Nestor Mitrev

Детайли
Категория: Проза
Публикувана на Петък, 31 Август 2018 16:46
Написана от Nestor Mitrev
Посещения: 1135

                                                                                                       Нестор Митрев

Богоматери

Всебългарски


Всебългарската

Богоматер

Баба Тонка Обретенова


Пролог

        През всичкото време на агарянската робия, непозната в историята по своята скотска жестокост, нашето жилаво племе не е преклонило глава пред обрязаните.

              Една жестока сган, изпълзяла като змия от скверната утроба на дивашка Азия, е положила на небивал геноцид българското стародавно племе.

            В условията на агарянска робия, която някои непатриотични малоумни историографи наричат „османско присъствие” - „съвместно турско-българско съжителствуване”, нашият народ не могъл да наброи повече от няколко милиона.

            Причините за спрения демографски растеж са първо, масовите отвличания на български моми, най-красивите, за харемлъците скотски на агаряните; второ,  масовите отвличания на най-красивите и будни момчета, служещи за скотските кефове на обрязаните ибрикчии манафски, превръщани сетне в мюсюлмански еничери, най-жестоки срещу доскорошните свои мили сестрици, майчици и бащици, което всъщност било най-жесток геноцид; за около четири века за превръщането на българчетата, на брой над четири милиона, в жестоки еничери; това е било непознат в историята, непознат да си остане и за бъдното геноцид; трето, масовите вековни и непрестанни кланета на българския народ.

            Ако не беше проточилото се цели пет века „османско присъствие”, нашият народ понастоящем би бил на брой 60-70 милиона.

            Но нашето кораво племе с величаво минало не е превило врат и гръб, не е смирило душа и сърце пред най-жестокия в историята на всички народи и времена скотски враг.

            През цялото време на варварско-езическата робия борбата за освобождаване от оковите, камшиците, куршумите, изнасилванията на млади и стари моми, жени, момичета и момченца невръстни, срещу бесилата черни  - не секвали нито за миг.

            Из утробата на българките са се пръкнали и откърмили също жени-героини.

Народните предания и песни в паметта на грядущите поколения са съхранили имената на седемнадесет войводки. Ето ги тях: Еленка, Рада, Димка, Безимка, Сирма, Бояна, Грозда, Гроздена, Розденка, Еленка Дервенджийска, Янка, Стояна, Богдана, Драгана, Ирина, Маламка.


Глава първа

          В тази новела съм се заел да разкажа за героичната баба Тонка Тихова Обретенова, легендарната птица-закрилница на любимите нейни хъшове, лудите глави.

       Тая безкнижна, безграматична Всебългарска Богоматер се появила на белия свят в лето Господне 1812-то в село Червен. Сетне семейството й се премества в големия тогава град Русчук (Русе).

      Понеже в ония робски времена на мода не е било още школското обучение да обхваща и момичетата, родителите ги подготвяли да станат добри къщовници. И все пак като малко момиче Тонка Тихова ходила в школо цели три дена. Успяла за тия три дена да научи само една славянска буква „У”, изписвано с лигатура като „оу”. И толкоз.

Буквата е служила на Тонка Обретенова за различни неща.

         А защо будната, легендарна птица-закрилница на хъшовете е напуснала скоропостижно школото? Причината била чувството на обида от закачките и подигравките, получени от връстничките й. О, времена!

        Така баба Тонка останала вкъщи, където майчицата й я учела на едно-друго: да преде, да тъче, да шие всякакви работи, да пере, да почиства къщата – разна домакинска работа.

            Наследила душевната нагласа на една от своите две баби, от най-ранна възраст Тонка показвала, че от нея ще да излезе юначна, безстрашна, непокорна жена, каквато остава през целия си живот.

            Като младо момиче още тя изобщо не била страхлива като другите моми – напротив. Още десетгодишна тя яхвала някой дългоух философ як, пропускала храбро към гори тилилейски извън града, чак до отдалечената тяхна кошара, за да напълни дисагите със сирене. Припкайки волно върху магарето, тя откарвала сиренето у търговеца, комуто нейният тейко продавал  овчето си сирене. Щом се замомила, Тонка тръгнала по тлаки (седенки), на които станала обект на голямо внимание и задевки. Ако някой ерген се осмелявал да я подкачи по някой начин, смелата мома му натъпквала яката „самара”.

            За нейната дързост момчурляците се заканили да окатранят портата й. Тъй ли, ергеняци? Хм! Ха, да видим сега?

            Една вечер, когато тлаката била събрана у една съседска къща,  внезапно нахълтали в къщата трима низами (обрязани стражари), въоръжени от пети до върха на ушите с пищолаци и ятагани, които бащата на Тонка взел отнейде си, както сторил и с низамските униформи.

            Щом нахълтали страшните сеймени в стаята с тлаката, снабдени с тежки ятагани, сербезлиите млади юначаги оцапали дънестите си чешири и се разтреперили като есенни листа. Момите пък изхвърчали като яребици из собата. Дигнала се олелия страшна до небесата от сеймените. Олелия до Господа чак!

            Сеймените запрели всичките тия момчетии в обора, където стояло и мъдро гледало магаре дългоухо, а момите, както казах вече, си изпотрошили краката, пъргаво летейки към къщите си. Ужасените паникьосани домакини на тлаката на колене се примолили на сеймените, така че тия да върнат свободата на окошарените при философа Марко.

            Смилили се сеймените да освободят момчетиите от „затвора” при едно единствено условие: сгащените ергенеши да свършат едни-други неща, именно: да изметат хубаво (като изблизване с език), широкия двор и да изхвърлят (излизаните като с език) боклучини.

            На следващия ден страшното се разнесло из цял Русчук и това страшно се превърнало в смешка – „сеймените” били наша Тонка и две нейни дружки.  Така Тонка вразумила самонадеяните ергени да не се задяват с момите. Тия ергени не само не са я вече закачали, ами не смеели и другите моми да задяват повече.

Оттам насетне сербезлиите мустачести ергени заобикаляли Тонкината къща отдалече, както конете избикалят налбантниците.


Глава втора

Казано беше в пролога вече за „османското присъствие”. Ще добавя още нещо за ужасните условия на живот в ония времена. Тогава неволите и мъките под черната робия били неописуеми за българската рая.

            Всеки ден и час българското население било гонено, преследвано, изнасилвано по кучешки. Обрязаните ибрикчии при зверските изнасилвания разлика между младо и старо, между мъжко и женско не правели. На дюс (еднакви) го правели.

