Андрий Будугай

 

Словото

 

На филолозите-езотерици от София

Елка Калинова и Мария Пешева

 

В древността, когато светът е бил възприеман не през призмата на интелекта и чрез материалистично-прагматично-потребителския подход, а посредством всички невидими тела на човека (т.е. с всички фибри на душата), мистично-религиозно, в древността на Словото и на думите е било придавано огромно значение. То е било много по-голямо от онова значение, което ние придаваме на речта, езика и отделните думи сега, при девалвацията на изконните духовни ценности и огромната лавина от всякакви заместители, ерзаци и сурогати, заливащи всички сфери на живота и дейността на хората.

Ще се опитам в своите езотерични есета да „реставрирам”, доколкото е възможно, само някои аспекти на Словото и думите.

 

 

1. Словото-сътворение

 

Разтворим ли една от най-известните и четени книги в света – Библията, на първата й страница, в самото начало, в първата й глава, от стих 3 нататък, ще прочетем: „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ.” С думите „И рече Бог” започва описанието и на втория, и на третия, и на следващите дни от Сътворението.

А светата блага вест (Евангелието) от апостол Иоан, най-мъдрия и предан ученик на Иисус Христос, започва с думите: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.”

Когато св. св. Кирил и Методий са предприели своя истински духовен подвиг – да направят превод на Библията от древногръцки на църковнославянски[1], не са могли веднага да намерят точното съответствие в славянските езици на понятието Logos. В онова време славянството е преминавало, казано образно, все още през стадия на детството[2] и неговата умствена дейност току-що се е била формирала като самостоятелно мислене. Докато в зрялата вече култура на Елада понятието logos е включвало доста много значения: дума; понятие, учение; реч, говор; отношение; мисъл, разум.

С термина logos Хераклит е определил и всеобщата закономeрност, а философите-идеалисти – духовното Първоначало; световния разум; абсолютната идея; откровението; основната същност на целия свят; образа на Бога; външното проявление на вечно скритата причина. В езотериката Логосът е, освен това, и проявеното божество на нацията или народа, а също и демиургът, Творецът, излъчващ се сам от себе си.

За понятието логос при превода е била предпочетена лексическата единица слово, която, поради тази своеобразна трансплантация на смисловото съдържание, е разширила значително обсега на значенията си.

Както твърди украинският изследовател на митовете за езика Юрий Комар, в древността „словото било считано за толкова силно средство за въздействие върху околната среда, че самото му изричане не можело, както си представяли, да остане безследно. Точно така древноегипетският бог Птах създал целия свят и първите хора чрез говора и сърцето си – замисляйки творението и изразявайки[3] замисленото.

Такива вярвания и представи били разпространени и в Древна Месопотамия – междуречието на Тигър и Ефрат. Словото на един от главните шумерски богове – Енлил – е опора на небесата и основа на земята, изходното състояние на Вселената, когато нищо още не е назовано, а това означава, че нищо не е съществувало”.

С други думи, процесът на творчеството-творението в първоначалния му вид е не нещо друго, а акт на материализиране, уплътняване на мисъл-формите чрез словото, нещо като втвърдяване. Ще отбележим, че древноруската лексема творити е означавала „смятам, мисля”, а творець – „който извършва, изпълнител”. Явно не е случайно, че в славянските езици думите: бълг. твърд, твърда, твърдо, утвърждавам, твърд, твърдта, твар; укр. тварина /животно/ и творение[4] са етимологично родствени. Към тях се присъединяват също съкоренните им лексеми рус. притворство /престореност, преструване, лицемерие/и дори укр. потвора /чудовище, урод/[5].

В езика е възможно да се открият и други примери за свързаност на думата и творението, за уплътняване-втвърдяване на думата-идея. Ето някои от тях:

1. Слово и условие, тоест преминаване на енергията на мисълта-образ, на мисъл-формата, посредством думата в измерението на триизмерния материален свят, където съществуват веществено-физическите тела. Думата става фактор за реалното съществуване, средата, в която живее всичко имащо физическо тяло, а глобално погледнато – Вселената[6].

2. Украинските думи мова /език/ и умови /условия/ са аналогичен пример.

3. Гръцката дума logos и еднокоренната й санскритска дума loca /свят, пространство/ и латинските lex /закон/ и lexica[7]

4. Руската дума речь и съкоренната й украинска дума рiч /вещ/ са пример за уплътняване на думата. Те са свързани с латинските думи res /вещ, предмет, дело/ и realis /действителен, реален/, тоест „реализирана реч, овеществена дума”.

5. Лат. думи vox /звук, глас; слово, език/ и verbum /едновременно „слово” и „действие”, глагол-процес/, древноруската дума врать /говоря/, немската Wort /дума/, руските вещь, овеществление /уплътнение на думата/, старославянското вещь /от една страна, „глас, звук, дума”, а от друга, „предмет, вещ”/, старославянските вещать[8],, увещевание, руските весть, провозвестие, повесть, повествование, совесть[9].

6. В латинския език глаголите for, fari от корена fa- (= санскр. bha- > Bhagavan /Бог, Творец/ със значение „говоря” и facio, facere /правя, изготвям, строя/ и съществителните facies /външен вид; образ; фигура, форма/[10], лат. fact[11], думите с латински произход фабула, фабрика и други.

7. Старославянските глаголи деяти /говоря/ и деяти ся /произхождам, правя се/ > рус. деть, дену /полагам, помествам, скривам/, надежда-надёжно[12], дело-делать, действие и вероятно дети[13], както и бълг. същ. надежда, прил. надежден, нар. надеждно; дело, делови, деловит, деловитост, деловодител; действие, дейност, действен, действителен, действителност; гр. thesis /положение/.

8. Готската дума razda /език/ и заимстваните от готски думи в рус. език горазд /способен, годен, кадърен/, гораздить /правя, строя, измислям/ и угораздить[14] /попаднам в тежко или глупаво положение/.

9. Старосл. казати /говоря/, лат. casus /случай, участ/ и causa /причина/, рус. показать /показвам факти, нещо материализирано/, сказать и сказание, искажение /изопачаване на първоначалната дума-идея/[15] бълг. приказка[16], показ, показвам, и др.

10. Английските съществителни word /дума/ и вероятно world /свят/ са думи, които в древността биха могли да са свързани етимологично, както и немските Wort /дума/ и Welt /свят/.

11. Английските думи thing /вещ, предмет/ и think /мисля, да помисля, замислям се, обмислям; считам, смятам, предполагам; разбирам, представям си/. За вероятността тези думи някога да са имали общ корен косвено потвърждение е редуването на съгласните g-k.

Може би е уместно гореизброените примери да се допълнят с цитат от книгата Сравнительный словарь мифологической символики в индоевропейских языках[17] на Марк Маковский. Авторът твърди: „Вещта... е била отъждествявана с думата. Ср.: др.англ. ceatta е „вещ, предмет”, но англ. chat е „приятелски разговор, непринудена беседа”; тох. A wram е „вещ” < индоевр. *uer- /говоря/; хет. memiia(n) e „слово, говор, език, реч”, но също и „вещ”; арм. ban е „дума”, но също и „вещ”; полск. rzecz e „вещ, предмет”, но също и „говор, език”; нем. dingen е „възлагам, пазаря се”, но Ding е „вещ, предмет”. Сравн. също: акад. awatu /слово, реч, но и предмет, това, за което става дума/; шумер. inim е и „дума”, и „предмет, дело”; кит. hua е „език, думи”, но също и „предмет”; др.евр. dabhar е „дума; вещ”; на езика еве nya е „дума”, а също и „дело, събитие, вещ”; на езика фула hala е „дума”, но също и „дело; вещество; вещ”.

Световно известната теософка Анни Безант в книгата си, озаглавена Древната мъдрост, е написала: „Ние признахме, че изворът, от който произхожда вселената, е проявената божествена Същност, наричана Логос или Слово. Това име, взето от гръцката философия, по съвършен начин изразява древната идея: Словото, разнасящо се от Безмълвието, е Глас, Звук, посредством който световете се извикват в битието.”

А в труда си Загадките на живота и как теософията им отговаря Анни Безант посочва: „Целият всемир е не нещо друго, а произнесено слово... И в космоса, и в човека еднакво е вложено това свойство на звука, без който не може да има никаква форма, на звука-сътворител на формата, защото той я поражда. Всеки звук има отделна форма и включва в себе си трояко свойство: едно поражда формата, друго я запазва, а трето я разрушава.” Да си припомним от физиката, че звуковете, когато се сменят един след друг, променят и конфигурациите на дребните песъчинки, поставени върху пластинка до източника на звука: всеки звук образува своя форма.

Подобни размисли могат да намерят потвърждение в езика. Така например лексемите слово /дума/, славяни[18], слава, руските думи слыть /минавам за някакъв/, слышать-слушать-слух са от едно гнездо.

Възможно е да се допусне, че общ произход с лексемата слово имат и групата думи посол /посланик/, слать /изпращам/[19], сулить /обещавам/.

Ако се има предвид редуването на звуковете с/з, л/в, к/х, не ще бъде трудно нито сложно да се види, че думите слух и звук са двата полюса на едно и също понятие. Това съвпада с положението в езотериката, според което светлината е създала окото, а звукът – ухото. С лексемата звук имат общ корен и думите звуча, звън, звъня, звънтя, зова, рус. звать /викам/ и называть /наричам, наименувам/, лат. vox, имаща едновременно следните значения: звук; глас; дума, реч, слово, език.

Като синоним на называть може да се приеме лексемата именовать, съкоренна с руския глагол иметь и старославянския имати /вземам, взимам/, които са свързани с думите име[20] и обем, който на свой ред е свързан с формата, в която обитава същността-дух, носител на името.

Лексемите обем /рус. объём /, снимане /фотографиране – рус. съёмка/, заем, рус. приём /метод, приемане/, ёмкость /вместимост, обем, капацитет/ имат основа -ём- /-ем-, образувана от старосл. глагол имати /това, което е събрано/.

Към тази група се присъединяват и думите с основа на ять[21], която основа е еднокоренна със старосл. имать: взять /да взема; да отнеса, да отведа/, объять /да обхвана, да обгърна/, обойма /пълнител/, разнять /да разделя, да разглобя/, отнять /да отнема, да извадя/, снять /да сваля, да премахна.../, изъять /да иззема, да извадя/, внять /да отнеса с внимание/.

Еднокоренни с тях са и думите внимание[22] и понимать /разбирам/. Така е и с българския глагол разбирам, имащ общ корен с рус. глагол брать /вземам, поемам/. Без насочване на вниманието към обекта на изучаване[23] не може да има и разбиране, а съзнателната ни памет има само онова, към което ние специално сме обърнали вниманието си, което сме взели с рецепторите-ръце на съзнанието ни: цялата останала информация отива към областта на подсъзнанието. С думата име имат общ корен и думите имущество и имение[24].

По този начин звукът, думата, формата и името[25] са тясно свързани помежду си. Същото нещо четем в относително известната книга Основи на науката за духа[26] на Владимир Шмаков: „По своята онтологична природа всяко име е предметно... Да познаваш реалното име на предмета означава да познаваш неговата същност, да го сътворяваш в прекия и пълен смисъл на думата... Ведението (знанието – А.Б.) на името е не филологически подход и не е механично произнасяне на звуци, а сливане с ритъма на индивидуалното естество, срастване с Логоса... Името е формата на духа.”

Забележителната теософка Нина Рудникова[27] в труда си Слънчевият Път. Арканите на Таро е посочила: „Думата е формула, групираща по определен начин вибрациите на творческата сила.” Думата е и средство на мисълта, но и средство на сътворяването – от миналото към бъдещето. Можем, по думите на един от титаните на руската философско-религиозна мисъл Павел Флоренский, да кажем, че текстът е разгърната дума, а думата – свит текст. Можем да отделим своеобразни йерархични смислови нива, образуващи единна система: звук – сричка – дума – изречение – пасаж – текст – език.

Всяка дума – както и звукът – носи в себе си енергия, дори ако не е изречена, а написана. Гръцката дума енергия произхожда от гр. дума ergos, ergon /работа, дело/, която присъства и в думите хирург /работещ с ръце/, литургия[28], демиург /създател/[29]. Енергията, вложена в думата, започва да извършва своята работа при контакта (съприкосновението) с онова съзнание, което реагира на нея, и предизвиква верижна реакция, причинно-следствена (кармична) връзка.

Думата може да бъде сравнена с гена в биологията. По своята природа генът е своеобразна кристализация на вибрациите на душата, програма за разгръщане на нейната същност, за реализиране във физическия свят на вложените в нея възможности. Генът е посредник между духовните и материално-веществените нива, той е като мъничкия отвор в пясъчния часовник – през него небесното се влива в земното. Словото, или езикът на народа, е неговият генетичен код, на базата на който се съграждат манталитетът, културата и историята му...

Функциите на гена на различни нива – племе, народ, наднарод, човечество – се изпълняват и от митовете в тяхното метаисторическо разбиране. Първоначалното значение на лексемата мит /гр. mythos/ е „слово, предание”. Това, което сега (поради продължителното и последователно въздействие на „недоброжелателите на човешкия род”) се възприема от повечето хора като илюзорно[30], митично, реално е ключът към разгадаването на много тайни на битието, мостът към духовните светове, съхранените откъслеци от дълбинни езотерични знания, които в нашата епоха са пренебрегвани и профанирани.

Преобърналите всичко надолу с главата материалисти-атеисти твърдят, че митовете са измислени от невежи люде. Но всъщност митовете, както и езиците, са били давани на човеците отгоре, от Йерархиите, които ръководят еволюцията на планетата. Те са били предавани посредством посветени, в устна форма. Поети-посветени са обличали тези митове в стихотворна форма, която запазва по-надеждно цялостното съдържание на мита и значително облекчава процеса на запаметяване на информацията.

Същевременно, благодарение на формалната структура на стиховете, по този начин се свеждали до минимум възможностите за изопачаване на смисъла от новаци, които още недостатъчно задълбочено са схващали същността на предаваните им в стихове езотерични знания.

