Пленената черна пантера

Вечерта се смълча. Зад оградата — сянка.

Не легенда, не мит, а плът в клетка от срам.

Той я държал — за снимки, за погледи празни.

За суета.

За капан, наречен „власт над дивото“.

Очите ѝ — кладенци бездънни, в които тъмата намира лице.

А ние — зрители в собственото падение,

чудим се що за звяр сме самите ние.

На платото в Шумен духът ѝ се рони —

не в стъпки, а в спомени,в полъх от страх.

А тя — отвъд мрежата —  пристъпва в тъмата.

Сърната от детството бяга отново,

а пантерата я търси — с дивия глад.

Но не в джунглата живя — в мазе с плочки,

където дивото е обидено и заключено.

Разказва без думи. В сенките плаче.

С очи, в които животът трепти като пламък.

А ние мълчим — и мълчанието ни осъжда.

Защото тя беше свободна. А вече е болка.

Мария Чулова,

05.07.25

Пловдив