            Младите булки и момите или трябвало да хвърчат и да се изпокрият в най-тъмните кьошета, по таваните, омрежени с паяжини, или пък трябвало да си почернят лицата, краката и ръцете с мазни сажди. Спасение иначе нямало от обрязаните кучета.

            Вкъщи оставали само най-старите, грохнали, изпокривени и сбръчкани бабички, нехващащи окото дори на ония побеснели скотове. Тия грохнали женици трябвало непрестанно да посрещат омразните, смърдящи като порове анадолски пръчове, да им слугуват, да колят кокошка и да пържат яйца само с прясно овче масло, да ги гощават с тънки питки, намазани с пресен пчелен мед, маслени баници да им точат, всякакви гозби да им правят на тия анадолски варвари. Още да им сипят в големи чаши мастика и ракия. Всичко това трябвало стариците да правят прави (диван-чапраз). След наплюскването като прасета обрязаните се пльосвали по гръб и започвали състезателно уригване, грухтене и всичко свинско.

            Жениците били длъжни пред заплаха от обесване пред вратата да чешат краставите табани на анадолските велможи.

            Докато агаряните плюскали разнообразните манджи и соуклуци (сладкиши, пилафи), конете им били разхождани по двора от грохнали старци – българи.

            На ония пък турчуля, нямащи кон, трябвало да бъдат разхождани вмирисаните папуци (обуща) или цървули за проветряване.

            Най-накрая трябвало осиромашелите нещастни български женици да пощат турските нерези диш-хекъ (зъбен камък) до изхабяването на ешекските зъбища. А откъде пари?

      Няма, има бесило!

            Ако българин или българка се осмели да изрази и най-слаб протест, например да не играят грохналите стари хорица ръченица или хоро, заигравал ятаганът или пък, ако дъмбелите не ги мързяло, качвали човечеца на бесилницата и го провесвали на осапунисаното въже.

            От ония времена е останала една песен за страданията от агаряните:

„Видиш ли ни, Боже ле?

Съжали ни, Боже ле!

Порази ги, Боже ле,

Ослепи ги, Боже ле,

Избави ни, Боже ле!”


Глава трета

В Русчук живеел млад момък, Тихо Обретенов, който бил изучен на четмо и писмо, пеел хубаво в черковния хор псалми. Красив, много красив бил Тихо, много прилежен, умен и сръчен работник в абаджийския занаят.

Това привлякло красивата снажна като млада кобилка Тонка. Нея я бендисвали всички ергени, особено красивият и много богат левент Петър Тънанчето.

Родителите на Тонка я убеждавали да я омъжат за богаташа. Ама Тонка мома ли била да се подмами от несметни богатства?! Тя отговорила на бендисването на Тихо Обретенов, пеещ хайдушки песни като великия апостол Лъвский. И тъй, тя минала под венчило с Тихо Обретенов. А отхвърленият нещастник Тъпанчето едва не се обесил за Тонка (свалили го от въжето) и посрамен, изселил се той във Влашко и повече ни се чул, ни се видял из Българско...

Каква любов е имало едно време!

В скоро време позамогналият се майстор Тихо закупил голяма къща на самия бряг на тихия бял Дунав, дотогава притежавана от богаташа Курт бея, където баба Тонка ще живее до последния свой час.

През 1862 година, когато титаничният котленец Георги Сава Раковски започнал да замисля промяна в тактиката и стратегията за възбунване на българската рая с оглед строшаване на агарянския ярем и с негова подбуда започнали да се организират хайдушки чети от български хъшове из Сръбско и Влашко, тази родолюбива идея дошла до ушите на Тонка и много я обрадвала.

Всички буйни и патриотични натури, които по онуй време са пребивавали в Русчук, намирали сигурно тайно прибежище у поостарялата вече Тонка. В тая къща синовете й Ангел и Петър, се упражнявали да боравят с разни оръжия (телим) със свои другари. Значи, готвели се пред радостния взор на баба Тонка да се хвърлят в борбата с изедниците, присъединявайки се към нахлуващите откъм Румъния и Сърбия хайдушки чети.

Тук искам да се отклоня от нишката на разказа си. През 1862 година българските епитропи в Русчук искали в черквата да се служи на български език, както било станало доста преди това във Филибето (Пловдив). Правели българските епитропи това с голяма твърдост и упоритост. При службата Синесий се опълчил срещу тях. Фанатичният фанариот гръцкият владика Синесий наклеветил нашите патриоти, наковладил ги пред обрязаните кучета и поискал от тях българските религиозни дейци да бъдат завлечени в ръждивите синджирища в Диарбекир, Мохамедовия рай на обрязаните.

Но станало не тъй. Станало така, че фанариотинът трябвало да си подвие койрука насран и да замъгли към Гръцко.

Патриотични българи бастисали сарая на фанариотина, изхвърлили от сарая на двора всичкото богато имущество и изпочупили вратите и прозорците, а също и керемида не останала по покрива. Побягналият фанариот тъй бързал, че от келявата му куфелница хвръкнала златната му владишка корона, обнизана с безценни камъни.

Младите люде сритвали короната по двора, не играли футбол (тогава ингилизите не били още сътворили тая любима игра – футбола). Баба Тонка се скарала на дечурлигата: - „Сакън, чеда, да не вземате нищо владишко, оти е то прокълнато, сатанинско е то!”

Повечето от по-големите момчетии били заловени. Тогава баба Тонка събрала една голяма тълпа български майки я повела към конака, за да протестират. Пред дюмбелина паша се разикали яростно те:

„Децата си искаме! Децата пуснете!”

Баба Тонка, владееща турския език фарси, казала при шикалкавенията на пашата, че българските жени дори пръста си не ще помръднат, ако пашата не освободи от кауша момчурляците им. Баба Тонка заявила, че по-добре и тях всички да вкарат в кауша.

Пашата кандисал.

Пак през същата, 1862 година, със съизволението на сръбското правителство в Београд била съставена първата българска легия воглаве с великия Раковски (бил посетил великата баба Тонка в Русчук).

В тая легия участвали редица героични българи: Васил Иванов Кунчев (тук той получил новото си име Лъвский, понеже скачал и воювал като лъв); бунтовникът в расо, славният отец Матей Преображенски-Миткалото (дясна ръка на великия карловец); Ильо войвода; Васил Друмев и други. В легията участвал също и най-големият син на баба Тонка – Ангел Тихов Обретенов.