Уместно е да се цитира мнението за значението на митовете на изтъкнатия поет-ясновидец от средата на ХХ век Даниил Леонидович Андреев[31]. В своя епохален духовен труд Розата на Света, в трета глава на книга втора, поетът отделя голямо внимание на сложната езотерична природа на мита. Според него митът е „втората реалност”, стояща над нивото на човечеството, в която неговото съзнание „навлиза с част от своето същество и в която се намират ръководството на формирането и развитието му и корените на съдбата му”.

С други думи, митът е Словото, което подпомага човечеството да еволюира както цялостно, така и по раси, народи, нации и т.н. Това е огромната мисъл-форма, егрегорът на Създателя за човечеството с всичките му части.

Всеки народ, имащ – освен общочовешките – и свои специфични национални задачи, има и свои национални митове, подкрепяни от Небето, информацията за които по всяка вероятност е заложена и в националния език, формиращ манталитета на народа и направляващ го в определена посока на развитие.

Може да се твърди, че Словото, първопричината – в сакралното значение – е триипостасно понятие (като Светата Троица), където единият* ипостас е Първословото-ейдос на Върховният Творец, вторият ипостас е словото-звук, посредникът между духовния свят и материално-физическия свят, атрибут на човешката реч, а третият ипостас е въплътеното слово, светът на материалните форми.

Като своеобразно потвърждение на тази мисъл може да послужи и авестийската религия, в която срещу Върховното божество Ахурамазда (Ормузд), предвождащо силите на Доброто, е противостояла троицата на силите на Злото: Ангро-Майню, Друджа и Айшма. Името на първата сила означава буквално „Злата мисъл”, на втората – „Злата дума”, а на третата – „Злото дело”. Тука виждаме същата триипостасност, но вече от страната на Силите на Мрака, които, впрочем, изграждат своите светове по аналогия на световете на Силите на Светлината.

 

 

2. Словото-съзнание

 

В българския език има една интересна лексикална единица, съответна на руското понятие слово. Това е лексемата дума, имаща еднаква етимология с укр. дума /народна песен/[32] и с рус. думать /мисля/ и задум /замисъл/, задумать /замислям, планирам нещо конкретно/, задуматься /замислям се, потъвам в дълбок размисъл за нещо/.

Съвсем ясно е, че тази прилика не е случайна и че първоначално бълг. лексема дума е имала по-широко значение – понятие, образ, мисъл. Именно работата с мислите лежи и в основата на мисленето, аналогично на работата с понятията, имаща за резултат разбирането[33], както и работата с образите в процесите на въображението и съобразяването (> съобразителност).

Възможно е да има подобна връзка и между ст.слав. вития /оратор[34]/ и англ. wit /ум, разум, съобразителност/. Тук ще отбележим, че на базата на дума-мисъл-образ се осъществява и процесът на образованието (обучение, придобиване на знания) и на образуването (създаване на нещо ново в материалния свят), връзка, идентична на разгледаните в част първа речь-рiчь и vox-вещ.

Аналогична връзка има и в лат. език, където dico, dicere означава „казвам, говоря, наричам, определям”, а disco, discere – „уча, уча се, научавам”, и doceo, docere – „уча, обучавам”. С тези корени етимологично са свързани нем. думи Zeichen /знак, белег, признак, сигнал/ и zeigen /показвам, посочвам/, англ. dictionary /речник/, рус. заемки диктор, диктант, дикция.

Лат. гл. lego, legere /събирам, чета, избирам, наблюдавам/ е свързан с лексемите лекция, колекция[35], колектив. Явно не случайно на лат. прил. realis съответства и англ. гл. realize /разбирам, осъзнавам/.

Разбира се, не трябва да се поставя знак за равенство между мисленето и думата в тесния им смисъл – нали художникът, архитектът, инженерът мислят чрез образи, музикантът – чрез ноти-звуци, танцьорът или спортистът – чрез движенията, и т.н. Както изглежда, понятието „език на изкуството” има в по-голяма степен буквално, отколкото преносно значение. Но все пак съществува определена взаимозависимост между думата и мисленето, съзнанието.

Не случайно се смята, че самата наука е „добре обработен език”, което важи, впрочем, и за езика на художествената и всяка друга литература[36]. Именно думата е свързващото звено между отделните сфери-светове на човешката дейност и между различните народи. Както вече отбелязахме, думата е средство на мисълта, а в миналото и в бъдещето – средство за сътворяване[37]. Не е случайна приликата и между лат. глаголи credo, credere /вярвам, смятам, мисля/ и creo, creare /създавам, причинявам, раждам, избирам/. Думите помагат на мисълта, а това означава – и на творчеството-сътворение.

Само наличието и използването на езика, на словото, на думите в широк смисъл, позволява на хората да „подредят” съзнанията си и ги издига над царството на животните, а с това още повече и над царствата на растенията и минералите, и им помага да станат пълноправни жители на Космоса[38].

Благодарение на езика, човешките съзнания постепенно и последователно се извисяват над вековете-време и започват да съществуват пълноценно във Вечността. Та нали именно така езотеричната традиция обяснява името човек (на руски человек) – „чело-съзнанието” преминаващо през „века-вечността”. Нем. същ. Mann и англ. man /и двете означаващи „човек”/ също поставят ударението върху мисълта и мисленето, върху съзнанието – сравнете еднокоренните думи в санскрит manas /разум/ и в лат. език manus /ръка/[39].

Нина Рудникова в своята книга Слънчевият Път. Арканите на Таро подчертава: „Човекът е забравил, че светът е сътворен от словото и че всички части на този свят са въплъщение на отделните думи... Съвременните човешки езици са се вулгаризирали, т.е. материализирали, като самият език вече е станал отпечатък на разбирането за обективния свят. Човешкото съзнание е забравило, че думите, съставляващи отделните езици на човечеството, са формули, чието духовно произнасяне призовава за действие психичната енергия и подпомага тя да се въплъти в конкретни факти.”

Ще приведем още един цитат от същата книга: „Цялото знание вече е дадено на човечеството и е свито в езика на понятията. Но поради допусканите злоупотреби (от страна на човеците – бел. прев.) тези понятия са станали дребни по стойност, били са изопачени и профанирани. Да се замисляме за значението на тези понятия, да откриваме техния извор и съответстващите им сили, означава да ги възкресяваме и да придобиваме чрез мъдростта им заключеното в техните формули знание. Зад всяко понятие се крие дългата история на мисловно-творческия процес на неговото развитие и свързаните с него силови спирали на психичните асоциации.”

Едва ли е необходимо да се доказва, че с развитието на човешкото съзнание се променя и езикът в определена степен: най-напред лексиката, речниковият фонд, където се преосмислят съществуващите думи, след това е възможно да станат промени във фразеологията и дори в граматиката. Ала не само съзнанието въздейства на езика, езикът също влияе на съзнанието. Те са два взаимно обусловени фактора.

Ще отбележим също, че всеки национален език отразява определен тип мисловност и сам на свой ред формира в на този народ определен характер и тип на мислене, който с течение на времето се разпростира и сред чужденците, ползващи по-продължително време този език.

Езикът в буквален смисъл е душата на народа, отразяваща особеностите на неговото съзнание. Човекът от първите дни след раждането си[40] влиза в досег с този свят, вдъхва чрез езика всичко необходимо за развитието на съзнанието си. Не е случайност наличието на общ корен в думите душа, дишам, въздух, дух, вдъхновение. Даже ако някой индивид – поради определени причини – е лишен от един от каналите за връзка със света (например е глухоням или незрящ по рождение), все пак езикът му създава възможности да прави контакт със социума, но чрез други рецептори и посредством други аспекти на словото и думите.

Говорейки за езика като душа на народа, авторът би желал да сподели един интересен случай, станал му известен от личния разказ на една жена от Украйна – Александра Ходеева. Съпругът й, офицер от армията, през 1980-те години служел в групата съветски войски в Германия. Александра трябвало да роди сина си на немска територия. Няколко седмици след раждането си той заболял тежко и бил хоспитализиран за няколко месеца, като останал отделèн от родителите си.

След кризата, когато състоянието на бебето малко се подобрило, на родителите му било разрешено да го вземат през почивните дни. Поради това, че работела като патронажна медицинска сестра и добре познавала особеностите в развитието на кърмачетата, Александра Ивановна била силно разтревожена от факта, че синът й, който бил вече навършил 6 месеца, не реагира изобщо на говора на родителите си.

Тя се опасявала, че към болестта, от която го лекували тогава, ще се добави и ново изпитание – детето ще се окаже глухонямо. Но какво било удивлението на майката, когато след почивните дни завели сина си обратно в болницата. Щом чул немска реч, той се засмял, оживил и започнал да реагира като съвсем нормално бебе! За няколко месеца синът й започнал да навлиза в егрегора на немския език и немската култура, напускайки своя егрегор. Но по-късно, след като заживял в своето семейство, съответно се върнал и в родния си рускоезичен егрегор.

Нека същевременно си спомним фактите, когато новородено е попадало сред животни – най-често маймуни или вълци. То усвоявало езика на своето „племе” и ставало негов член, придобивало съзнание на нивото на животните, сред които живее. Ако след години случайно такова същество попадне отново сред хора, то не е способно да разбира и усвоява човешката реч и да придобие онова ниво на съзнание, което отличава човека от животните. Остава си все такова, каквото се е създало и оформило в годините на ранното си детство. Явно психиката на човека още от първите години на живота му започва бързо да губи своята пластичност и е свързана с точно определени периоди на изграждане, защото, ако нещо не се изгради навреме, то не може да бъде запълнено впоследствие.

Продължавайки разговора за националния език, да припомним от световната история общоизвестните свидетелства за това, че при опити за унищожаване на езика започва да се изражда и изчезва и съответният народ, носител на този език. Неговите представители постепенно стават част от онзи народ, чийто език вече ползват. Не случайно в старобългарския език думата език е имала две значения: „който и да е национален език”, но същевременно и „нацията или народът, който е негов носител”. Границите на племето (или нацията, народа) съвпадали с границите на говорения от него език.

Интересен факт има в творчеството на един от най-бележитите, според нас, писатели на ХХ век, англичанина Джон Толкин (1892-1973). Филолог по професия, той имал хоби – да създава изкуствени езици и светове. Както е признал в писмата си, работата му над шедьовъра Властелинът на Пръстените била ускорена[41], когато създал езиците на главните герои в трилогията – хобитите, джуджетата, трите вида елфи, Мрачния Владетел и други. Езиците сами започнали да подсказват характерите, традициите и обичаите, историята, културата на „своите” народи и да му помагат да изгражда и проумява сюжета.

Трябва да отбележим, че – както се казва в известното библейско предание – след Вавилонското стълпотворение[42] общочовешкият език бил раздробен на много национални езици. Това като крайна мярка е станало по инициатива на Силите на Провидението, за да бъдат разединени хората в богоборчеството им, за да се отвлече човечеството от бунтарското намерение да „щурмува Небето”. Всеки от новообразуваните народи започнал да се измъква от духовното падение с помощта на „индивидуален гений”, дух-народоводител, всъщност по „свой” път. Това „раздробяване” значително облекчило задачата за духовното изцеление за не едно и две хилядолетия. Обаче сега се наблюдават тенденции за създаването на нов международен език, този път явно свързан с компютрите, призван наново да обедини народите. Дай Боже този процес да не послужи отново за някакъв бунт против Бога и за богоборчество!

Говорейки за националните езици, ни се иска да отбележим, че хората, които усвояват по няколко езика, притежават по-гъвкаво и същевременно по-широко мислене. Тяхното съзнание усвоява по-леко новостите, свързано е със синтеза и почти винаги е по-извисено в културно отношение.

Като своеобразно потвърждение на нашите изследвания и на този последен извод, ще приведем една статия за хора, свободно владеещи повече от един роден език, която прочетохме преди няколко месеца. Ето един пасаж от нея: „...канадците изясниха, че хората, които имат два родни езика, така наречените билингви, съхраняват по-лесно яснотата на ума си в напреднала възраст. И по-рано на науката вече бе известно, че децата, които ползват два езика, имат по-високи творчески заложби в сравнение със своите връстници. Канадските психолози отидоха още по-далеч, като проведоха изследване сред полиглоти, чиято възраст е близка до пенсионната. По време на експеримента, в който участваха 150 души, изследователите измерваха скоростта на реакциите на главния мозък на различните групи. Установи се, че полиглотите на възраст над 60 години имат съобразителност почти равна на съобразителността на повечето младежи, говорещи само един език.”

Както вече се каза, от нивото на съзнанието зависи и лексиката на отделния индивид, и значението на думите, които той употребява. Човек избира думите, прави подбор сред тях, за да намери по-точен изказ на своите мисли, създавайки с това и свой свят, своя микровселена. И колкото по-високо е нивото на съзнанието му, толкова по-отговорно подхожда индивидът към подбора на думите. А една и съща дума в устата на хора с различно ниво на съзнание има различно вътрешно съдържание, различна енергийна сила и оставя различна по дължина причинно-следствена следа в Космоса.

Например Едуар Шюре в книгата си Великите Посветени е написал, че в Древен Египет „жреците, както твърдят древногръцките автори, са владеели три начина да обясняват своята мисъл. Първият начин бил ясен и прост, вторият – символичен и образен, а третият – свещен и йероглифен. Една и съща дума придобивала по тяхна воля или своя обикновен смисъл, или образния смисъл, или трансцендентния си смисъл...”

Хераклит прекрасно е изразил тези разлики, определяйки техния език като говорещ, означаващ и скриващ. Когато говорели за теософските и космогонични науки, египетските жреци винаги прилагали третия начин на писане. При това техните йероглифи имали и трите си смисъла – и съответстващи си, но същевременно и различни. Вторият и третият смисъл не могли да бъдат разбрани без таен ключ – на посветени. Този начин на писане, тайнствен и загадъчен, се основавал на основния принцип на доктрината на херменевтиката, според който един и същи закон управлява света на природата, човешкия свят и божествения свят... Благодарение на този начин на писане Адептът обгръща едновременно и трите свята.”

