земен, от страна на всичко, което се извършва под Слънцето, а вторият взор се отправя високо към независима от земните човешки дела субстанция. Различителен белег между културните системи са вярванията и религиозността и до каква степен те присъстват и управляват постъпките на хората. В зависимост от това дали са теоцентристски или антропоцентристки човешките генерации имат свои образци на поведение. По-еманципирани са култури, решили с ентусиазма на младостта да улесняват, обновяват и подчиняват на своята воля битието си. Древните гърци мислят за времето като го разделят на Златен, Сребърен, Меден и Железен векове. Митологично мислещият човек смята, че може да реактуализира възвеличаваното от него минало, като го пресъздава в ритуали. Славното минало на народите е възприемано и като утилитарна ценност, донесла материални блага, и като вдъхновение за изкуството, което преповтаря създадените от историята модели, за да се поддържа жива паметта – двигател за нови героични постъпки. Ритуалът също така е многофункционален – чрез него се проявява гръцката общителност и весел характер, узаконява се разпределението на блага, права, власт и задължения – най-силно се потвърждава при жертвоприношението.

        Още в най-дълбока древност се е появил соларният култ, който е универсално вярване при всички народи, както и съставна част на представата за „Вселенския ерос”[1]. Според някои вярвания влечението към предишното състояние на Земята и Небето поддържа и мотивира живота. Любовта в одушевения свят се е преоткривала в неодушевения. Според поемата на Хезиод „Теогония” /”Произход на боговете”/, някои предания от поемите на Омир „Илиада” и „Одисея”, както и поемата „Метаморфози” на римския поет Овидий древните също намират любовта в космоса. От Хаоса се раждат богинята Гея, Тартара и Любовта – Ерос. По-късно в „Светото писание” откриваме вярването, че първият човек, наричан Адам, е бил андрогин (от гр. Αλδρόϛ- мъж, Γΰναikos - жена), т.е. бил е съединение на мъжкото и женското начало в природата в една телесна форма. Отново е отразено влечението към онова предишно състояние, когато Адам и Премъдростта /София/ са били в щастливо единство преди грехопадението. След раздялата остава взаимно привличане и нагонът за самосъхранение.

        Гръцкото съзнание е отворено към колектива. Митологията на древните го доказва. Освен любовта между мъжа и жената, любовта към родното и общите ценности и порядки води хората към обединение. В митовете е разкрит прачовешкият нагон за завършена творческа общност на земята и копнежът по свръхчовешкото и нодостижимото. Лингвистичната идея за голямото индоевропейско семейство има основания и от библейската легенда за построението на Вавилонската кула, но се корени още в гръцката митология. Историята на човечеството потвърждава силата на хората, намиращи се в задруга – в по-големи културни общности. Употребата на общ език на голяма територия улеснява културните постижения / например в Римската империя/. Ала мечтата за общ свят на човечеството е прастара и датира много преди създаването на изкуството и литературата. Тя е изживяла трагични моменти: Пелопонеската, Троянската, Световните, Студената война и други братоубийства.

        Оказва се, че бляновете на съвременните хора, днешни открития са отдавнашни желания или усъвършенствани постижения на предишни поколения. Мечтите ни са повторение на търсенията на люде от различни земи и времена. Човешката цивилизация днес е поставена в застрашено положение от друга тенденция - да се усъвършенстват начините на изтребление, отнемане на най-голямото благо – живота. Древните гледат на живота като на поредица от непрестанни радости и веселия. Те са многобожници – имат кумири за всяко по-обособено явление. В едно цивилизовано общество, /което изключва диви стихии – като канибализъм/, отношението към човешкия живот е пряко обвързано с отношението към свободата. Най-често агресията е насочена към чужди народи с цел придобиване материални ползи за нападателите. Тези процеси намират своето оправдание и начален тласък от властимащите. Френсис Бейкън е на мнение, че „Човек, който властвува над другите, губи своята собствена свобода”. Ала през класическия полисен период властта има много лица – многобройните владетели на градовете – държави. Държавният им строй предполага повече възможности за реализация на личната свобода в група по време на празничните обреди, но за ограничен брой хора с граждански права през делниците. За да бъде индивидът свободен, е необходимо да бъде личност и при това такава, която да има широки духовни търсения и нравствени измерения. Защото робът, дори и да бъде освободен, ако остане невеж, ще си е още по-нещастен и завинаги остава нечий слуга. За масовата просветеност на древните гърци съдейства широката достъпност на културната организация, песните на аеди и рапсоди, архонти са плащали симболоните за празниците на театъра, като според Аристотел в „Поетика” най-съвършеният литературен род е драмата – изпълнявали се трагедии, съпътствани след три изпълнения на трагедии от един и същ трагически поет от една комедия или от сатирна драма / празненство на сатири, вакханки, състезания на атлети и др./, които са натоварени с политическа роля – средства са за пряко утвърждаване на управлението.

        Свободомислието през Античността се възпитава и усвоява чрез придобиване познание за околния свят и за самия себе си, за видимото и невидимото. Познавайки своите права и задължения, човекът открива своето място в живота на едно общество. През Античността и до наши дни всеки разумен гражданин има в съзнанието си представа за идеална утопична социална организация със съответно управление. В различните време-пространствени измерения съществуват хора с разнообразни мирогледни разбирания. Ето защо през епохите често се е търсело златното сечение на бленуваните от хората видове държавни организации. Най-известният сред старогръцките мислители е Платон, който в „Държавата” разработва идеята за най-добрата държавна уредба. В трактата на Платон главно действащо лице е философът Сократ, който разсъждава как „по възможност да бъдат щастливи всички граждани”. Смята се, че когато всеки държавен служител отговаря на идеалните условия за изпълнение на съответната длъжност, ще се постигне хармония. „По този начин цялата държава ще се развива и благоустроява добре и ще предоставя на всеки един от народа да има това щастие, което по природа му се полага” /Платон, „Държавата”, кн. ІV, стр. 163, изд. „Наука и изкуство”, София, 1975/. Философът се вълнува и от въпроси като премахването на богатството и бедността, които впоследствие са разработвани и от други. На въпроса за границите на идеалната държава се отговаря, че трябва „Една държава дотолкова да се уголемява, доколкото тя може да се запази уголемена, но не и повече”. Историята доказва, че това е така. Платон отделя внимание и на значението на образованието, възпитанието и законите, което да се основава на мъдростта. Гърците най-много уважават владетеля си Солон, за когото се смята, че е мъдър и с демократични разбирания. Що се отнася до императорска власт, името на императора на Византия Константин Велики печели най-голяма популярност. Идеите на Платон за идеална държава са трудно изпълними, съвсем малко страни могат да се гордеят с периоди от своята история, за които се смята, че са демократични. Що се отнася до формата на управление, все повече се предпочита включването на много личности в него. Винаги владетелският пост е бил най-желана утилитарна ценност за мнозинството от хора. Културологията отразява копнежа на хората по благосъстояние, въплътен и пресъздаден в изкуството.. Омразата е силно чувство и за да се изкорени е нужно в ума на изпитващия я да се засее равно по сила чувство, защото човешкият ум не търпи пустота. Например в „Одисея” след избиването на женихите синът на Лаерт и цар на Итака трябва да намери мирен начин да се разбере с роднините на женихите, за да може да управлява отново Одисей.

Тъй както има любов заради самата любов, така има и омраза заради самата омраза. Любовта в естетически аспект е красива, възвишена, а в утилитарен – щедра или егоистична.




[1] термин на Соловьов