След разтурването на легията от милите братя наши сърби, ведно със Стефан Нешев, Ангел Тихов Обретенов обшарил всичката България и Тракия, за да опознаят разни местности из отечеството, да видят теглилата и мъките на българите, да „опипат пулса” на готовността за борба за свещена свобода.


Глава четвърта

През 1868 година героичният мъжествен сливнелия Хаджи Димитър и не по-малко героичният Стефан Караджа, тулчалията, прецапали  Дунава начело на 124 души юначни хъшове. Това важно събитие в нашата революционна борба станало в началото на юни 1868 година.В Гюргево, където е била сгрупирана четата, преди преминаването в България се видели с двамата синове на баба Тонка Петър и Ангел, а майка им Тонка също се срещнала със синовете си и останалите хъшове. Тя подарила разкошен джемадан на Кючук Стефан Караджата. Него баба Тонка заплатила с изнизаните от личния й наниз жълтици.

Баба Тонка с ракия и препечен огромен дунавски шаран, донесен от Русчук в дар на любимите й хъшове.

Облечен в красивия джемадан, твърде доволен от него, обърнал се към Никола, питайки го дали желае и той като брат си Ангел да стане четник. Никола подскочил от радост. Караджата веднага онещастливил младия юнак: „Много си малък. Сега отиват под байрака двамата твои братоци Ангел и Петър, ти потърпи, твоето време ще дойде!”. Голямо разочарование споходило младия юнак. След осем години той ще стане четник в легендарната чета на гениалния калоферец Христо Ботйов.

Когато слухът за преминаването на Дунава от славната чета на Хаджията и Караджата достигнал къщата на баба Тонка в Русчук, която била вече много известна на всички хъшове, то нейните двамина сина, ведно със своите другари, завчас се завтекли в Гюргево.

(Пристигането на старата женица  - да се върнем малко назад – довело хъшовете до голям възторг. Сметнали, че щом като и възрастните били привързани вече в тяхното свято дело, същото може да се каже и за останалите български синове в Турско. Сметнали те, че у тия български синове пламти в по-голяма степен бойният дух. Но се заблуждавали Хаджи Димитър и Стефан Караджата.)

После баба Тонка се завърнала в Русчук. По цял ден тя престоявала на брега на Дунава, взирайки се непрекъснато в отсрещния бряг, та да не би да изпусне нещо от ставащото.  Не пропуска с угрижения си поглед нито един плаващ съд по Дунава – лодки, параходи. Взира се непрестанно старицата, та да не би нещичко от великото за нея и съдбоносно за отечеството събитие да изпусне.

Пък и да види за последно своите двама синове – соколи, които няма как да не отправят прощален поглед към къщата, където са се родили, видели за пръв път белия свят и са оставили майчинката си.

Но всичко било на всуе, нищо не се виждало, нищо не зарнали отворените нашироко очи на грижовната измъчена женица – християнка.

Изнизали се били няколко дена и тя престанала да хвърля обнадежден поглед към пустеещия румънски бряг. Любопитството, безпокойството и майчината любов не прекъсвали, дори се изостряли всеки миг. Че как другояче би могло?

Много тежала – неизвестността на угрижената душа на майката, бягал сънят от нея и някакво мрачно предчувствие не оставяло майката на мира.

Не е шега работа: двамата й мили соколи са отишли срещу куршумите и ятаганите. Ех, Боже, ех, Боже мой мили!...

Нощем баба Тонка по няколко пъти излизала на двора сред гъстите акации и вишни, откъдето се ослушвала да чуе някакъв шум. Но всеки гледал своята работа, никой не се тревожил за някаква си незнайна чета хайдушка, безразлично им било за нейните терзания.

А когато била в Гюргево, един от хъшовете бил й казал, че когато прецапат голямата река и стъпят на родния бряг, най-напред ще да започнат от Русчук и в нейната къща ще да побият най-напред хайдушкия байрак.

Заобикаляла баба Тонка арнаутските заптиета, за да види не се ли забелязва някакво раздвижване сред обрязаните дембели.

Тия диви арнаутски заптиета са били в онуй време най-доброто мерило, кажи го показател, за публичната тишина. Продължавали да се излягат около конака, подсуквайки мустаците си във вид на пречупени гевреци.

Няма раздвижване и няма...

Не се минало много време и в Русчук долетяла вест, че до село Вардин излезли от един чем (каик по Дунава) непознати люде с разветрен байрак и бойна тръба, въоръжени от краката до зъбите, които изпозастреляли пограничната стража. Споменатото известие се разнесло като мълния не само из градовете с телеграфни жици, но и из най-затънтените заселища из България.

Правителството агарянско изпроводило войска (сеймени и низами) и заптии на слънцето босфорско навсякъде да заловят разбунилите се раи, за които скоро се узнало, че са български раи, гяури.

Обрязаното население изригвало тлъсти анадолски псувнища и размахвало ятагани срещу мирната рая, та да кълца гяурски глави.

Българските младежи се събирали на групи и тайно и с възхищение говорели за юначните хъшове. Много им се щяло, макар за миг, да зърнат своите герои.

От своя страна шкембелистите български чорбаджии (нерязани поганци), съчувственици на анадолската сган, добили мрачно настроение и започнали заплашително, заканително да се отнасят към младите будни българи.

Тия, същите, кръстени турци, захванали да раболепничат по-ибрикчийски и, аха-аха, да смъкнат и долните си гащи и да оголят за манафите дебелите свои дирници.

Изобщо раздвижване възникнало между всичките народности и слоеве, но малко хора знаели състава на четата и нейната цел. Тази чета на славните Хаджия и Караджата била скоро разбита  след няколко героични  сражения поради по-многобройната численост на низамите и башибозуците.

На славната Бузлуджа героично погинал сливенският колос Кючук Стефан Караджа, тежко ранен паднал в зверските ръце на поробителя.

Свършило се с възбунените. Предали Богу героичен дух за свободата.

В Русчук най-напред била занесена главата на Стефан Мешо – набучена на кол, обляна с черна съсирена кръв. Стефан Мешо, закланият юнак, бил другар на синовете на Тонка Обретенова, веднага познали чия е главата и на чии юнашки рамене е била. Познала я баба Тонка, познала я и майката на Стефан Мешо. Горко ридала майката на Стефан, която дотогава не знаела къде се бил изгубил сина й и не можела да оцени святото дело.