По думите на човека достатъчно точно може да се прецени нивото на неговото съзнание. Оттук произтича и още един принцип: как и за каквото мислим, такива и ставаме; социалните слоеве, чиито думи използваме, стават наши най-близки, с тях се „родеем”.

Както е казал Иисус Христос, „с каквато мяра мерим, с такава и нас ни мерят”, в такива светове-измерения[43] прониква и нашето съзнание. По друг начин изразено, думите, които казваме, както и целта и мотивът-намерение, с които ги използваме, определят по-нататък в буквален смисъл условията и предпоставките, които сами си създаваме за своята по-нататъшна дейност. Не случайно в Космоса по-голямо значение има не толкова самото действие, самата постъпка, колкото вътрешният мотив, движещата сила.

Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, езотеричните учения[44] абсолютно единогласно утвърждават, че мисълта е несравнимо по-важна от действието. Един човек може необмислено или прибързано да извърши някаква негативна постъпка, но в Космоса да остави по-малко разрушителна кармична следа в сравнение с другиго, който никога не е допуснал подобна постъпка, но денонощно е мислел за нея. Със своите чести или постоянни мисли и разсъждения за такава постъпка той натрупва силни психоенергийни еманации, които засилват подобната мисъл.

Настъпва миг, когато мисълта напуска своя създател и намира няколко души с по-слаба психика от неговата, като всеки поотделно, подтикван от силната мисъл-форма, извършва и реализира престъпната мисъл. Външно чистият за пред другите хора създател на такава мисъл ще понесе далеч по-голямо наказание от всекиго от нейните слабоволеви реализатори, тъй като именно неговата мисъл е породила много по-сериозни и тежки последици, отколкото техните действия.

Интересно е, че думите мотив, фр. mot /дума/ и мотор /това, което придава движение на нещо/ си приличат една на друга и по форма, и по същност.

Подобни са и лексемите мир, бълг. намирам, да намеря, укр. мiра /мяра, мярка/, намiр /намерение/, вимiр /измерение, мир, пространство/ и мiркування /размишление”[45]). От същия корен с рус. дума мера /мяра/ са и лексемите месец (мяра за време)[46], др.инд. дума mati /измерва, сравнява/[47], гр. метис /мъдрост, разум, план/.

Възможно е и по-дълбоко да навлезем в света на етимологията, но може би и без това е очевидна взаимовръзката на съзнанието и Словото, благодарение на което и расте постоянно нивото на човешкото съзнание.

 

 

3. Словото-вяра

 

Един от най-известните мъдреци на човечеството, Лао-Дзъ, живял през VІ-V век пр.н.е. в Древен Китай, в своя философско-поетически трактат Дао Дъ Цзин[48] е казал: „Истинските думи не са изящни. Красивите думи не заслужават доверие. Добрият не е красноречив. Красноречивият не може да бъде добър. Знаещият не доказва, доказващият не знае” (стих 81).

А в 18 стихотворение Лао-Дзъ е написал: „Когато напуснаха великото Дао, появиха се „Жен”[49] и „И”[50]. Когато се появи мъдруването, възникна великото лицемерие. Когато възникна раздорът в семейството, появиха се „Сяо”[51] и „Цъ”[52]. Когато зацари смутът в държавата, появиха се верните слуги” [Прев. от китайски на български Ленчо Димитров[53]].

По аналогия[54] можем да добавим, че за здравето човек започва да мисли и говори едва тогава, когато заболее от някаква болест. Когато процъфтява беззаконието, говорят за справедливост. Когато набират сила лъжата и вероломството, хората говорят за правда и вярност.

Последните две понятия по своята семантика са достатъчно близки: справедливостта етимологично е свързана с лексемите правда /истина/, правило, управлявам, направление, право[55].

Верността е свързана с верен, вяра, доверявам, поверявам. Лексемата доверявам подразбира в известна степен вярата в този, който вече е „оправдал доверието” /предверието на вярата), който върви по правилния път – пътя на правдата, пътя на Истината, Божия път.

За вярата, която по думите на св. апостол Павел[56]) е „осъществяване на очакваното” и е „от слушането, а самото то е от Словото Божие”, може да се говори като за пряка противоположност, антипод на лъжата и измамата, зад които винаги стоят Сатана и неговите съмишленици и помагачи. Не случайно в някои народи (например караимите) името на Сатана в буквален превод е „баща на лъжата”, а светците-християни го наричали „баща на гибелта” или Лукавия.

Двете последни определения по своята семантика са доста близки едно до друго. Така лексемата гибел има общ корен с руските думи сгибать /свивам, прегъвам, огъвам, превивам/[57], губить /погубвам, унищожавам, съсипвам/, сгинуть /да изчезна/, гнуть /огъвам, прегъвам, превивам/, согнутый /огънат, свит/, а думата лукавият е съкоренна на руските думи излучина /криволица, рязък завой на река/ и лук /лък за стреляне, извит, крив/, а също на украинските лексеми лякати /плаша, заплашвам[58]/ и переляк /уплаха”[59]).

В украинския език има антоним на думата правда – това е одухотвореният герой от народните приказки Кривда /лъжата/[60]. Има още един украински антоним на лексемата правда – това е просторечната дума брехня /измама, лъжа, заблуда/, която по всяка вероятност е свързана с немския глагол brechen /чупя, руша, развалям/.

Руските думи направо-правый /надясно-десен/, правильный и прямой /прав, пряк, откровен, явен/ са с един и същи корен[61] и в дадения контекст са противоположни на думите лъжлив, рус. обманный /измамнически/, кривой /крив, извит, неправилен, несправедлив/ и окольный /околен/.

Откровеният и искрен човек, вървящ по „правия път”[62], се намира под Бога и постига спасение на душата: истинското религиозно чувство, вярата в Бога започва с искреността[63]. Да си спомним руската поговорка „в тихом омуте черти водятся” (дяволи се въдят в тих гьол), която нерядко се отнася за потайния, неискрения човек. А между неискреността и лъжливостта често може да се постави знак за равенство.

Да цитираме думите на известния певец и автор на песни от Русия Виктор Робертович Цой (1962-1990) за това, че всичко ще ни простят, но няма да ни простят неискреността – думите, които са били изглежда кредото на целия му кратък, но достатъчно ярък живот. Неискреният тъй или иначе – независимо дали осъзнава това, или не – служи на Дявола и върви по „пътя на гибелта” на душата, който ще го доведе до дълбоки духовни страдания-разплата.

Този, който измамва, не само пречупва и погубва себе си, руши съзнанието си, но и изкривява и руши и обкръжаващия го свят, взривява пространството – тялото-плът на Космоса. Източната мъдрост гласи, че разрушавайки нещо вън от себе си, ние рушим и самите себе си. А разкъсвайки някакви връзки вътре в себе си, взривяваме аналогичните връзки и във Вселената, неотменна част от която сме и самите ние[64].

Интересно е, че в украинския език думата сказ означава „бяс, ненормалност, душевна болест”, а преносното й значение е „ярост, силна злоба, настървеност, изстъпление, вилнеене”. Думата сказ е съкоренна на лат. casus /случка, произшествие; случайност, риск; участ, положение/ и вероятно causa /причина/.

Ст.сл. дума казати е имала значение „говоря”[65], а др.рус. дума казити – „изопачавам, обезобразявам, развалям”. Следователно може да се разбира, че в руския език искажённый по принцип е този, който е „заразен от бяс, смахнат или полудял”. Явно за това значение свидетелство е и думата проказа, която в ст. слав. език е имала значението на „зло, вреда, магия, злодеяние, зараза”, тоест това е показвало, че някакъв зъл магьосник е изпратил към болния зловредни мисли (порча на руски /уроки, урочасване/)[66].

Всъщност лъжата и невярната, изопачена информация в известна степен е изпращане на зловредни енергии към онзи, когото мамят (насочват явно по неверен път) или за когото разпространяват някаква лъжа. А хората, които вярват на лъжата за друг човек и я разпространяват по-нататък, вземат участие в колективната (=събирателната) порча-зломислие (груповото урочасване), стават съучастници[67] в това духовно-космично престъпление и нарушаването на Божиите закони. Според нас дълбок смисъл има твърдението, че лъжата и предателството от памтивека са били смятани за едни от най-тежките грехове.

И така, лъжливият и вероломен по своята природа Дявол е този, комуто никога (!) не трябва да се вярва, чиито думи са измамни и изначално неистинни и могат да бъдат „поломени” в който и да е миг – най-неподходящия за нас, но съвсем удобен за „Княза на този свят”. И обратно, Словото на Бога, Който именно чрез Него, Словото, сътворява този свят и чрез Него утвърждава в света Своята Воля, е здраво и непоколебимо, твърдо[68].

Божието Слово не само винаги е твърдо и истинно, но е и законно: лат. lex /закон/ < гр. logos > лат. lexica /речниковия фонд на езика като сборник на неговите думи-части-микрозакони, от които се съ-ставя, съ-бира композицията-цялото, стройната система на езика/.

Интересно е при това да се отбележи, че гр. дума система е означавала „цяло, състоящо се от части (теми)”, а рус. дума собирать е непосредствено родствена с бълг. дума разбирам /прозирам замисъла на думата от „събраното цяло/[69].

Със споменатите по-горе думи композиция и система по своята семантика и конструкция са съзвучни и такива думи като синтез (съчетание на теми-тези-части), сложно[70], концепция, конструкция, концерн, конвенция, конгрес, синклит, слав. „счастье-щастие” (< со-частие).

Правилното съчетание на частите прави възможно духовното щастие, добрата участ, късмета, щастливата съдба[71]. А благодарение на разнообразието на частите-„думи”[72] се образува многобагрието на света.

С вътрешното съдържание на лат. дума lex е сродна и лат. дума fatum /съдба, участ, предопределение/[73]. Лексемата fatum има общ корен със санскр. думи Bhagavan /Творец/ и bhagavati /въздействам, създавам, творя, буквално ставам причината за съществуването/ и с лат. думи facio, facere /правя, изготвям, строя/ и for, fari /говоря/ > фея.

Фатумът е бил предначертан свише, от волята на боговете, която не е било възможно да се оспорва, да се заобикаля и пренебрегва. В дохристиянския свят, както свидетелства Данте Алигиери (1265-1321) в Божествена комедия, Небето не приемало молитвата на човек за някого другиго и всеки е бил отговорен само за себе си. Всъщност по онова време отделният индивид не е имал духовни сили да дърпа още някого и всеки е носел само своя кръст, своята карма.

Даже Лао-Дзъ – феноменална духовна личност – е казвал, че дори „съвършено мъдрият не състрадава”, т.е. не може да поеме грехове-страданията на другите хора – трябва и той съвсем сам да се справя със своите собствени страдания.

В света е господствал старозаветният закон „око за око и зъб за зъб”, законът на справедливостта, а не законът на благодатта, който започнал да действа с идването на Иисус Христос за вярващите в Него и Неговото Учение. Именно поради това отделният човек-езичник можел само да приема волята на боговете. Както са казвали римляните, „съдбата води покорния и влачи непокорния”, няма трета възможност. От думите на боговете са зависели всички и всичко, върху тях са се изграждали и животът, и законът, и вярата, а даже и Истината.

Философът Павел Флоренский[74] е извършил значителна работа, съчетавайки филологическите, богословските и философските изследвания. Неговият задълбочен анализ изяснил голям брой фундаментални духовни понятия. Сред тях са и понятията за вяра и истина. Той посочва, че рус. думи вера-верить /вяра-вярвам/ и лат. дума veritas произхождат от корена var, от който идва и лат. дума verbum /глагол, слово, реч в широк смисъл/.

По свидетелството на този философ „авторът на латинския етимологичен речник А. Суворов посочва глаголите говорю /говоря/ и реку /изричам/ като изразяващи първоначалния смисъл на корена var-. Но е несъмнен фактът, че ако var- действително значи „говоря”, то е именно в този смисъл, който е давала на тази дума цялата древност – в смисъл на „мъдра, прозорлива и силна дума” – както проклятие, така и молитва.”

В руския език думите верно, правильно и истинно са синоними и без съмнение са свързани с неоспоримостта и ненарушимостта на Словото Божие. Подобна връзка е била установена не само в руския език. Например Павел Флоренский пише: „Древният евреин и семитът въобще в своя език е закрепвал ...необичайния момент на проявяването на идеята за Истината – момент исторически или по-точно теократически. Истина за него винаги е било Словото Божие. Неотменимостта на това Божие обещание, неговата вярност и надеждност – това именно за евреина го е определяло като Истина. Истината е Сигурност. „По-лесно е небе и земя да премине, нежели една чертица от Закона да пропадне.” (Лука, 16:17) Този безусловно неоспорим и неизменен закон е това, с което Истината се представя в Библията.”

Интересно е, че в др.рус. език думата закон[75] е имала значение на „вяра, вероизповедание”, думата истина е означавала „законност, справедливост, правилност”, а етимологично родствените с нея истовыи /усърден, ревностен/ и неистовыи /необуздан, яростен, бесен/ са имали значения съответно „истински, действителен” и „безумен”. Този, който е бил без истина, е бил и без ум – и обратно!

Така в своя изначален смисъл словото е било много тясно свързано с понятията истина и вяра. И само с времето, в резултат на старанията на „врага на човешкия род” и неговите „съдружници”, както и поради невежеството и немарливостта на хората, между тези три основни понятия-китове са се образували огромни разстояния, които често вече са прекалено тежко преодолими поради изостаналостта на човешкото съзнание и падението на общото ниво на духовността на хората.

 

4. Словото-клетва

 

Поради това, че в устата на хората Словото е започнало да се отделя от своята първоначална истинност, а следователно и от доверието в него, станало е вече „необходимо” допълнително да бъде потвърждавана неговата правдивост. Вероятно тогава се е появило и понятието за клетва, която се е основавала на мистичната сила на думите с езическо-магийно естество. Впрочем, известният филолог Измаил Срезневский[76] посочва, че в др.рус. език думата вера /вяра/ е имала, заедно с другите си значения, и значението на клетва.