С ужасни писъци в състояние да покрусят всяка душа затичала майката на Стефан към баба Тонка, започнала да опустосва, да кълне и проклина  Тонка,  къщата и синовете й. Изригва тя потоци от обиди и заканвания срещу баба Тонка, мислейки, че с черни магии е въздействала на сина й да тръгне по кривия път.

Всичко това било, разбира се, гнъсна лъжа и клетата постъпка на Стефановата майка тревожила също страдащата Тонка.

Отсетне баба Тонка била честита да слуша подобни думи и от другите майки, синовете на които били втикнати в кривия път уж от героичната Тонка Обретенова.

Подир няколко дена докарали и други юнашки глави и няколко обсинджирени и окървавени юнаци от четата на Хаджията и Караджата. Из улиците на Русчук започнали да бесят надве-натри уловените бунтовници.

Баба Тонка познавала мнозина от жертвите, но нищо не би могла да стори за тия възбунени, нищо не научила за двамата си сина, четници на същата чета. Кого да пита-разпитва тя? Към кого да се обърне нетърпимо страдащата майка?

И заптийските ятагани, и юмруците им костеливи на обрязаните с алените фесове не допускали никого да се приближи, никого не щадели от ония, които се осмелявали да приближат обесените...

Тук не става дума за шалварестите обитателки на харемлъците, чийто фанатизъм не падал по-долу от тоя на обрязаните им разкрачвачи на дебелите им балдъри.

Баба Тонка би била хиляди пъти по-доволна да узнае, че синовете й са вече разкъсани и оръфани до кости, да се белееят по балканските къри оглозганите им кости. Не искала да види живи хванати и досурнати в Русчук двамата си сина, от което още повече ще се овълчат и турските диваци и нискочелите шкембести небългари... Тя била вече твърдо убедена, че непременно едно от двете ще да се е случило, т.е., че синовете й ще да са убити или ще да бъдат хванати живи и обесени. Ето защо отрано се била подготвила вече да противостои твърде на непоносимата мъка.

Нощем, по късна доба, когато баба Тонка се подготвяла да си  ляга вече, задушавана от мрачни като поличба мисли и чувства, угрижена чула в двора шумотевица от хора и дрънкане на ятагани, които се приближавали към вратата.

Започнали удари по вратата от ятагани, та да им отвори баба Тонка. През натежалата от мъки глава на жената преминали тежки предчувствия. Например, при отваряне на вратата няма ли да види окървавена глава на единия или на двамата си сина, набучени глави я на байонети, я на колове... Или пък са ги насинджирили. Тежко-претежко...

Всичко това тя привидно спокойно преглътнала и отворила вратата. Пред нея щръкнал русчушкият табор-агасъ (войскови началник – б.а.), огизден с всякакви пушала и метални оръжия, придружаван от няколко мюфетиши и заптиета, яко въоръжени.

Баба Тонка хич не се стъписала. Тя да се стъписа, Боже мой!

-          А, вий ли сте, ефендим? Пък язе се уплаших да не би да бъдат някакви чапкъни (злочинстващи – б.а.) - изрекла тя радостно засияла, сякаш са й дошли чакани отдавна най-мили гости. – Заповядайте, заповядайте, ефендим, моята къща всякога е гостоприемна (sic!*) Ще ме опростите, само че съм попрехвърлила (препила – б.а.), та недейте да ми се сърдите, ако кажа някоя безсолна дума.

Всесилният табор-агасъ бил смутен яко от тоя прием и колкото и да се мъчел да се държи официално и да пази приличие (и достойна сериозност, не се сдържал да не се засмее), когато баба Тонка продължила театрото си с ломотене на лафове най-вече за отношенията на някоя мома с някое ефенди. Тя отлично знаела, че обрязаните умират от кеф да натикат обрязаните си стърчила в таковата на някоя бяла-червена гърдеста и трътлеста. Яваш-яваш забравил анадолският обрязаник целта на посещението си в късната доба. А целта била тараш, обръщане с пода нагоре на това хъшовско свърталище!

             Ама, ха де! Пуста им волска тъпотия! Абдалщина! Табор-агасъ знаел за синовете й върли хъшове, че не са с чист косъм, ама глей я нея сбръчканата жена какви месали за азгънлии (пърчовисти) попски дъщери му лафила натряскалата се бабичка!

        И се изнизал като мокра връв из вратата табор-агасъ с вси свои придружители. Турска абдалщина.

         Понеже баба Тонка героично го научила, той си хванал пътя.

При изфирясването на важните среднощни неканени посетители, повече не се случило нищо страшно, но това къснодобно посещение нищо добро не предвещавало. Няма как да е иначе... Изтръгнала от изтерзаната си душа една тежка въздишка за временното си спасяване.

            Баба Тонка се тръшнала върху одъра с козикова застелка и през остатъка на нощта не мигнала с подпухналите си за сън уморени очи...На следващия ден из цял Русчук зашушукало, че измежду заловените се намирали и нейните двама сина. И че скоро в Русчук ще бъдат вече двамата й соколи. Щели да ги обесят на прага на къщата на баба Тонка. Като всяка майка за пръв път тя подчинила душата си на правилото за парализа на дух и тяло.

            Разбита от онова глупо съждение, наречено обществено мнение, което с охота критикува делата на другите, че при всичко това са домашни работи и никому не вредят, тя не излязла от вкъщи в продължение на няколко денонощия. И в дома си не била спокойна закрилницата на лудите глави.

            От известно време  под прозорците й се събирали махленски клюки от жени, които най-нахално и безпощадно сипели хулни крясъци по кой начин щели да бъдат окачени на мазаното със зехтин въже синовете на баба Тонка...

           

Глава пета

            След къснодобното посещение на русчушкия табор-агасъ бил довлечен от Велико Търново цял един поръждавял синджир с обвързани и опетляни окървавени юнаци, между които и нейният най-голям син, Ангел Тихов Обретенов, а малкият, Петър го нямало, липсвал той от ръждивия синджир.

            Всички осинджирени били твърде лошо, тежко ранени и облечени в дрипели, с открити на много места по снагите им кървави меса, издаващи отвратителна миризма от гангренясалите рани. Ами сега?

            За всички подробности баба Тонка се осведомявала от най-малката си щерка Анастасия, най-малка, ама най-красива в цяла България, бъдеща невеста любима на великия Медвенец.

            Баба Тонка карала Анастасия да се навърта около търновския друм и нищо, ама нищо да не изпуска, ходещо по друма.

            Още няколко дена се изнизали претревожни, а злочестата майчица продължавала да не излиза.