Трябва да се каже, че др.рус. дума земля е означавала „народ, племе” – всяко племе е живеело на своята земя и е почитало духовете-богове, свързани с територията, която е населявало – душите на стихиалите, духовете-сили на природата[77] в съответната местност. На старославянски думата язык е имала две значения – реч, език и народ, племе – и с това е подчертавала, че границите на езика на дадено племе съвпадат с неговия – условно да кажем – ареал, тъй като именно то е носител на този език, а самият ареал бил свързан с природните духове, които го обитават.

Тази връзка между територията и нейните обитатели е достатъчно нагледна и до днес се съхранява в животинското царство, където всеки вид има популации, свързани с определена територия, ареал на неговото разпространение. Даже домашните животни[78] ясно чувстват връзката с площта на двора или със собственика си, който в тяхното съзнание вероятно служи като средоточие, събиращо енергиите на дворната среда, на еманациите на тази площ. При тотемизма[79] също така е била действително наблюдавана връзката на племето с определена територия: груповият дух на вида на животното-тотем е свързан със своя ареал.

Аналогична връзка с определена местност в известна степен е налице и при знахарите, а също и при магьосниците и вещиците: съвсем не е случайно, когато се твърди, че у дома помагат даже стените[80]. И дори легендарните богатири, призвани да защитават своята земя, задължително са имали всеки свой духовник (маг или влъхва), упражняващ реално енергийна и духовна власт в дадената местност, а богатирът в определена степен е отговарял за физическото реализиране на властта на влъхвата.

Езическата религия е била всяка религия на който и да е от народите, в която е имало култ към боговете на местността (духовете на обитаваното място), където е живеел съответният народ. По време на клетвата този, който я дава, влиза в личен контакт с култовия дух на своето племе, с когото е установил най-напред връзка по време на обреда си за посвещение. Николай Шанский и редица други етимолози свързват думата клятва /клетва/ с лексемите клонить /навеждам, превивам/, кланяться /кланям се/ и поклоняться /покланям се/. Може да се допусне, че по време на клетвата полагащият я коленичи, за да бъде по-пряка и по-добра връзката му с боговете на племето: изразът преклонить колени /падам на колене, подчинявам се/ е известен на много народи.

Интересно е, че думата коляно в много езици етимологично е свързана с думата поколение или с понятията за рода и раждането, а в езотериката коленете и лактите[81] се смятат за центрове на жизнените сили, особено коленете. В астрологията съзвездието Козирог, свързано с Иисус Христос, има езотерично съответствие в колената и се нарича колена на Космоса.

С думата коляно етимологично са свързани думите склонност и скланям, а също и руската дума уклониться /да се отклоня, да се отстраня/[82]. Да склониш някого към нещо вероятно предполага такова въздействие върху човека, което би способствало той да смени своя дух-покровител или, както би казал Карлос Кастанеда, да се премести центърът на сглобяване на съзнанието му в друг егрегор, да се прикачи неговата енергийна система към друго енергийно поле. Тоест по същество човекът, който е „склòнен”, вече „пада на колене” пред другия дух...

Връщайки се към темата за клетвата, ще добавим, че човекът, полагащ клетва, освен че е влизал в допълнителен личен контакт с племенния бог, по конкретния въпрос, обект на клетвата, е давал дума едновременно и на Бога, и на хората, които са били заинтересовани от изпълнението на тази клетва. При нарушението й клетвопрестъпникът или губел връзката си с духа-покровител на племето и бивал изхвърлен от племенния егрегор[83], или понасял някакво друго наказание. Оттук, както изглежда, идва и понятието в руски език божиться /кълна се в Бога/, с други думи „нека Бог ме съди, призовавам Бога или племенния бог за свидетел, полагам клетва пред Него или пред тях”.

Аналогично разбиране на клетвата може да се установи и в немски език, където schwören има значение на „заклевам се, гарантирам, доверявам се”. Значението „гарантирам” по всяка вероятност предполага не само да вземеш някого под свое покровителство, а и да се закълнеш вместо него, да заложиш душата си за този, за когото гарантираш.

Нещо подобно несъмнено се е подразбирало и в областта на правото и юридическата практика, когато съдебните заседатели и свидетелите се заклевали над Библията (а това означава пред Бога): съдебните заседатели за това, че ще отсъдят по съвест, колкото е възможно по-справедливо, а свидетелите за това, че ще кажат „истината и само истината”, ще дадат верни свидетелски показания.

С времето алчността на хората нараствала и то дотолкова, че сакралността на такава клетва изчезнала, появили са се лъжесвидетели, които се осмеляват да прикриват користната си лъжа с клетва над Библията. Както пише духовидецът Даниил Андреев в Розата на Света, и при демоните действа законът за възмездието, та хитрецът, решил да положи клетва и да излъже явно заради някаква изгода, най-напред измамва себе си и завързва много сериозни причинно-следствени възли, подготвяйки си сам за в бъдеще изключително незавидна участ, поемайки в душата си товара на огромна кармична тежест, чиито последствия едва ли е способен да осъзнае преди времето на разплатата.

На базата на връзката с племенния дух е било изградено правото на русичите, чието наименование е „руска правда”. Ако племенният бог осъжда подсъдимия, чувствайки по енергийното му състояние, че не е прав, тогава по ръцете на осъдения се появяват изгаряния от горещ предмет, който той взема от огъня с голи ръце. Ако енергията на подсъдимия е чиста, богът го защитава от изгарянията.

Може също да си припомним Хипократовата клетва, която не едно столетие полагат медиците и която сега много голям брой лица възприемат съвършено формално и с лекота я нарушават – било от алчност за пари, било поради други не по-малко „уважителни” причини. Това става именно поради тази загуба на разбирането за окултното значение на Словото и думите. Но, както се казва, „незнаенето на закона не освобождава никого от отговорност”, а този, който съзнателно заглушава в себе си гласа на съвестта[84], не ще избегне „меча на възмездието”, който, колкото по-късно, толкова по-силно удря.

Нека си спомним думите на изтъкнатия английски писател Джон Толкин, чиято душа явно е натрупала в предишните си инкарнации необикновена духовна опитност. В своя знаменит шедьовър, известен по целия свят, трилогията Властелинът на Пръстените, той описва незавидната участ на клетвопрестъпниците, които влачат стотици години своето най-жалко съществувание в света на призраците – в измерението между материята и духовния (или рай, или ад) светове.

Ако се изразим с привичния за нас език на християнството, тях не са ги приемали нито адът, нито раят[85]. Те са „висящи” между света на физическите форми, в който вече е изтекъл срокът за онова тяхно въплъщение, в което са извършили клетвопрестъпление, и световете на съществуване след смъртта – във възходящите или низходящите кръгове. А по свидетелството на някои светии-духовидци подобно състояние обрича на безкрайни[86] митарства – а това е още по-лошо от пребиваването в ада.

Аналогична е участта явно и на самоубийците, за които дори не трябва да се молим, защото никой не може да поеме и част от този грях: право за такава молитва са получили само няколко човека през цялата история на християнството. Така че вероятно можем да сравним със самоубийците и клетвопрестъпниците, но с уговорката, че те са духовни самоубийци. При това нека си спомним, че в трилогията на Джон Толкин клетвопрестъпниците прекратяват митарствата си едва след изпълнението на дадената клетва: те биват освободени от потомъка на кралския род Арагорн, пред когото някога са дали клетва.

Заслужава да отбележим, че Иисус Христос донесе одухотворение на кармичните закони, значителното им облекчение, разбивайки дверите на ада[87] и създавайки от най-горните измерения на ада чистилище, като постави в центъра на вниманието принципа на Любовта и Божията благодат[88]. Иисус Христос призоваваше за по-дълбока вяра в Единния и за освобождаването от клетвата. В своята Проповед на планината Той каза: Слушали сте още, че бе казано на древните: „клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си”. Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ...ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен (Мат. 5:33-36).

Иисус Христос призоваваше да не се прибягва към клетвата поради това, че в духовния живот на човека вместо външно обусловеното религиозно чувство, често изграждащо се на страха от наказание от Бога (Божия страх), на предно място излиза осъзнаването на вътрешния закон в самия индивид и проявлението в него самия на божествените принципи.

Думите „не си събирайте съкровища на земята, ...но събирайте ...на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:19-21), можем да разбираме като призив за промяна: вместо да има като опорна точка земното, човешкото съзнание трябва да бъде „извисено” към небесното, да се изменят акцентите, основното в самото съзнание, да се преориентира духовният му вектор. Императивът за принуждение в такова съзнание се заменя с избликващите отдън сърцето чувства за необходимост и самодисциплина: егоистът, мислещ единствено за своята кожа, се превръща в алтруист, мислещ най-напред за другите и за общото дело на еволюционния възход.

До понятието клетва много близка е думата обет (> обещание), която в чешкия език има и значение на жертва. Коренът на лексемата обет (< обветъ) е общ с ведать /зная/. По всяка вероятност да се обещава е било възможно само това, за което обещаващият индивид е бил уверен, че добре го знае и че точно ще съумее да го изпълни (то е по силите му). С подобен смисъл на обета са свързани не само древните религиозни култове, но и обредите в християнството. Така например в православието през магичния акт на обета преминават онези, които посвещават себе си на монашески[89] живот или които се венчават. На силата на обета (или на клетвата) се е крепяла и дружбата в нейния първоначален смисъл, когато група воини са давали обет за вярност един на друг и на своя княз-предводител.

В съвременния език думата обещание изглежда като енергийно по-мека от клетва, загубила е своя мистичен и магичен пълнеж в човешкото й тълкуване. Но от гледна точка на космичните закони такова профаниране на думите съвсем не променя Словото и не го превръща в пуст звук без значение. Затова е по-добре да не обещаваш това, за което не си уверен, че ще можеш да го изпълниш. А ако вече си дал дума, обещал си нещо да направиш, приложи всички свои способности и сили, за да удържиш на обещанието си.

 

 

5. Словото-заклинание

 

Словото е имало мистично и магическо значение и в съпоставимите с понятието клетва понятия заклинание и проклятие. Във всяко от тях са били задействани различни страни на многоаспектната дума: при клетвата силата й е била насочвана към себе си от този, който си дава сам дума, а при заклинанието и проклятието – навън, към някого другиго. При това действие енергиите на думата при заклинанието, от една страна, и при проклятието, от друга, са практически противоположни: при заклинанието човекът, който го изрича, прави опит да установи енергийна връзка на симпатия с обекта на заклинанието, докато при проклятието е точно обратното: той се опитва да прекъсне вече съществуващата връзка, да се отдели от обекта на проклятието, да бъде в егрегор, различен от неговия.

Говорейки за заклинанието, бихме искали тук да споменем за явлението, дефинирано в израза заклет враг, където понятията клетва, заклинание и до определена степен дори проклятие са тясно преплетени. Заклет враг е онзи, когото даващият клетвата се задължава[90] да победи, да повали, заклева се да му отмъсти за това, че той му е нанесъл някаква много голяма сериозна вреда. Често понятието „заклет враг” е гранично с понятието „смъртен враг”: ср. нем. Todfeind /заклет враг/, където Tod значи „смърт”, а Feind – „враг, неприятел, противник”; фр. разг. ennemi juré /заклет враг = смъртен враг/.

С други думи, заклет е онзи враг, когото полагащият клетвата се задължава да неутрализира, каквото и да му струва това, дори ако гибел грози самия него – смърт от ръката на врага или на негов другар. Такъв вид заклеване е много силно. За постигането на своята цел човекът, който прибягва към него, отдава себе си изцяло на волята на духа, към чиято сила се е обърнал. Този дух е бил много по-могъщ от племенния дух, към когото е принадлежал даващият клетвата[91]. И така на практика заклеващият се (чак до мига на изпълнението на клетвата си) ставал негов неволник[92].

Тук е важно да се отбележи, че понятието „заклет враг” е характерно както предимно за езическия, така и за магическо-старозаветния, дохристиянския, начин на мислене и действие, когато е действал законът на справедливостта, а не на благодатта – закон, за който стана дума по-горе[93]: „око за око, зъб за зъб!” Нека се спрем на някои особености на това понятие.

От една страна, своебразният обществен „институт на заклетия враг” е развивал в отделните личности понятието за чест, мъжество, справедливост. Например твърде близкият до явлението „заклет враг” феномен на вендетата, кръвното отмъщение, е служел на усета за цялостност в рода и семейството, на своеобразния колективизъм, когато всеки един член на рода (семейството) е бил опазван и никой не е можел безнаказано да бъде „взет” от чужди хора.

От друга страна, ограничеността на съзнанието на хората в онези времена за разбиране действието на космичните закони е била причината те да възприемат понятието за справедливост по своему, без да отчитат множество фактори, включително и обстоятелствата на едно или друго престъпление.

Поради това ответната мяра на възмездието често превишавала мащаба на самото провинение. Цената на възмездието[94], т.е. заплащането за злодеянието, би могла да достигне огромни размери[95]. Представители на различни племена от един и същи клон на човешката еволюция безмилостно се унищожавали един другиго, осъществявайки с това някои от тъмните замисли на „врага на човешкия род” и неговите слуги. В историята са известни много примери, дори в сравнително недалечното минало, когато убийството на един член от семейството (или клана) отключвало цяла каскада от насилствена смърт на невинни хора – каскада за цели десетилетия. А една от вендетите не прекъснала дори повече от 180 години (!) – истински пир за същностите, хранещи се с човешка кръв и страдания.

Съвсем е възможно ритуалът „заклеване на врага” да предизвика последействие, което вероятно се простира и върху следващата инкарнация (или следващите инкарнации) на заклеващия се, утежнявайки кармата му. Нали при наличието на такава мъст не само не било възможно развързването на вече създадените кармични възли, но и се натрупвали нови. Така и вероятността да се срещнеш със същия заклет враг е много голяма. В Агни Йога се казва, че около 50% от хората, с които ние се срещаме в сегашното си въплъщение, така или иначе (в различна степен) са пресичали в предишни животи своите кармични линии с нашите: а това ни облекчава значително при установяването на контакти в сегашния ни живот. И става въпрос за хора, които не са оставили в индивидуалната ни карма достатъчно дълбока следа.