            Дочувала само, че всеки ден довличали на истиндак (разпит – б.а.) пред вели-пашата заловени и наскоро щели заловените да бъдат извисени на зехтиносано въже на бесилница. Това разправяли наляво и надясно клюкарстващите злобно женоря.

            Принудена най-сетне мъченицата да излезе навън.

            Та как иначе да постъпи? Коя майчица би останала затворена в стихналата като гроб къща и да не съгледа как ще да пребесят на портата сина й?...

            И дума не би могла да се каже, че не точно тъй е било...

            От една страна, това, а от друга, от неудържимото онова любопитство да узнае що ще да се е случило с другия неин син, тя се отправила един ден към русчушкия зандан, за да получи височайшо дозволение за това дали е възможно да се види със закаушените, закарани със белезници и осинджирени из Велико Търново.

            Крайна рядкост била в ония робски времена някой да има вземане-даване с падишахските душмани и не малко се удивил мустачестият тъмничар от куражливата старица-гяурка и без да даде ответ на тревожните й въпроси, заповядал на заптиите да я изтикнат и изпоизритат навън.

            Но това е баба Тонка, а не еди-коя си филанкишийка!

            Героичната хъшовска закрилница не падала по гръб, съща котка яко-преяко се държала тя. Нашата баба Тонка хич не  била, ама хич, от ония люде, които си оставят магарето затънало във вонящата кал.

            И ето, отново втори път отива, трети път отива, и пак при същите обругаващи я с псувни тлъсти, псувни агарянски, същите тия обрязани манафи с аленеещите фесища. Един от чаушите си позволил дори яко да я удари с дряновицата, мазна и дебеличка, понеже и нему било известно, че гяурката не била майка на един само хъш, на цели двама хъшища, тръгнали да хвърлят куршум върху Падишаха, върху Хедифа.

            Но баба Тонка не била жена да не познава слабата страна на падишаховите ибрикчии. Не, не и не!

            И тъй, събрала тя армагани и някоя и друга пара, пазени за черни и немотни дни, като започнала да изстудява ръчищата на табор-агасъ, та и до най-долния турски пезевенк от затвора.

            И най-сетне нейната героична упоритост, нейната находчивост преодолели отказа! И за баба Тонка затворнишката врата, обкована с желязо, зяпнала широко като оная работа на най-разпасаната, най-развратната гювендия.

            Натрупала се огромна тълпа от заптии, чауши и занданосани хъшове около баба Тонка. Защо, бе джанъм?

            Ами защото всички искали с очите си да видят как една изтерзана стара майчица ще да прегърне своя окървавен и вонящ син, вече стъкмен за бесилото черно, вече потънал в смърдящи кървища, принудени били тия любопитни да се спогледат един други. И какво? Какво видели те? А това, което трябвало да бъде съвсем естествено.

            И те си съставиха съвсем странно мнение за прегърбената старица. Вместо отчаян плач с изобилие от сълзи, с първото си още вглеждане тя захванала да се държи подигравчийски както със своя  обичан син, така и с останалите опандизени. Да, и  с другите луди глави, харамии.

            Тя заговорила, усмихвайки се подигравателно:

-          Честито ви сега българско царство! Я ми кажете вий мене, кой от вазе щеше да бъде българский цар, кой велик везир, кой паша, кой друг някакъв, кога изгоните вий турските господари, а? Кажете ми, де!

После баба Тонка, устроила така това зашеметяващо театро и се обърнала към някакъв, като попитала пиян ли е бил, попитала и сина си дали не е бил нафиркан като също казачище, та е скривил по кривия път.

Защо нейният Ангел не се посъветвал със своята обична майчица отнапред, та да му даде тя акъл , че турската славна империя е благословена от великия Аллах и че българските гяури са осъдени во веки веков да бъдат впрегнати в магарешкия хамут: хе, ма-хаа! Супер артистично, бабо Тонке, машалла! Браво!

            Разбира се, съвсем очаквано в онова поганско време тъй е било нужно да се говори или орати,  както обичала Всебългарската Богоматер да казва.

            Присъстващите „театрални” зрители извикали едно гръмко „Машалла, бабушкеро!” и „Аферим на тебе, куражлийката!”. И, потупвайки по приведения гръб баба Тонка, й се хилели угоднически – турци!

            И тъй, желязната порта на зловещия зандан зяпала пред куражлията бабичка. И захванала баба Тонка да носи едно-друго: я гозбици някакви, я дрехи подходящи, както на собствения син, тъй и на останалите неволници.

            Колкото за малкия си син Петър, лъжа било това, че го досурнали жив във Велико Търново. А че бил той паднал претрепан още в първото сражение с аленофесаджиите някъде около Севлиево, а главата му отсечена, окървавена и на байонет донесена във Велико Търново.

            Да, тъй било с главата на Петър Тихов Обретенов.

            Тежко-претежко на душата на баба Тонка било, но героично ще го преживее.

            Това е жертва върху олтара на Отечеството!...

Глава шеста

              След около месец и нещо русчушкото османско съдилище смекчило първоначалната присъда, която била смърт чрез обесване (като на великия Апостол!) и смъртната казън била земенена с вечно заточение в Мохамедовия рай – Диарбекир, в крепостта-зандан Сен-Сан дАкр, където нещастните борци, вързани със синджир, били засурнати.

            Баба Тонка се постарала според сиромашката си черга да снабди тия окаяници с някоя и друга пара и с други за тях потребности.

            Чула тя едно „Сбогом, майчице мила, кой знае, ще ме видиш ли втори път жив!”

Тия прощални тъжни думи изговорил нейният неволник Ангел.

            И така, баба Тонка дала и втория свой най-млад сокол при това българско раздвижване на това жилаво племе. (Осъдени били на вечно тюремско заключение в Мохамедовия рай следните хъшове: Ангел Тихов Обретенов из Русчук, Дончо Стоянов из Ески Заара, Сава Кънчев из Велико Търново, Марин Нейков из Свищов, Тодор Симеонов из Оряхово, Кръстьо Минков из Казанлък, Иван Пеев из този същи Казанлък и Божил Димитров из Куманово, Севлиевска кааза).

            Както много добре е известно от историята  за двете години след 1868 и 1870 година, за които се знае, че в България не се е случвало нищо особено, заслужаващо вниманието на люде като мен, летописеца. Никакво разбунване на духовете не е имало, заспали роби били.

            Настанало претежко време за баба Тонка. Мъжът й, Тихо Обретенов,  бил заортакувал с русчушки шкембелии и урсушки изедници.