А какво да кажем за този, който ни е лишил от най-скъпия ни човек и с когото сме се заклели да се разплатим чрез страшна клетва, издигайки го в ранга на „заклет враг”? Естествено е новата ни среща с този човек да произведе нова брънка на вражда, подкрепена с нови аналогични „справедливи” действия. И измъкването от такъв наистина затворен кръг е вече почти невъзможно без помощта на някой друг човек, имащ достатъчна за тази цел духовна сила, който доброволно да извърши самопожертвуванието, като поеме върху себе си част от кармата на враждуващите страни и я одухотвори я със своите страдания.

Впрочем, споменатото по-горе положение от Агни Йога за 50-те процента може да хвърли известна светлина върху привидно с нищо немотивираната силна симпатия или антипатия, на ужасяващата неприязън, възникваща понякога при първа среща с някои хора. Ние вероятно сме били или много големи приятели, или непримирими (включително и заклети) врагове в някоя от предишните си инкарнации. Понякога за ускоряването на развързването на подобни кармични възли душите на бившите врагове може да се окажат в едно семейство: те могат да бъдат или братя и сестри, или родители и деца, изпитващи огромни страдания един от друг.

Например, както са споделили някои духовидци, нещо подобно е започнало да става с душите на индианците, избити от пришълците от Европа, и с тези техни убийци в следващите им инкарнации. Получило се е така, че територията, предназначена първоначално за развитието на душите на индианците, била завоювана от европейците заедно с техните животи. И на бившите индианци (за да продължат своята индивидуална еволюция) не оставало нищо друго, освен да започнат да се превъплъщават в семействата на потомците на своите убийци и там отново да се сблъскат с насилниците си. Ала по силата на много обстоятелства, обусловени от натрупаната карма, насилниците сега се оказвали в далеч по-неизгодни позиции в сравнение с бившите си жертви...

Както вече казахме, по време на заклинанието хората прибягват към помощта на духовете, чиято сила използват, за да се постигне неговата цел. Към човека, срещу когото е отправено заклинанието, се излъчва енергия, която го обгръща като мъгла и го изтръгва от установените до този миг душевни взаимовръзки с другите. Заклинателят омагьосва, насочвайки силата на волята си, към която се добавя и силата на духа, с чието име си служи при заклинанието, и принуждава заклинавания човек да изпълни действието, което самият заклинател желае[96]. Подобно заклинание вероятно може да се изпълнява и под формата на песен: сравнете фр. incantation /заклятие/ и съкоренните й думи на лат. canto, -āre /пея/, фр. cantatrice /певица/ и cantique /религиозен химн/ и лат. cantor /певец/.

Към силата на заклинанието са прибягвали и лечителите и лекарите, които в древността са били жреци или шамани. Оттук идва и връзката на тяхното име със словото: лекар е съкоренна дума с гр. logos /слово > лексика/, лек[97], лекарство (буквално „това, което облекчава болката/, а врач е съкоренна на рус. врать (първоначално „говоря/[98], нем. Wort и англ. word /слово/.

За облекчаващото болката използване силите на словото и думите е говорил още известният средновековен персийски лекар, учен, поет и философ Ибн Сина[99], утвърждаващ, че ако на болния при първото посещение на доктора не му стане два пъти по-леко от разговора с него (само от едничкия разговор!), то значи при болния не е дошъл истински лечител. Лекарят е длъжен да разбере душата на пациента[100], да усети поради какви грехове в него[101] са влезли духовете на болестта и вече с това прозрение за причините (вратите за болестта), уведомявайки пациента за тях, той наполовина парира действията на същностите, предизвикали заболяването. А за тази цел болният задължително трябва да се довери на лекаря, да разкрие пред него душата си и с всички възможни средства да му съдейства в тази съвсем нелека работа.

И най-гениалният лекар не е способен да помогне на онзи пациент, който няма доверие в него и не започне сам да помага за собственото си пречистване. Даже ако такъв лечител със силата на духа си прогони от болния духа на болестта, а пациентът не осъзнае греха си, чрез който в него е влязъл този дух, не се разкае и не промени съзнанието си и начина си на живот, тогава от това, като краен резултат, няма да се получи нищо добро. Да припомним думите на Иисус Христос по този повод, записани в Евангелието от Матея: „Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна[102], пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от него, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото.” (Мат. 12:43-45)

Истински лечител може да бъде само човек, извършил необходимата духовна работа вътре в себе си и съумял достатъчно добре да се закрепи в праведността и истината. Да си спомним, че самият Иисус Христос, „като повика дванайсетте Си ученици, даде им власт над нечистите духове, да ги изгонват, и да изцеряват всяка болест и всяка немощ” (Мат. 10:1). Но той е направил това само след като учениците са били достатъчно укрепнали духовно.

След определено време достатъчно са укрепнали във вярата и седемдесетте „малки апостоли” – и те също са получили от Господа подобна власт да заклинават духовете на болестите с Неговото име. Но нека отбележим при това, че тази власт е била не безгранична, а в пределите на техните духовни постижения или, ако се изразим с езика на Библията, в пределите на тяхната вяра: апостолите не са били в състояние да заклинават бесовете, които са ги превъзхождали по сила.

Да си припомним случая, когато към Иисус Христос се приближава „един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят. А Иисус отговори и рече: о, роде неверен и извратèн. Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?[103] Доведете Ми го тука. И запрети Иисус на беса и той излезе из момчето; и то от оня час оздравя. Тогава учениците пристъпиха към Иисуса насаме и Му рекоха: защо не можахме ние да го изгоним? А Иисус им рече: поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапено зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост.” (Мат. 17:14-21)

Ще отбележим, че в същото православие има едно явление – екзорсизъм[104], при което злият дух се заклинава със свещено име и със специални магии. Право на такова заклинателно действие може да получи съвсем не всеки, а най-често по принцип само свещенослужител, който достатъчно е напреднал в пътя на духовното си развитие. Ако с екзорсизъм се заеме свещеник или монах, не притежаващ необходимата духовна сила и без специалното Божие и църковно благословение за това, при образуването на канал-връзка с нечистия дух е възможно да се случи и обсебване – злият дух влиза в самия заклинател и го обладава.

И така, лечител можел да бъде само човек, способен да заклинава, да върже със своите думи тъмната същност на болестта или да противопостави своето заклинание на силата на първоначалното заклинание-магия, тоест на урочасването от врага[105]. Лечителят е намирал правилно решение[106], буквално е развързвал душата на болния, освобождавал го е от бремето-тежест на болестта.

За същият характер на въздействие от лекаря свидетелства думата избавление (от духа-същност на болестта), която е съкоренна с лат. корен fa- /говоря/[107], със старосл. баяти /говоря, заклинавам/, с бълг. обайвам, бая, забава и обаяние.

Думата обаяние, родствена по смисъл на фр. charme и на съкоренната й дума с гръцка етимология харизма, насочва мисълта към факта, че лечителят трябва да предизвиква симпатия: без нея болният, меко казано, трудно би разкрил душата си пред него и би било невъзможно между тях да възникне отношение на доверие, симпатия, а без такава връзка магията е безсилна.

И до днес в руския език се е запазил фразеологичният израз заговаривать зубы /лекувам зъби с баене, будалкам, баламосвам/, имащ някога само пряко буквално значение: заклинам същността, която предизвиква болка в зъбите. За подобно въздействие говори и словосъчетанието заговаривать кровь, употребявано със значението „спирам кръвоизлив” – това, което е правил и скандално известният Григорий Распутин, успял да спре кръвоизлив на болния от хемофилия царски син, когато никакви други методи не са помогнали и той е бил обречен на смърт поради загуба на кръв. При това ще отбележим, че кровь заговаривается не само при кръвоизливи: знахарят може да направи това при всяко друго заболяване, за да прогони болестта от кръвта, а това значи и от самия организъм на болния.

Интересно е, че думите врач и враг, имащи един и същи корен (< лат. vox), изразяват двата противоположни полюса в употребата на словото като заклинание: за добро и за зло. Ситуацията с лекаря-врач и врага по нещо наподобява настъпващата към нас от Дивия Запад ситуация, при която някои психолози[108] търсят ключове за отваряне на съзнанието на хората, за да ги използват в рекламата с цел „взломяване”, завладяване на съзнанието на потенциалните купувачи. А други психолози търсят методи за защита на пострадалите от тези рекламни уловки и от стоящите зад тях „взломаджии на съзнания”, от някакви си „хакери на човешката психика”. По този начин в работата се включват и едните /хакерите/, и другите /антивирусниците/, едновременно и съвместно водещи ни в глъбините на човешката психика.

Ще отбележим, че двуполюсна семантика имат и производните от рок – ректи – реч. От една страна, гореспоменатото решение (както и разрешить /намирам решение/) с тъй да се каже позитивна семантика – „освобождавам, развързвам”[109], а от друга страна, семантика на негативното въздействие: урок[110], укр. зурочити /урочасвам/, рус. порча /урочасване/, порок[111].

От същия корен рок- са и рус. думи зарок /обет/ и отрок /юноша, „нямащ право на глас” на вече/[112]. С рус. рок /съдба, участ/ са съкоренни бълг. думи заричам се, да се зарека, вричам се, „обричам, да обрека, обречен, обричане, оброк и оброчище.

Вероятно с думата рок е свързана и руската простонародна дума урка /разбойник/, която първоначално може би е имала значение „магьосник”, аналогично на това, че в древнорус. език думата вор /крадец/ също е означавала „магьосник”, като вероятно първоначално е означавала човек, който с помощта на магия може да открадне нещо от джоба на хората или от техните къщи.

Думата вор е подобна в голяма степен на древнорус. воръ /ограда/ и рус. ворота /врата/ – това, което изпълнява подобна защитна функция[113]. Тези думи можем да съпоставим по смисъл с рус. дума забор /стобор/, която е свързана с др.рус. боронити /забранявам/[114], както и с бълг. думи бран, браня, отбрана, забранявам. Същевременно думата вор е подобна и на рус. воротник /яка, вход под дрехата отгоре/[115].

Подобна семантика можем да видим и в българския език: думата клет /нещастен/ е свързана с клетва и е подобна на клетка. В определен смисъл действието, което изразява руската дума заклясть /да закълна/, е равностойно на това, да се постави в енергийна клетка човекът, към когото е отправено заклинанието – сравнете с известните в много езици изрази омагьосан кръг и порочный круг (< порок) – безизходно положение.

Заслужава да припомним също, че има народни приказки, в които се изричат заклинания за врата, ключалка или катинар, за да не могат да бъдат отворени от чужд човек или недоброжелател[116]. Тогава става напълно понятно, че вор /крадец/ е онзи, който е способен да развали такова заклинание и да вземе или открадне това, което е било обект на заклинанието.

Трябва да се добави, че някога със заклинания са били „обработвани” оръжията на воините: при това, за закаляване на мечовете понякога са били използвани пленници – явно, за да може енергетиката на меча, като се започне още от направата му, да бъде заредена така, че да поема и поглъща душите на жертвите. Съвсем не случайно при японските самураи мечът не е трябвало да се изважда от ножницата просто така: изваден ли е, трябвало да се пролее нечия кръв – явно като жертва за обръщането към духа на меча. Не е трябвало и да се дава мечът в чужди ръце: вероятно, за да не застане между меча и притежателя му нечия враждебна воля, която по време на боя да бъде насочена срещу него.

Да си припомним, че в трилогията Властелинът на Пръстените някои мечове са не само обект на заклинания, но дори имат свои имена и предназначение за определени врагове[117]. За оръжието със собствено, лично, име се споменава и в някои митове: например чукът, служещ като оръжие на германско-скандинавския бог Тор, се е казвал Мьолнир.

Заклинанията са били прилагани и за много иманета, за да не може някой чужд човек да ги намери и разграби. И ако случайно такова съкровище бъде намерено от някого, тогава други направени специално за него заклинания могат да нанесат енергиен удар на човека, пожелал да стане новият притежател на богатството.

Ето какво пише за съкровищата Иля Осипов в труда си История на иманярството в Русия: „Сред пазителите-стражи на подземните съкровища особено усърдна е била нечистата сила. Много лесно например духовете-стражи правели така, че съответният иманяр не само да не открие имането, но и да не се завърне у дома си. При това на тях им помагали Блуд, който принуждавал иманярите да ходят като заблудени по сякаш познати местности, и Мара, предизвикващ около тях различни видения, както и всякакви други нечисти същности. Разправяло се, че скъперниците, които закопавали богатството си, често продавали душите си на дяволите-вехтошари и на бесовете-иманяри. Последните надеждно стояли на стража, за да опазят добре скритото богатство.

Когато вече приближавал краят на срока на заклинанието, а съкровището все още не било намерено от собственика си, тогава то ставало бродещо и самò разкривало местонаходището си. Според някои поверия бродещото имане винаги е носител на нечия неспокойна душа – възможно е това да е душата на собственика му, но може би е и някоя друга, прилепила се случайно към него. На мястото, където е скрито такова имане, от време на време може да се появява призрак, човешка фигура с някакъв светещ предмет в ръка. Там, където се появи видението, именно там трябва да се търси и имането, но е известно, че повечето от хората, на които точно по този начин били откривани бродещите богатства, въобще не ставали притежатели на скъпоценностите, а и след това съдбата им била доста злочеста. Вероятно те не са знаели особените отварящи молитви и правила, необходими за притежаването на всяко съкровище.”

В археологическата практика има достатъчно много случаи на преждевременна и загадъчна смърт на хора, които при разкопки са вземали скъпоценностите от древни погребения. Немалко неприятности например са причинили и причиняват все още предметите, намиращи се в древноегипетските пирамиди – от тях са намерили смъртта си не един и двама специалисти, включително и наши съвременници, сблъскали се с егрегорите на една от най-древните човешки цивилизации, възникнала след катастрофата на Атлантида и представляваща един от клоновете на оцелелите мистерии на атлантите.

С рус. думи рок и заклятие е уместно да свържем и понятието срок /предречен или определен период от време/: сравнете израза урочный час /уговорен час/, а също укр. дума термiн /срок/, свързана с понятията терм /межда, граница/[118], термин (в науката)[119] и територия[120].