            Когато Тихо, наивно добрият, отишъл веднъж да си изравнят сметките и да се разеши с тия дюмбели, върнал се той вечерта, проснал се болен. И предал Богу дух, отровен от шкембелия един, погинал още същата нощ.

            При все това баба Тонка не забравяла, въпреки жестоката погибел на своя обичлив син Петър и на любимия си съпруг, да стори това-онова за паметта на своите хъшове, изпобесени набързо по русчушките улици.

            Така, например, Стефан Караджата издухнал на бесило, окачен на ошарланеното въже полумъртъв, както и избитите на парахода двама хъшове и други мнозина още от четата на Хаджията и Караджата, получавали съчувствената й християнска грижа. Обесените били заровени извън Русчук без присъствието на православен свещеник, без каквото и да било свещенообредно действие били загробени.

            Това натъжавало и безпокояло,  още и че българските гробове на потъналите в черната земя хъшове били буренясали целите и забравени от всекиго и никой не се интересувал от тях.

            В съботен ден, рано заранта, докато нямало още други мироносци, побелялата и прегърбена на подпралката, облечена в черно, предпазливо ровичкала из тревата с мотичка в ръце из гробовете на погиналите юнаци. Садяла цветя баба Тонка, дървенца, храсти и палела свещици.

            Пазачите били двама старчоци и скоро забелязали това. Разбира се, че и те, като всеки един от человеците, от просто любопитство, понечили са се да узнаят коя е тая съсухрена женица и какво общо имала тя с гробовете на тия чапкъни, хъшовете...

            Но разискванията по тоя важен предмет не продължили дълго време, прекъснати били от друг по-важен предмет загробил другия.

            Появил се тоя предмет – черно стъкълце, изпълнено с бистра огнена жидкост – сатанински поглед – от сухата костелива ръка на баба Тонка. На тия любопитни старчоци побелели, оснежени, които скоро гледали небесата лазурни през обърнатото към тях дъно на стъкълцето, а в техните кръвясали хлътнали очи изведнъж настал морски прилив..

            Така били старчоците още по-силно поразени, когато старицата им рекла, че щом им пресъхнат гръцмулите, те съвсем спокойно могат да се надвесят над черен Петко (вино-б.а.) и бяла Рада (ракийка – гроздовица – б.а.). Не ще и дума и съмнение даже, че отсетне това произшествие двамата одрипавели старчоци – гробопазители се поставили смирено в командните ръце на баба Тонка Тиховица. Не само че не и пречили на свещенодействието над гробовете на хъшовете, но взели грижата да припалват вощеници върху свещените гробове на погиналите за свобода извечна България, пък и да ги наглеждат.

            Чрез подобни деяния и средства сполучила да убеди един пиянстващ на воля свещеник поп Христо да губи от скъпоценното си време много пъти да мърмори молитва над гробовете на българските юнаци.

            Не се минало много време и над всичките гробове се извисили красиви черни камъни с изписани имената на юнаците, годината и целта, за която били дали главите си.

            За тия камъни  баба Тонка дала на измайсторителя пищов, оставен у нея от хъш, уверявайки го едновременно с това, че е похвално неговото деяние както на тоя свят, тъй също и в отвъдния свят. Разбира се, че ако тия свещени християнски деяния са били узнати от обрязаните читаци, то страшна казън й се полагала в поганското време.

Глава седма

            Старата жена патриотка отдавна възнамерявала да отгроби главата на гиганта-юнак Караджата, но било още рано. Не се били минали още три годинки от неговата юначна погибел на черното бесило.

            Тя, неосвободена от съществуващото суеверие, заочаквала да се осъществи това по християнски път, който и се предоставил.

            В градската болница бил умрял сиромах българин - клошар, за когото баба Тонка своевременно узнала. И ето я нея изпречена в гробищата, където отишли гробокопачите. Понеже тия, последните, се мотаели и спорели по това къде да копаят земята , баба Тонка им посочила гроба на Стефан Караджата, върху който тя била поставила нишан, единствената научена в тридневното й школуване буква, а именно „У”.

            Правила-струвала, от една страна, с гладкия си език , а от друга с помощта на бяла Рада и червен Петко, докарала работата до тоя ред, така че черепът на славния Караджа да бъде взет от баба Тонка незабелязано от другите.

            С такива работи се занимавала докъм 1872 година, понеже нямало почва, подготвена за семената на народни бунтове.

            От казаното дотука е ясно доколко време баба Тонка е пазила да не би някой страничен човек да се завърти при юнашките гробове.

            На двора й били направени няколко малки портички в разни посоки за в случай на опасност, например, поради опасността да проверят къщата й анадолците, да могат да се измъкват незабелязано от нея хъшовете, които са намерили прибежище у баба Тонка.

            Втората важна, свещена обязаност на старицата била привличането на нейна страна на няколко влашки каикчии, посредством които да се пренася през Дунава едно-друго в България.

            Скоро-скоро баба Тонка сполучила и това да стори сполучливо благодарение на обстоятелствата, а най-вече на пълните с червен Петко и бяла Рада бъчви и бъчонки в избата й. Не само за разпасаните пияндури – мамалигари, начело на които стоял някой си Димитър еди-кой си, но  турила на ръка тя и един обрязан анадолец на турското вапорче „Сейре”, Али ефенди, най-жесток гонител на комитите.

            Оттук-натам вече къщата на баба Тонка, голямата закрилница на хъшовете, станала постоянно и сигурно свърталище на патриотите български, а тя – „крилата” тяхна майка.

            Както от преди, в това време на Хаджията и Караджата, така и сега най-малкият син Георги Обретенов бил изпроводен в Одеса да се обучава в тамошното военно училище за бъдната революция.

            По-големият неин син пък, Никола Тихов Обретенов, станал апостол на свободата. А другият, Танас Обретенов, бил задължен да се навърта из къщи, за да пази едно-друго, да посреща влашките каикчии и да приема от тях – едно-друго, което те пренасят през Дунава (пушкала, ятагани, фишеклъци). Голямата й щерка, Петрана Обретенова, освен че водела на отчет множество комитетски дела и ги криела в тайно място, в случай на потребност трябвало да отскача с тайни писма до Велико Търново.

            От сръчните ръце на Петрана излезли няколко везани красиви бойни знамена в периода 1875-1876 година.

            Освен че всички апостоли са намирали сигурно прибежище в къщата на баба Тонка, тя не е оставяла без помощ ония люде, които по подозрение фесаджиите  закаушвали в тъмницата.

            Пазвантите на зандана не й казвали нищо, защото я били научили да им подарява разни армагани.

            Есенес на 1875 година, когато избухнала Ески-Заарската буна, в цяла България се готвело всеобщо въстание, което по разни причини не успяло да произлезе.

            В къщата на баба Тонка се работело деятелно като в арсенал. Синът й Георги, комуто известили за тия работи, веднага изоставил училището в Одеса, от където набързо пристигнал във Велико Търново.

            Това възбунване неуспяло, както казах по-горе, било набързо подушено и били взети строги мерки. Всъщност, опит за въстание бил предприет само в Ески Заара, Шумен и Червена вода (около Русчук), от където излезли по една чета, съставена от неколцина буйни млади българи. От това, естествено, излиза, че къщата на баба Тонка пострадала най-напред. Бастисана била тя в най-скоро време от анадолската полиция. Но благодарение на многото портички и порти, през които синът й и други другари издимчили, та се не видели, се запазила Обретеновата къща от злини.

            А полицията не сколасала да сложи в скривалището различни бойни принадлежности. Не ги открила и не могла да ги залови. Никола Обретенов сполучил да се потули в дома на Карамихайлов, чиновник в руското консулато и съучастник в революционния комитет. По-малкият й син Георги, който преди време бил заминал за Велико Търново, също се изгубил незнайно къде. А дъщеря й Петрана, която имала също така много сериозни причини да се спотайва на сигурно място от обрязаните песове, като сред причините е, че е шила байрака на Черноводенската чета и е крила тайната поща с комитетски писма.

            Баба Тонка останала саминка, като кукувица да си кукува. Много лесно бихме могли да си въобразим какво е било състоянието и, когато ужасяващата мисъл, че четиримата й синове може вече да са станали курбан за святото дело.

            Главата на хъшовската закрилница се зашеметявала и въртяла поради факта, че за евентуалната погибел вината на старицата не била съвсем малка.

            От анадолската полиция я спохождали няколко пъти вече – да я разпитват къде са се дянали нейните синчаги и щерки, къде се те изфирясали.

            „После избягването на Никола Тихов Обретенов цял един месец заптиите наобикаляли къщата и излегнати на тревата, вардели всичката нощ” – разказвала тя от по-сетне на зетя си Захарий. – „Най-много ме е страх не за мене, но за децата, да не би да се полъже някое от тях да си дойде по късна доба”.

            Цял месец баба Тонка нямала никакъв хабер за синовете си, което не малко я тревожило и обезпокоявало.

            Един ден, обаче, по пладне било, когато стояла на обичайното свое място на дунавския бряг, съгледала върху пясъка някакви люде да дават ишарети /знаци - б.а./, а сетне захващали да играят хоро.

            Баба Тонка сграбчила набързо телескоп, с помощта на който сполучила да зърне и разпознае измежду другите хора и своите двамца сина – Никола и Георги Обретенови. Това я обрадвало страшно много, това разпознаване на своите обични и обичливи соколи. Синовете и поздравявали своята стара майчица. След няколко дена баба Тонка получила писмо от Гюргево, с което и известявали синовете и по кой начин са могли да избегнат турските келяви ръчища.

            Единият от двамата се бил замаскирал като кюмюрджия. Възбунването през 1875 година било станало през септември, а в края на октомври русчушкият зандан се преизпълнил до срутване с млади бунтовници. Шуменският зандан също бил пренаселен с български въстаници.

            Пак по това време, в румънския градец Гюргево стоели около двадесетима души емигранти, всички до един голи и боси, до един прегладнели като вълци-единаци.

Между тия, последните, били и апостолите Стефан Стамболов, Панайот Волов, Георги Апостолов, Стоян Заимов, Христо Караминков, Иван хаджи Димитров, Иларион Драгостинов, двамата сина на баба Тонка и те при тях. За старата патриотка пак се открило широко поприще за работа и това за нея било голямо удовлетворение.

            Но сиромашката черга се била вече продънила и опустяла. И ето пак, казвала тя, понеже не била в състояние да удовлетвори патриотичната си постъпка, принудена била да протегне ръка за чужда лепта. Тя сторила тъкмо това.

            Времената не били като ония, когато преминала Дунава славната чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 година. Онова време, което се обсъждало тук-таме измежду патриотичните младежи,отминало.

            Заради това баба Тонка тръгнала от дюкян на дюкян да протяга ръка за лепта, сбирала помощи от всякакви нещица за опандизените в русчушката тъмница и за емигрантите в Гюргево.

            Тя станала вече „Коджа комита” (”Голяма комита”), но можела да се вижда и в Гюргево с момчетата, за да им носи това-онова, да им препира ризите, което тя правела, както и прекърпването в Русчук, а сетне ги връщала в Гюргево. Понеже емигрантите били решили пак да прецапат Дунава и отново да навлязат в майка България, била устроена тайна поща за писма и други потребности. Всяка нощ в къщата на нашата баба Тонка двама-трима влашки каикчии влизали по късна доба, които сиромахинята трябвало да храни и пои. Тя добре разбирала значението на святата и спасителна мисия на мамалигарите – каикчии. Затова обслужвала каикчиите, които не се задоволявали лесно с онова, което тя много често им доставяла. Много пъти чак до късно сутринта каикчиите се веселили с даваните от баба Тонка бяла Рада и червен Петко в изобилие.

            Обслужвала ги с голяма почит, с голямо уважение тя била задължена да им прави икрам диван-чапраз. Патриотка! Минало се това време и в къщата на баба Тонка дошъл да живее един важен османлия с цяла сюрия двукраки крави, специално угоени за сладостни кефове на анадолския дърт пърч. Обрязаният пърч бил изпратен с угоените двукраки крави да шпионират комитката – какви ги върши тая гяурка.

            Минало се Рождество Христово и ето вече емигрантите от Гюргево захванали да прецапват Дунава за влизане в България. Мнозина от тях, по-точно, всички, които преминавали през Русчук трябвало да се отбиват в къщата на баба Тонка.

            Нощем тя им препирала и позакръпвала дрехите, преобличала ги с други дрехи. По късна доба в къщата й дошли и апостолите Стоил войвода, Георги Икономов и Христо Караминков. Докато чакали да им се осигури кола за Велико Търново, апостолите трябвало да се спотайват скришом в една стая.