По всяка вероятност с понятието срок много тясно е свързана и руската дума сорок /четиридесет/, която по своята етимология е едно от малкото изключения в числовата редица. Причината за това е не само във фонетичното подобие на тези две думи, а и в това, че срокът от 40 денонощия и онзи срок, в който е длъжен да се прояви всеки нечист дух, предизвикващ болест: явно нито едно от тези същества не може да остане без енергийно подхранване повече от 40 денонощия и задължително ще се прояви в този срок, даже ако е пожелало да остане неоткрито. Интересно е, че думата карантина в превод от итал. quarantana означава собствено „четиридесет денонощия”[121].

Тук ни се иска да споменем за един доста поучителен факт, свидетелстващ за тежестта на думата и за силата на карантината. Този факт бе съобщен от украинския професор-анатом от Киев, академик Станислав Константинович Рудик. Ученият обърна веднъж внимание на това, че когато в средновековна Европа доста често възниквали, а понякога избухвали епидемии, причиняващи за съвсем кратко време смъртта на десетки хиляди души, за подобни епидемии в Украйна въобще нищо не се споменава в съответните източници. Силно впечатлен от този факт, ученият се заинтересувал за причините и установил, че украинските свещеници имали знания, позволяващи им да поставят правилна диагноза на болестите.

Ако човек се почувствал болен от нещо сериозно, веднага се обръщал към свещеника, който при инфекциозна болест, в зависимост от вида й, налагал достатъчно продължителна карантина. По този начин, при необходимост, болният навреме бивал принуден да се изолира за съответния срок и така заразата не се разпространявала повече и не стигала до размерите на епидемия и още повече – до пандемия.

Ще отбележим, че според Агни Йога 40 денонощия е минималният срок, необходим за раздялата на душата на най-висшия праведник със земния свят. И именно затова един от сроковете за помен на починалия е 40 дни.

Четиридесет дни и нощи Иисус Христос е останал в пустинята, след като е бил кръстен от Иоан Кръстител, в пълен пост и молитва, като укрепил духа си и издържал на изкушенията на Дявола. (Мат. 4:1-2) [122]

Четиридесет дни и нощи се е леел дъжд при Ноевия потоп, за да се „лиши от живот всяка плът, която се движи по земята: и птици, и добитък, и зверове, и всички гадове, които пълзят по земята, и всички човеци. Всичко на сушата, що има дихание за живот в ноздрите си, умря. (Бит. 7:21-22) С други думи казано, била наложена „общопланетна карантина”.

Кратно на 40 е и числото, означаващо броя дни, през които, съгласно Стария Завет, родилката е длъжна да се изчисти след раждането: „Жена, кога зачене и роди мъжко, ...ще бъде нечиста седем дена... И трийсет и три дена тя трябва да седи, за да се очисти от кървите си; тя не бива да се докосва до нищо свещено и не трябва да се доближава до светилището, докато не изтекат дните на очистянето й.” (Левит 12:2-4)

Тоест, след като роди момче, жената трябва да се очиства общо 40 денонощия, а както е посочено по-нататък, след като роди момиче, срокът за очистването е 80 денонощия. Вероятно разликата в този срок (два пъти по-дълъг) е обусловена още и от това, че женският род е по-силно свързан със света на материята[123], с физическия свят, а това означава и по-податлив на влиянието на „Княза на този свят”: да си припомним, че библейската змия най-напред е съблазнила Ева. Но, от друга страна, падналата в греха жена може по-бързо да намери и изход от него: жената има двойна енергия в сравнение с мъжа, защото именно тя трябва да отдава много сили по време на бременността, раждането и възпитаването на децата.

С това далеч не свършва магията на числото 40. Например, според някои народни поверия, човек не трябва да отбелязва своя 40-годишен юбилей: това е особена дата, която трябва да премине колкото е възможно „по-тихо”, за да не се прекъсне непреднамерено, както може да се предположи, някаква съществена енергийна нишка.

До каква степен това е точно така, ние не възнамеряваме да преценим. Само не случайно и Моисей е водил, както е казано в рускоезичния вариант на Библията, „жестоковыйный” /вироглавия/ израилски народ 40 години през пустинята, за да успее, както свидетелства Библията, да очисти юдеите от менталната зараза – през две поколения чак до трето.

Както потвърждава един тамада в Переяслав-Хмелницки (Киевска област, Украйна), Валентин Шуткевич, при обща трапеза, когато гостите са повече от четиридесет, вече е нужен „тамада”: ако броят на хората е по-малък, те достатъчно добре се познават помежду си, а ако е по-голям, тогава е необходимо да има някой, който ще съумее да ги „обедини в едно цяло”.

Неотдавна ни попадна случайно информация, че ако човек реши да издържи 40 денонощия в пълно мълчание, без да издаде нито един звук даже в себе си, това изглеждащо на пръв поглед просто ограничение ще му помогне да събере такава духовна сила, която ще му помогне да се излекува от една или друга болест и вероятно ще го доведе до някакво прозрение. Също е напълно възможно, ако човек се въздържа от някакъв грях в продължение на 40 денонощия, след това да му бъде по-леко окончателно да победи вдъхновителя на този грях. А за тази цел той трябва да бди[124], да бъде на страж.

Вероятно не е случайно, че в немски език съществителното Wort /дума/ е подобно на глагола warten auf /очаквам/, на укр. варта-вартувати /страж-пазя/ и бълг. варда. Гениалният украински поет и художник Тарас Шевченко е написал, че на страж до „немите роби” поставя словото. Думата-заклинание била своего рода клин, чивия, поставяла се като таен пазач, подобно на заклинанието на съкровище. Някои заклинания били защитни, а други се използвали – при изчакването на сгоден миг – за нанасянето на магиен удар по противника.

Много важно е да се отбележи следното: във фолклора се посочва, че при налагането от страна на магьосници дори на най-мощни заклинания (за превръщане на човек в животно, птица, растение или някакво чудовище) винаги е оставало едно, разбира се, много тежко условие, при изпълнението на което от страна на човек, желаещ да помогне на изпадналия в беда, заклинанието загубвало силата си. По принцип това условие било свързано с любовта към жертвата на заклинанието и с други обстоятелства, които изискват наистина извършването на подвиг от човека, който се е решил да се противопостави на магийната сила и да снеме заклинанието.

Със заклинанията, носещи неприятна или негативна енергия, може да се опитаме да обясним смисъла на някои рус. думи като ворчать /надумвам, злословя, ръмжа/, мымра /вял и недоброжелателен човек/, порицать /порицавам/, вред /вреда, пакост, загуба/, навет /клевета/, наговор /клевета, заклинание, магия/ и гр. дума евфемизъм.

Ворчун – този, който ръмжи, злослови срещу някого, му изпраща[125] негативна енергия на раздразнение. Затова именно ние подсъзнателно усещаме неприятни еманации от злословещия, въпреки че неговото злословене като че ли не се отнася за нас. Не изглежда обаятелен в нашите очи и човек, когото наричат мымра. Тази дума е съкоренна с бълг. мъмря.

Думата порицание, съкоренна с рок-ректи, съдържа и скритата истинска причина за справедливо заклинание поради някакви лоши постъпки, за укоряване, което за провинилия се, разбира се, изглежда доста неприятно. Същия произход има и рус. глагол отрицать, който в др. рус. е означавал и „забранявам”.

Думата вреда (на руски вред) етимологично е свързана в руския език с бередить /чопля рана/, с привередливый /придирчив, капризен/[126]. Възможно е да се допусне, че понятието вреда изцяло може да бъде следствие от враждебно заклинание-урочасване, и рус. дума вред да е съкоренна с нем. Wort /дума/, и с др.рус. врать /говоря/ и ворожить /врачувам, бая, гадая/.

Руската дума навет /клевета/ води началото си от вет-[127], а родствената й др.рус. дума извет е означавала и „урочасване”, а в една производна форма – и „клевета, донос” (рус. „наговор, донос).

Думата наговор по значение е точно като навет /клевета/ и е родствена със заговор /заклинание, клетва/, но не с нюанс „прогонване на болестта от болния”, а обратно – „изпращане на болест”. Така например, в укр. език има израз щоб ти сказився[128], който означава пожелание човекът, на когото това се казва, да попадне „в лапите” на нечистата сила: подобно на руския израз чтобы тебя чёрт забрал /дявол да те вземе/[129]. При това ще отбележим, че укр. дума сказ има значение „бяс”, е съкоренна на рус. дума сказание и, както казахме по-горе, на лат. думи causa /причина/ и casus /падане, край, произшествие, случайност, участ, загиване, смърт/[130] и съдържа определено смисъл на заклинание, магия, урочасване. В действителност наговор и навет са едно и също – и клевета, и заклинание, и черна магия.

Евфемизмите[131] са думи или изрази, заменящи онези думи или изрази, които по някакви причини не е желателно или уместно да се употребяват, както и всички онези, на които е било наложено табу – което става явно, ако разгледаме магическата страна на някои евфемизми от древността.

Като един от частните случаи на такава употреба може да се смята замяната на названието на животното-тотем. Както е известно, думата тотем – в превод от езика на индианското племе оджибве – означава буквално „неговия род”. Говорейки за тотемизма, можем да отбележим, че тази разновидност на религията по нещо наподобява чисто комерсиалните взаимноизгодни отношения. Егрегорът на племето на шамана установява енергийна връзка на симпатия с егрегора на животното-тотем.

В трудни мигове груповият дух на животното-тотем идва на помощ на племето, а то пък, от своя страна, му се отплаща, като поддържа култа към него: изпраща му психичната си енергия по време на ритуалните действия, жертвоприношенията и молитвите. Колкото по-тясна е тази връзка, толкова по-добре живеят както цялото племе, така и съответните представители на животното тотем. Тази взаимовръзка съвсем не е нещо условно, а е живо, конкретно приложение на подобен род магия. При добре формирана връзка на симпатия между племето и тотема, ако случайно енергийната връзка не помогне и някой човек от племето падне убит, тогава загива и конкретен представител на животното-тотем.

Истинското име на тотема очевидно е могло да бъде скрито не заради това, че врагът може да научи кой именно е тотемът на племето[132], колкото да се скрие самото истинско име на този тотем, за да не може врагът да го използва в своите заклинания-магии. Езикът на всяко племе (както и цялостният му живот) е бил изграден с определени вибрации, а името на тотема е заемало високо йерархично положение в него и било един от главните енергийни центрове на племето.

Именно думата, означаваща истинското име на животното-тотем, е била използвана от шамана за изграждане на енергийни канали за връзка на симпатия с тотема[133]. И затова, чрез вплитането в своето заклинание на името на тотема на родния език на племето, срещу което е нанасял магийния удар, врагът по-лесно би могъл да вбие енергиен клин между това племе и неговия тотем, да създаде необходимата за магията връзка на симпатия с племето-жертва и много по-резултатно да използва силата на заклинанието.

Гореизложеното за името на тотема е наша авторска догадка, основана на древното мистично-магийно естество на езиците в онези времена, но тя може да обясни защо се използва евфемизъм в такива случаи на иносказание. Разбира се, всяко от имената-евфемизми е изразявало някое от качествата на тотема, но първото (главното, истинското, мистичното) име е трябвало да предава самата същност на съществото, стоящо зад това име, неговия дух.

Евфемизмът е позволявал тази същност да се скрие от чужди люде[134], въпреки че понятието за тотема (образът му) се е съхранявало – имаме предвид понятието за конкретното животно-тотем, а не общото понятие за тотемите. В такъв случай – в епохите на поголовно магьосничество – евфемизмът е могъл да бъде своеобразна защита от вражеските заклинания. С други думи, табуто (забраната да се произнася истинското име на тотема) е могло да носи едновременно и сакрален, и чисто практически смисъл.

Интересно е, че с думата табу полинезийците са наричали както всичко свещено, така и всичко нечисто и прокълнато. Отзвук от нещо подобно може да се види и във френския език, където думата sacré означава „свят, свещен”, но в народния говор носи значението на антипода – „нечистата сила”, например: Je ne peux pas ouvrir cette sacrée porte! /Не мога да отворя тази проклета врата!/. Въз основа на такива факти може да се твърди, че табуто обхваща онези неща, в които би могъл да има работа само някой посветен на съответното ниво индивид – магьосник, шаман или маг.

Заслужава да отбележим, че заклинанията, според двутомната енциклопедия Мифы народов мира, са особени текстове с формулен характер, които са били най-тясно свързани с мита и с цялата сфера на митологическата поетика. Ще припомним езотеричното разбиране на мита от Даниил Андреев в Розата на Света, където митът се възприема като идея, като програма за развитие, Слово, предавано от небесните светове на човеците посредством посветените. Именно подкрепата на небесните същества и на егрегора на мита се опитвали да си обезпечат заклинателите, установявайки чрез магията връзка на симпатия между мита, себе си и обекта, към който е насочено заклинанието: без връзката с Небето или с неговия антипод[135] заклинанието просто нямало сила и не действало.

В края ще кажем, че е напълно възможно изразите овладявам положението и вземам нещата в свои ръце да са породени от мистично-магическото разбиране на думите, когато човек е подбирал нужната му дума-ключ към ставащото, влизал е в такова измерение, откъдето е могъл до определена степен да насочва хода на събитията. И разбира се, такова нещо не би било възможно без необходимото ниво на връзка с мита, Словото, част от което този човек е ставал и с чиято сила след това е бил способен да управлява процесите наоколо и вътре в себе си.

 

 

6. Словото-проклятие

 

По своята семантика лексемата проклятие (родствена на клетва и заклинание), ако се вземе предвид значението на представката про-, вероятно означава „изпращане на негативна енергия към онзи, когото проклинаме, за в бъдеще, т.е. в перспектива”. В древнорус. език думата кльну (кълна) е имала значение „проклинам, осъждам, хокам, гълча, ругая”.