            За да отстрани всякаква опасност и каквото и да било съмнение, баба Тонка прибягнала до една хитрост. Вятърничавите харемски обитателки трябвало да не узнаят какво се върши в тая къща в полза на святото дело. Баба Тонка вземала две стъкла в ръцете си и захващала да играе ръченица и хора, провиквайки се в същото време. Къносаните двукраки крави се изпозаливали в смях, понеже били уверени, че бабичката се е насвяткала с бяла Рада.

            А тия угоени харемки хич биля не се и досещали какъв огън гори на главата на старата хъшова закрилница, когато тримата апостоли, търсени и под земята от турците, били готови да посрещнат всякаква опасност със запрегнати в ръце револвери. Трябва да кажа на читателя и това, че баба Тонка била с шегаджийски характер и веселячка. Обстоятелството, че ако човек добре знае и умее да бъде спасен от анадолските ахмаци, за които пияниците и лудите били уважавани като свещените крави в тъмна Индия – така трябвало да се постъпва.

            Ако някой виждал баба Тонка за пръв път, започвал да замахва към нея с ятагана си и я заплашвал да я окачи на бесилката, защото била изпроводила четиримца свои синове в комитетите, тя тя казвала, че намислила наскоро да се омъжи, а нему да даде жълти ботуши за армаган от сватбата.

            Османският ахмак не можел да разбере що за човек е тая бабушкера, правил сравнение между тая 60-годишна съсухрена жена и жълтите чизми, като нищичко не разбирал.

-          Тия ми синове не излязоха от добър сой – казвала тя. – Но сега, като се омъжа, ще да гледам да не раждам от утробата си султански душмани.


Глава осма

1876 година била злополучна за хъшозакрилницата.

Нейните синове били станали апостоли на свободата. Никола Тихов поел пътя за Врачанския окръг, а Георги Тихов задимчил накъм Сливенския окръг.

Георги бил сгащен от обрязаните около село Нейково на 8 май, отрязали му главата и сложили между зъбите му едно писмо.

Обрязаните сторили това, за да му отдадат голямо значение, а именно: закланият като гергьвско агне комита не е кой да е, а чиляк граматик, който записва комитите. Турци!

Никола Обретенов пък бил също заловен жив-живичък и бил завлечен в окови и окървавени дрипи в Русчук с други юнаци от четата на великия Ботйов.

Него го запратили на вечно тюремско заключение в Диарбекир в крепостта – зандан, влажна, мухлясала и пренаселена с едри плъшоци, изгризващи всичко попаднало им, а това може да бъде опетлян неподвижно окаян заточеник.

Патила за деяния в полза на свещеното дело, баба Тонка заявявала, че още четирима синчаги да би имала и тях щяла да изпроводи в огъня на борбата за майка България с голяма готовност.

Подир шест месеца тя била честита да бъде осведомена, че двамата й синове са се намерили и дружно излежавали своята казън в Аккерската * крепост-тъмница.

(Връщаме се малко по-назад. Изпращането на Никола Обретенов във вечное тюремско заточение като това на Ангел през 1868 година. Тогава то било хладно изпровождане. Сега нея я придружавала голяма свита (около стотина) жени, мъже, момичета и момчета с китка цвете в ръце, които натрупвали върху изпращаните в тежка неволя и техните изпоръждясали окови и пранги.)

Баба Тонка вървяла горда след своя син-заточеник.


Епилог

            Когато баба Тонка научила в 1878 година, че нейните двама синчаги съгласно Санстефанския договор са освободени от зандана в Диарбекир, по късна доба тя отишла да се похвали на великия Медвенец.

Влязла в стаята, скръстила ръце на кръста и се заразхождала из стаята, шептейки нещо на себе си.

Това била за хъшозакрилницата нечакана и голяма радост. При посрещането на заточениците множествената  тълпа я одумвала да захвърли черните траурни дрехи, но тя упорито отказвала. На русчушката гара, където щели да бъдат стоварени окаяниците, множеството посрещачи с голямо любопитство наблюдавали как една изпострадала тежко, съсухрена и прегърбена женица ще да посрещне своя син, който сякаш се завръщал от оня, подземния свят.

            Сред гробната тишина, наместо обилни сълзи, свойствени на която-и-да-е жена, а особено от окаяното и жалко състояние на сина й Ангел; той бил облечен с рабски дрипели, с аленеещ изпял фес и с преметнат дрипав шал, съвършено бил побелял след десет годишни неволи – преневоли адски. Баба Тонка засмяна и весело посрещнала  сина си, сокола Ангел.  Изстрадало се провикнала:

-          Познах го магарето, той от мене повече остарял!!!

Велика българка!

Всичките другари на бабиния Тонкин син отишли в нейния осиромашал дом.

Цели три дни и нощи стояли там, в свещения храм на хъшовете!  Не излизали навън из града. Сторили това окаяниците, понеже арапските им дрипели и шалове щели да предизвикат присмех и у всеки най-дрипав просяк.

На четвъртия ден, рано заранта, влашкото вапорче „Дочедан ван Леи” преминавало през Дунава. При приближаването на българския бряг влашка музикална банда засвирила марша на Хаджи Димитър. Какво е било удивлението на старата страдалка и всичките тия хора, когато бандата бутнала портата на баба Тонка и влязла вътре, продължавайки да свири същия марш.

Пред музикалната банда вървели много хора с черни накривени калпаци. Това били познайници на седемте окаяни страдалци начело с Иван Стоянов, отличен български патриот.

Баба Тонка, която не могла все още да разбере какво означава това влизане на музиката под нейната сиромашка стряха, много се вълнувала. Картината била много трогателна: без особена подкана музиката подела траурен марш и другарите с арабски шалове се прегръщали с ония с черните калпаци. Братски се прегръщали...

Иван Стоянов изстудил на всекиму ръката с по пет  златни наполеона, с които окаяните дрипеланковци можели да си купят българските дрехи, да си покрият с тях голите плещи и да се завърнат в своите заселища. След половин час баба Тонка водела кръшно хоро по двора като млада пъргава невеста. Баба Тонка останала да живее до последния свой час, забравена от всички и изоставена от всички. Нейното богатство било само миналато и възпоменанието, което  имала тая свята християнска мъченица. Разказвала всекиму за миналото – своето и това на хъшовете.

Разказвала на всеки, който и правел чест да я споходи. Особено много се гордеела прегърбената страдалка от свещената реликва – свещеномъченическия череп на Караджата, който баба Тонка държала заключен в раклата.

Велика Българка! Превелика!!!