Докато при заклинанията или магиите заклинателят се е обръщал към духове-покровители за помощ, при проклятията „действащите субекти” по принцип вече не се обръщат към някакъв конкретен дух за подкрепа, а предприемат мощен удар с енергия, желаейки да се изтръгне прокълнатият човек от егрегора, в който живее. С други думи, както вече споменахме в началото на глава Словото-заклинание, енергиите на думите при заклинанието и при проклятието действат практически противоположно: при заклинанието човекът, който го изрича, прави опит да установи енергийна връзка на симпатия с обекта на заклинанието си, докато при проклятието става точно обратното: той се стреми да прекъсне вече съществуващата връзка, да се отдели и разграничи от обекта на проклятието си и да премине в егрегор, различен от неговия.

Както отбелязва френският филолог Емил Бенвенист, смисълът на готск. wargs е точен и изразителен: „проклинам”, а древновисоконем. warg означава „престъпник”: у германците той бил обявяван извън закона и изгонван от общината. Др. прус. wargs означава „зъл, злобен; лош”. Първоначално са били прокълнати, изгонвани от племето престъпниците, нарушили неговите закони, подобно на Каин, първия изгнаник за престъпление: вероятно оттук идва и понятието окаян, както и едно от значенията на прокълнат – осъден на изгнание. При това, за да се усили действието на проклятието, осъденият е трябвало да чуе думите, които изрича проклинащият го човек, когото племето е упълномощило да извърши това магическо действие.

Всъщност този, който е изричал проклятието, е създавал с думи своего рода ментално-енергийна преграда, заграждение: сравнете съкоренните нем. думи verdаmmen /обричам, проклинам/ и verdämmen /преграждам, заприщвам с бент/, както и съответните им съществителни Damm и Dämme /дига; заприщване; прен. препятствие, пречка, спънка/.

Лишеният от материалната и преди всичко от енергийната помощ-защита на своето племе човек е бил възприеман вече като чужд елемент, а това го е обричало на опасността да попадне в лапите на нечиста сила и да изпита ужасни, адски мъки. Човекът, оказал се без енергийното прикритие на егрегора на своето племе, е оставал съвсем сам срещу бродещите около егрегора вечно гладни тъмни същности, които, откривайки беззащитния изгнаник, просто се нахвърляли върху него, изтръгвайки късове от неговото съзнание, от менталното му тяло. Сравнете с нем. дума verdаmmt, която има значение както „прокълнат, обречен”, така и „проклет, сатанински, дяволски”, т.е. принадлежащ явно на Сатана. Затова именно трябва да бъдем много по-внимателни с думи от типа на „дявол да го вземе!”, „по дяволите!”, „дявол знае какво”[136], чиито вибрационно-енергийни и семантични корени водят вероятно към акта на проклинането.

С проклятието напълно се съотнася понятието анатема в православието, с която главата на църквата наказва за действия, които, според него, противоречат на каноните на вероизповеданието, т.е. за неприети от църквата, ненормални постъпки.

Интересно е, че думата norma в латинския език първоначално е означавала „вертикално стояща палка”, а след това е придобила значението „средно” или с други думи онова, което мнозинството смята за приемливо, „нормално”, общоприетите в обществото обреди, традиции, обичаи и закони. Трябва да се отбележи, че и умопобърканите, и гениите еднакво изпадат от това ментално-енергийно пространство на социума и са ненормални. Но естеството на тази ненормалност е съвсем различно при тях.

Умопобъркан на украински е божевiльний и означава „свободен от бога”[137] или „ръководен от Божията Воля” [138]. Съгласно принципите на езотериката, умопобърканите са хора, които изтърпяват наказание за някакви тежки прегрешения в предходни инкарнации, в буквален смисъл лишени от ума си дотогава, докато не се очисти душата им чрез страдания, защото именно разумът, по-точно интелектът я е тласнал да извърши някой от греховете.

Напълно е възможно такова състояние да е било и последица от проклятие в предишна инкарнация, когато се е случило обезумяването на осъдения, разривът в неговото съзнание, откъсването на менталното му (умствено) тяло, за което споменахме по-горе. Явно не е случайно, че и досега в руския език се е запазил изразът проклятие на твою (мою) голову[139], а думата умалишённый /умопобъркан/ показва, че умът му е бил отнет, а не е липсвал изначално, както е например при растенията. Дори при животните е възможно да се наблюдават примери на обезумяване, когато провинилото се пред стадото животно бива изгонено[140] от неговия егрегор и не бидейки повече ръководено от духа на стадото, става в буквален смисъл лишено от разум.

Геният е противоположният полюс на ненормалност – напълно запазва разума си, ала е ненормален поради други причини. Самата лексема гений е еднокоренна с думите ген, инженер (създател, разработващ новости), жена (раждаща) и означава не нещо друго, а „раждащ новото”. Геният се оказва не по-ниско, както безумният, лудият, а по-високо, над егрегора на социума. Той не може да живее и мисли точно така, както живеят и мислят другите, „нормалните” представители на неговия народ – наистина, иначе не ще може да „роди” нищо ново, принципно различно от старото, станало нормално.

При това, за да се разбере по-добре ролята на гения за развитието на народа, сред който той се е въплътил, а и въобще за еволюцията на човечеството, може би не е излишно да припомним и начина, по който теософията обяснява процеса на сътворяване на Космоса, сравнявайки го с „биенето на мляко, за да се добие масло”, което е по силите на всяка жена. В дисперсната, разсеяна среда попада чуждо тяло, изпълняващо в определена степен функцията на семенце на новото. Към него започват да се прилепват и да коагулират една след друга частички от тази среда, като постепенно се образува новата форма-тяло. Така именно във вселената протича сътворяването на всички системи – от най-малката до свръхогромната.

До известна степен като подобно чуждо тяло в егрегора на социума попада и геният, който е чужд сред своя народ не по кръв, а по някои проявления на духа[141], защото черпи идеи отвън, отвъд границите на всичко, което изживяват обикновените представители на народа. Тези идеи достигат до гения от висшите Йерархии посредством ментално-енергийните канали, свързващи го с висшите светове. Истината изисква да направим уговорката, че същият закон действа и при тъй наречения гений на мрака, но с нови идеи го захранват вече не светлите йерархии, а тъмните низши светове на Ада.

Именно поради гореспоменатата причина геният бива отделен от останалите чрез ментално-енергийна бариера. Това именно довежда до трагедията на всички светли гении, онези самотници-първооткриватели, които, бидейки чужди сред своите и обричайки себе си на страдания, доброволно поемайки върху душата си това тежко бреме, придвижват напред еволюцията на човечеството. Оттук идва и думата подвиг, която е съкоренна с руските лексеми сдвигать /придвижвам, премествам, приближавам/ и с едно от прозвищата на гениите – сдвинутые /откачени/ – в положителен смисъл обаче.

Бремето на гения е по силите само на човек наистина осенен от пръста на Бога, а не на онзи, който се е възгордял, смята себе си за нещо специално, особено, изключително: в руския език думата гордость е съкоренна с город /град/, городить /ограждам/, огород /зеленчукова градина/ и съдържа смисъла на самоотделяне с преграда от другите чрез презрението към тях[142]. А думата изключителен може да се тълкува и като определение на човек, който поради своята, в буквален смисъл, неразумност, поради глупост, е изключил себе си, изскубнал се е от общата еволюционна вълна. От горделивостта пътят води през безумието към своеобразно самопроклятие.

Истинският гений не се стреми към изкуствено отделяне от другите хора, а е принуден да бъде такъв поради възложените му задачи. Според древногръцката митология геният е воден от музите, които го даряват с вдъхновение и поддържат канала му за връзка с по-висшите светове, пропускащ оттам свежия и чист въздух на новите идеи. Даниил Андреев в Розата на Света посочва, че музите са даймоните, които – поради аберациите на неразвитото човешко съзнание – са станали демони, давайки им наименованието, в екзотеричното християнство.

Даймоните[143] са съвсем реално съществуващи представители на паралелен с нас друг човешки свят[144], където Мисията на Иисус Христос не е била прекъсната поради по-голямата светлина в съзнанието на даймоните. Благодарение на това човечеството на даймоните е отишло много по-напред в своя еволюционен път и – доколкото е възможно – ни оказва помощ чрез гениите. Именно благодарение на връзката си с по-висшия свят геният опазва своя ум дори при принудителна[145] изолация от останалите хора. Точно за него са напълно приложими думите на Иисус Христос, че на имащия ще се добави, а от нямащия ще се отнеме.

И ако пак се обърнем към света на животните, ще установим, че и те си имат своите своеобразни гении, можещи да издържат изолацията от другите животни, но само тогава, когато съответният гений е бил продължително време водач на стадото или глутницата. Именно чрез него са били предавани инспирациите на груповия дух, ръководещ развитието на вида, на духа, с когото този единак продължава да поддържа контакт и благодарение на тази своя връзка с него напредва много по-бързо в еволюцията си, отколкото останалите представители на стадото (съответния вид животни), чиито ментални тела са още слабо развити и в които още не се е появило индивидуализираното съзнание. По-бързо се развива съзнанието и в домашните животни – поради принудителното им общуване с човека: те също до известна степен се откъсват от егрегора на своя вид.

Да си спомним едно понятие – проклятие на цял род, – което може да се чуе от устата на различни екстрасенси и лечители по методите на нетрадиционната медицина. Навярно едно от известните проклятия от този тип е наложеното от великия майстор Жак дьо Моле, глава на Ордена на Тамплиерите-храмовници, почти всички членове на който са били арестувани през 1307 година след сговор между краля на Франция Филип IV и Римския папа Бонифаций VIII.

Както пише Нина Рудникова в книгата Слънчевият Път. Арканите на Таро, против ордена бил инспириран гигантски процес, чийто изход бил предрешен. Цялото имущество на ордена било конфискувано и поделено между папата и краля и то така, че войната между двете институции за наследството на Тамплиерите се проточила много дълго.

Тамплиерският орден бил разтурен и всички негови членове били арестувани и изгорени на клада. Последен бил изгорен великият майстор Жак дьо Моле. Качвайки се на кладата, той призовал Божието правосъдие да накаже папата и краля, предупреждавайки ги, че след 40 дена[146] ще се яви пред Господа заедно с папата, а след година – с краля. Неговите пророчества се сбъднали. При това ще отбележим, че кралският род бил прокълнат от великия майстор чак до 13-то коляно (!) и действието на това проклятие върху представителите на рода е описано от Морис Дрюон в романите от известната му поредица Прокълнатите крале (1955-77).

Ние няма да правим опит да разберем доколко са справедливи или не проклятията на цял род, но ако те действително са били наложени някога и човек е попаднал в такъв прокълнат род, той не трябва да пада духом до такава степен, че напълно да се откаже от индивидуална инициатива и някакво творчество. Не заслужава да роптаеш против съдбата и да обвиняваш богинята Фортуна за нейната несправедливост: ние не помним миналите си животи и греховете, които сме извършили тогава.

Напълно е възможно прокълнатият род да е род, в който се въплъщават хора с подобни тежки грехове, които трябва заедно да изкупят и – прозирайки и осъзнавайки причините за предишните си простъпки – да изчистят съзнанието си от тях. Човекът, попаднал в подобно положение, е най-разумно да се въоръжи с търпение, с огромно титанично търпение, и не да роптае, а мъжествено да понася всичко, което ще го сполети. Мракът изисква от попадналия в лапите му човек само безволие и пълно подчинение. Единственото спасение за него тогава е Господ-Бог с безграничната Му милост и творчество в Неговото Име: да си спомним думите на Иисус Христос, че Той иска не жертви, а милост, и че Господ-Бог сътворява всичко ново.

Проклятието на цял род може да бъде отслабено с помощ свише, от световете на Силите на Провидението, само от този, който е тръгнал по пътя на покаянието. Човек не ще успее да се изтръгне от косматите лапи на нечистите сили дотогава, докато в съзнанието му не бъдат осветени при прозрение онези тъмни кътчета на душата, в които са се населили и се крият „враговете на човешкия род”, които, впрочем, са го и подтикнали някога да извърши онзи грях, който той сега е длъжен за изкупи. Само истинското покаяние прогонва от човешката душа, по-точно „оставя зад себе си”, духа на Каин и стоящите зад него нечисти същности.

За да се намали силата на проклятието, може да помогне и човек, който е натрупал необходимия за това духовен опит и доброволно приеме подобна жертва. Това в определена степен може да ни напомни ситуацията със саможертвата на всекиго, който заради любовта се подлага на страдания, които стават част от подвига му, ако се заеме да освободи любимия човек, попаднал под магийно заклинание. Ще приведем пример от живота на изтъкнатия руски поет Пьотр Павлович Ершов (1815-1869), автор на приказката Конек-Горбунок.

Бъдещият писател и поет се родил в семейство, чиито девет деца били починали едно след друго в ранна възраст. Когато майката била бременна с Пьотр и се опасявала, че същата участ ще постигне и него, родителите се обърнали към по-сведущи хора и им разказали за сполетяващите ги нещастия. Съветът, който получили, бил, че единственият изход е да продадат детето на странник-калика. Това означавало, че то ще остане да живее в семейството си, но енергийно вече ще принадлежи не на него, а на странника[147]. Трябва да се отбележи, че тези хора калики в Русия (от народния епос) са били не просто скитници, а високо издигнати духовно странници.

Този калика, който се е съгласил да изкупи детето от такова семейство, всъщност е поел върху себе си част от греховете на този род. Точно така е оцелял Пьотр Ершов, когото Александър Пушкин е оценил като талантлив автор на приказки, след като прочел приказката му „Конек-Горбунок”, станала по-късно прочута. И ако Пьотр не се бил поддал на изкушенията чрез хора, съветващи го да изпробва силите си в други литературни жанрове, които, както се оказало впоследствие, не сабили негово поприще, светът може би щеше да има още не една и две вдъхновени гениални приказки.

Много съществена и голяма била разликата между проклятието, налагано като необходима мярка за изолиране от племето на престъпник[148], и проклятието, което човек самоволно изричал само защото жертвата не му се била харесала с нещо. Иска ни се да отбележим, че между проклинащия и прокълнатия се образува кармична връзка независимо от това, дали самото проклятие е справедливо, или не: последиците от изреченото проклятие авторът му ще усеща най-малко до края на срока за действие на проклятието – но в по-лека форма (смекчено, ако е основателно) или в по-тежка форма (ако не е основателно). А от гледна точка на християнството, където даже е нежелателно да се полага клетва, не трябва в никакъв случай да се допуска проклинането на абсолютно никого.

 

 

7. Словото-воин

 

Ще започнем с това, че съгласно нашите догадки, лат. дума vox[149] е дала начало не само на споменатата в предишната глава дума враг /изпращащ заклинание/, косвено свързана с понятието воин, но и на самото понятие воин, имащо в древнорус. език формата воя. Воя е съкоренна на лексемите война, войска, завоевател. В руските етимологични речници има различна трактовка на произхода на думата воин. Само Павел Черных[150] посочва, че Измаил Срезневский привежда случаи, в които думата вой (в ед.ч.) се употребява със събирателно значение – войска, рат.

Воят и виковете са били използвани от воините като средство за психически натиск върху противника в началото на боя. Подобно използване на звука може да се наблюдава при някои видове животни в двубоя между самците за правото да обладаят самката. Аналогично са използвали силата на гласа героят от руските билини Соловей-разбойник, а в древногръцката митология сирените[151] и бог Пан, чийто страшен вик прогонвал титаните по време на битките, които боговете водели с тях. Явно още от онези времена се е появило понятието панически страх, което може да се отнася както за отделното индивидуално съзнание (ако страхът го е обхванал на всички негови равнища), така и за група хора (когато страхът заразява цялата група).

В средновековна Япония дори е имало тайна школа за единоборство, в която воинът е могъл да оглуши (да откачи слуховия рецептор), да извади противника от равновесие и да парализира действията му със силата на гласа си, познавайки и владеейки окултните качества на звука. В украинския език има дума наголос със значение „ударение”, като че ли гласът се свързва с удар. А в руския език има дума наглость /наглост/, която подсказва сякаш, че наглият потиска волята на другите със силата на гласа си.

Викът на воините е имал за цел, от една страна, да укрепи духа за настъпление[152], а от друга страна, да сплаши и евентуално да предизвика срив в психиката на врага. В езическата епоха виковете вероятно са служели, за да се определи кое племе има по-силен дух-покровител: войската, която има по-силен и по-мощен вик, има и по-могъщ покровител и съответно по-силен егрегор, а това означава, че шансовете за победа са на нейна страна. Забележително е, че и в съвременния свят на шоу-бизнеса се използва прийомът за определяне на победителя по силата на виковете на зрителите. А в спорта запалянковците, със своите викове, оказват енергийна поддръжка на любимия си отбор и се стараят да потиснат спортистите и феновете на противниковия отбор. Аналогично е било използването на силата на виковете и при гласуването в Новгородското вече /Общо събрание/: приема се онова решение, за което най-силно крещят представителите на населението.

Един изследовател на историческите събития е проявил интерес към причината за голямата – неколкократна – разлика между броя на убитите в битките воини сред победителите и сред победените. Проучвайки значително количество архивни документи, включително и в библиотеката на Ватикана, той стигнал до извода, че от огромно (понякога от решаващо) значение е бил факторът психическа атака.

Говорейки за значението на психиката, ще споменем един пример: и в нашата епоха има случаи, когато ранени в боя войници продължават да настъпват, не обръщайки внимание на раните си – дори когато тези рани са много тежки. Щом раненият насочи вниманието си само към раната, силите му веднага го напускат и той загубва всякаква боеспособност.

Не по-малко значение е имала психиката и в древността. Затова онази войска, която бивала сломена психически от мощния натиск на виковете и от заплашителните цветни и други атрибути на противника си, не е била в състояние да му окаже здрава съпротива и дори се разбягвала. Тогава на победителите не оставало нищо друго, освен да догонват и доубиват сломения психически и изпаднал в паника бягащ враг. Именно с това по всяка вероятност се обяснява и голямата разлика между броя на загиналите от двете страни. А армията на Древния Рим, извоювала множество победи през цялата история на съществуването на империята, се е отличавала и с висока дисциплина и с добро синхронизиране на действията на бойците.

Всички знаем какво представлява явлението резонанс, когато вълните, наслагващи се една върху друга, придобиват колосална сумарна сила. Именно затова на войниците от минаваща по мост войскова колона се заповядва да не маршируват, за да не се срути случайно мостът. А когато римляните са издавали неистови викове в синхрон и същевременно удряли оглушително с мечове по щитовете си, придвижвайки се в равни редици, можем да си представим какво потискащо въздействие е оказвал на противника този грамаден звяр, чието огромно единно тяло било съставено от толкова много бойци.

За връзката между силата на войската и силата на гласа, както и за връзката с духа-покровител –енергийния заряд на егрегора – в определена степен свидетелства и един факт от живота на бандитските групировки в Русия – така наречената братва. Всяка група, освен тренирани качки-мордовороты, има и приболтушник[153], който умее да говори с бандитски понятия. „Качките” естествено насочват почти цялата си енергия към мускулите, а не към умствения си апарат. Те са ударната сила на бандата. Интелектуалните задачи не са по техните възможности и трябва да се решават от главатарите и от „приболтушниците”.

Само последните се специализират в усвояването на методите за водене на спорове и постигане на надмощие, като използват подмяна на думи и манипулиране със значенията им, както е при софизмите. Така се получава, че понякога един хилав и мършав на външен вид приболтушник може да „върже” само с думи няколко мордовороти, които го презират, но същевременно се боят от него.

Когато между групировките трябва да се разпредели някаква територия за сфери на влияние или за някаква друга цел, по принцип конфликтът започва да се разрешава не със силови методи, а от всяка банда се излъчват за дуела приболтушниците. Скоростта в техните словесно-мисловни двубои е много голяма: скоростта е едно от най-важните средства да не позволиш на противника си да се опомни и след като той потъне в някоя от менталните предварително скалъпени уловки, всичко се оказва като предопределено.

Загубата в такъв своеобразен дуел с това именно и решава съдбата на цялата групировка: нейният егрегор се пробива и бандата, стояща зад приболтушника-победител, довършва започнатото от него. От само себе си се разбира, че най-рафинираният „ментален борец” струва по-скъпо, и естествено е, че такъв може да си осигури само по-голямата групировка-банда.

В известна степен подобна на приболтушниците функция в древността са изпълнявали и във всяка от сражаващите се армии бойците, които индивидуално са участвали в двубой преди битката. Те излизали пред очите на всички от двете армии. При това за такива двубои са били предпочитани не най-силните, а най-опитните, най-изкусните във военното дело воини.

Да припомним израза „лош е онзи войник, който не мечтае да стане генерал”. Очевидно става дума не за генералски пагони и за възможност да издаваш заповеди към останалите, а за съзнанието, за опита на военачалник, за способността ти да мислиш и действаш като пълководец и стратег. Човекът, излизащ напред, за да се бие за своята войска, през цялото време на двубоя се бил превърнал сякаш в пълководец, предопределящ до голяма степен изхода от битката, а може би и от цялата война, а същевременно – по същество – и съдбата на Родината си. Той е ставал човек с променено състояние на съзнанието (нека употребим израз от езотериката), в когото се фокусира енергията на цялата армия, в която пък своеобразно се концентрира психичната енергия на всички жители на държавата.

Ако няма достатъчно подготвена здрава психика, такъв човек просто не би издържал на мощния напор върху индивидуалното му съзнание на енергиите от егрегора на двете враждуващи страни. Всяка лична слабост на този човек и всеки недостатък, проявен в такъв двубой, многократно се усилват под напора на енергиите и при скоростта на подобен много отговорен дуел: само една неистинна мисъл – и аурата му може да бъде пробита, а психиката му тогава буквално ще бъде пометена. Губещият по този начин на финия невидим план се превръща в нещо като разбита врата, през която стремглаво нахлува вражеският егрегор.

Всеки от бойците, излизащи на такъв двубой от името на своите армии, е длъжен да решава по време на индивидуалната схватка, в буквалния смисъл на думата, почти всички задачи на пълководец, отчитайки условията на местността, времето, вида оръжие на противника и определяйки до каква степен той владее оръжието и много други фактори, за които би могъл да разкаже[154] всеки, който е преживял такава битка, а навярно и самият участник в този индивидуален бой не би могъл да осъзнае до край всичко, което прави в такива минути.

Интересно е, че в Индия, където от стотици години е създадена кастова система, царят и воините принадлежат към една каста – кшатри. По време на война царят е ставал главнокомандващ армията и, разбира се, е бил длъжен да владее добре воинското изкуство. Всяка неговата мисъл и всяка негова дума са имали много по-голямо значение в сравнение с мирновременния живот.

Изкушени сме да приведем още един пример за значението на Словото и думите във военното дело – от един исторически филм, посветен на един от славянските князе в територията на днешна Украйна. Той тръгва с дружината си на поход срещу Византия. По пътя си славяните печелят сражение след сражение с разположените по маршрута им вражески гарнизони, но и малко по малко губят силите си. Византийският император в Константинопол е силно стреснат, узнавайки за приближаващата угроза, и сключва сделка с командир на наемна армия от 2000 души.

В подходяща местност византийците правят засада и славянската армия, в която са останали близо стотина души, като минава през котловината, се оказва ненадейно обкръжена от всички страни от превъзхождаща я над 20 пъти противникова армия, разположена по съседните височини. Князът и цялата дружина решават да не се предадат и да приемат смъртта достойно, като истински воини. Събличат се до кръста голи, оседлават конете си и започват да се движат в кръг и да пеят. Императорът, предвкусвайки близка победа, снизходително и самодоволно наблюдава всичко това, сякаш е детско забавление, давайки на княза последна възможност да се „налудува”, преди да хлопне вратата на капана.

След завършването на песента си при последния кръг славяните като забити в земята очакват да приемат последния бой. Императорът заповядва на военачалника на наемниците да ги унищожи, но той не помръдва от мястото си и отговаря, че славяните са изпели Песента на смъртта. Императорът в недоумение пита: „Е, и какво от това?”, след което наемникът обяснява, че няма да издаде заповед за настъпление, защото след тази песен всеки от славяните струва колкото 10 войници, а той не иска да пусне хората си в битка, в която със сигурност ще умрат най-малко половината от тях. Подобна заповед ще настрои подчинените му срещу него. Явно Песента на смъртта е своеобразно заклинание, призоваващо на помощ някой от много силните духове – на него воините ще се подчинят всецяло в очакването на достойна смърт, като, преди да умрат, ще убият възможно най-големия брой врагове.

Съвсем е възможно нещо подобно на тази Песен на смъртта да е била и молитвата на Самсон преди геройската му гибел. От Библията е известно, че Самсон е син на Маной от Дановото племе от град Цора. Още от „утробата на майка си”, която дълго не е имала деца, той е избран за служение на Бога. На родителите е било дадено повеление на Господа да подготвят сина си за назорейство – обет, изискващ от посветения определени аскетични ограничения и забрана да стрижат косата си (Чис. 6:1-5). Целият живот на Самсон е непрекъсната борба с филистимците, чиито гнет „синовете Израилеви” изтърпяват цели 40 години. С измама враговете узнават, че огромната сила ще изчезне, ако се отреже косата на Самсон: обетът за назорейство ще бъде нарушен и Самсон ще стане „като другите човеци”. През нощта филистимците остригват спящия Самсон, ослепяват го и го правят свой роб.

Косата на богатира с времето пораства пак. Но филистимците завеждат Самсон в храма на своя бог Дагон и пожелават да го принудят да позабавлява насъбралите се „филистимски владелци” и около три хиляди прости филистимци на покрива на храма, дошли да погледат унижението на юдейския герой. Самсон се помолва искрено: „Господи Боже! спомни си за мене и ме подкрепи само сега, о, Боже! за да си отмъстя изведнъж на филистимци за двете си очи” (Съд. 16: 28).

Бог чува Самсон и му връща предишната сила. Той измества двата средни стълба на храма и събаря цялото здание върху себе си и всички събрали се, убивайки в мига на своята смърт повече врагове, отколкото е убил през целия си живот. Тази молитва на съзнателно приелия смъртта герой, както и Песента на смъртта, е била произнесена с цел той да получи възможността да умре достойно и, умирайки, да унищожи колкото е възможно повече врагове.

Забележително е също така, че на Самсон са простени от Бога греховете поради това, че той никога не е изговарял напразно името на Бога. Силата му е запазена до мига, в който той открива пред своята любима-предателка Далила, че е назорей. Няколко думи, измъкнати от устата на героя чрез хитростите на Далила, се оказват съдбоносни за Самсон...

Може би не е случайна, според нас, приликата не само на лексемите вой и война, но и на такива думи като рус. крик /вик/ и нем. Krieg /война/ и Krieger /воин/, както и на бълг. вик и витяз. Във всеки случай връзката между думите и воините за нас е несъмнена и още веднъж подчертава езотеричното значение на думите.

Приключвайки своите размисли за Словото и думите като средство за развитие на човешкото съзнание, помагащо му да навлиза в Космичната Йерархия на същества от различните еволюционни вълни, ще кажем, че ние само се докоснахме до няколко аспекта на тази наистина необятна тема. Би било радостно, ако написаното подтикне някои задълбочено мислещи читатели да разсъждават, за да могат по-дълбоко да проникват в тайните на Словото. Както е казала известната мислителка и духовна сподвижница Елена Ивановна Рьорих „ще овладее пътя вървящият”. Така че на добър път, скъпи приятели!

 

Украйна, гр. Переяслав-Хмелницки, 2003-4 година

 

Превод от руски – Невяна Керемедчиева

 

За първи път на български (но с псевдоним Божидар Ставров) тази част бе публикувана в електронното списание „Палитра”, бр. 13-19 от 2005 година. Впоследствие, с истинското име на автора в руски вариант (Андрей Будугай), тя бе публикувана във вестник „Родово имение” (брой 44/2009 г. и броеве 26, 27, 29-32 и 34/ 2010 г.) и като книга, през 2010 г., в електронното издателство Lulu.com:

http://www.lulu.com/content/9219569

э

далеч не е всичко, тъй като за обикновен човек не е възможно да обхване мащабите на подобен двубой.