I love, so do I. Обичам, следователно съм
- Детайли
- Категория: Литературознание
- Публикувана на Четвъртък, 10 Декември 2020 09:42
- Написана от Chulova
- Посещения: 1396
Обичам, следователно съм
/есе/
Мария Чулова
Безидейно е да затая копнежа за обич, понеже родена съм от обич, за да дарявам своята. Суматоха е да изпреваря трептенията на една любов преди да е поникнала в сърцето, любов, породена от видимото или социалната страна на същността на любимия, неговата слава, изпреварила порива на духа да открие точно мен. Бог е дал на мъжа властта да избере жената си. В традиционните култури понякога божествена ръка насочва някого да се влюби. Ерида подхвърля ябълката на раздора и дава правото на Парис да избере на коя богиня да я предаде: Хера, Атина и Афродита. Само Афродита може да породи неистова любов у Парис и да му помогне да спечели хубавата Елена на всяка цена. Сърцето на Парис, наречен от народа си и Александър, е готово да приеме свръхлюбовта и да я следва, където и да го отведе тя. Героичните легенди за Троянската война са възпети в „Илиада“ и „Одисея“, създадени като поеми от Омир, но хилядолетия по-рано вдъхновени от митологията и представата за богинята на растителността Елена, почитана в Спарта, която е свалена и въплътена в човешки образ в троянския цикъл. Любовта не е в центъра на вниманието в поемата „Илиада“, но тя поражда всички други последици.
Вярната любов е чрез образа на Пенелопа, която отстоява на женихите, когато изчаква завръщането на съпруга си царя на Итака хитроумния Одисей 20 години след започването на Троянската война (ХIII-ХII.век пр.н.е.). Такава любов според българските поверия е до седем години нещастна любов, фолклорната жена чака мъжа си от война по-малко от неговата майка.
Царицата в „Одисея“ е еманация на идеята, че няма невъзможна любов, вярата, че любимият е жив и се завръща е по-силна от обезверяването от половин живот в очакване. Синът им Телемах пръв тръгва да търси баща си, защото не понася униженията на претендентите за престола и ръката на Пенелопа, пръв среща баща си, разпознат от Евмей и бавачката по белега на крака, пръв връща предрешения като просяк Одисей в Итака. Копнежът на отрасналия без баща е силен. Пенелопа не заменя истинската любов с лесни любови. За нея социалното положение, което й е отредено, изисква повече вярност от всяка друга жена от народа, защото правото на сина да наследи баща си е, когато бащата е доказано починал. Одисей е насилствено задържан от нимфата Калипсо и спрян от боговете, подкрепящи Троя. Вярвам в правото да обичам, дори когато не срещам любовта на възлюбения. Измяната в чувствата е също тежка измяна като телесната изневяра, но физическото привличане може и да е вследствие на краткотрайно влияние на лесни обстоятелства.
Външен стимул за събиране на двама може да се окаже случайно стечение на обстоятелствата. Хвърлени карти Таро връщат към образите на легендарните келти Тристан и Изолда и съпруга на Изолда крал Марк. Във феодалния контекст кралят е олицетворение на закона във всичките му разновидности – на Божието правосъдие, на феодалното право и на семейния морал. Племенникът на Марк приема тези морални норми, но благодарение на свръхестествената любов той избира да ги престъпи с хубавата Изолда. Всеки път, когато Тристан и Изолда се сдобряват с Марк, бароните ги скарват. В някои връзки има прилепчиви рибки, които насърчават влюбените, а всъщност им светят, за да ги разделят. Отровни наметала, еликсири, злощастно стечение на обстоятелствата, външна намеса и социални пречки, понякога правят връзката да изглежда невъзможна. Според Стоян Атанасов любовното чувство обсебва въображението и парализира волята, пораждащо халюцинации, откъсващи влюбените от реалността. В любовната лирика се пренасяме в „любовна земя“ – където има всички видове любов. „Ще сподавя скърбта, на луд ще се направя....“ /Оксфордски ръкопис/. Незабравими са влюбените деца от „Ромео и Жулиета“, една забранена от семействата им любов заради враждата между Монтеки и Капулети. „Смъртта студена като ранен скреж попарила е скъпото ни цвете“ – бащата на Жулиета Капулети горко съжалява за загубата си. Уилям Шекспир отхвърля застиналостта на женския образ, пасивността, безполовостта, както и убежденията на женомразците, че всички жени са блудници по сърце. Ухажването е по пътя на подвига на брака.
Християнското семейство създава модели на подражание. Мъжът е главата на своята жена, той е домакинът на дома, от него се ръководи семейството. Много съвременни мъже остават без семейства, заради изкусителните лесни съблазни и дълготрайната самота след тях.
В 21.век двамата са сънаследници на благодатния живот, защото само любовта и сексът между мъж и жена могат да доведат до появата на нов живот, на дете, носещо гените на двамата. Евгенетиката е наука за търсене на най-благородните гени на двама души, тя се прилага в размножаването в скотовъдството на породисти животни. Някои хора се ръководят и от представата за най-добрите гени, които да предадат на идното поколение, от търсенето им се забавя моментът на решение да се съберат двама млади. Това води до поява на самотници.
Малко семейства ще срещнеш, където жената не се чувства като робиня, а другарка. „Венчай ги, Господи, със слава и чест! – това е, когато целият род е готов да подкрепя младоженците, вече няма такава подкрепа, а всеки тегли чергата към себе си. В царските семейства момичетата са обекти на династически бракове за гаранция на мира, това понякога е обричане, а често спасяване от бедствията на войните. По българските земи дори жените са убивани, за да бъдат положени до трупа на знатния си съпруг в некропола или гробницата, редом с коня, кучето и златни посуди за подземното царство. Сърцето на египтянина бива претегляно от бога Анубис, за да се разбере дали добротата и любовта му са достатъчни за вечния живот или ще го изяде крокодил. “Книгата на мъртвите” също показва колко любовта към земното е бледнеела пред любовта към небесното. „Не за вражда – за обич съм създадена“ – казва Антигона, когато е в кръга на отмъщението и братоубийството.
В дългите месеци на ковид-кризата все повече дистанционната любов заменя срещите между сродни души. Това ми напомня, че какъвто обичам, такава съм. Обиквайки култов герой-борец за доброто, идеализиран и даващ идеал за идните, аз се нуждая от закрила и съм готова за закрилям по-слабите. Далечината дава една дързост, която не би имала при пряк контакт. Мирогледът се оплита и замрежва, защото в социалните мрежи има много некоректни хора, които се представят за други с користни цели. От небрежно докосване изтръпват младите при първата си среща, но при предварителна нагласа кой какъв е, понякога се стига до разочарования и липса на задълбочени разговори лице в лице. Приятелството е цяло съкровище, което се споделя и не се крие под земята или в подводни скали. За съжаление, трудно едно приятелство без страст може да породи любов. Страховете от чипиране и програмиране на хора-автомати още повече отдалечават хората от спонтанността и усмивките без присмех. Иронизирането често е стремеж за овладяване на другия, надмощие, търсене на трофеи за колекция.
Какъвто обичаш, такъв си. Ако си влюбен в Черната вдовица от „Отмъстителите“, очакваш свръхсили у своята любима, каквито не би имал в самотата си. Същото е и идеята за Капитан Америка, Супермен или някой Месия, който защитатава слабите. Един лекар, детектив като Шерлок Холмс или демиург може да реши кризата. Как можеш да станеш като някой художествен образ, ако не си завършена личност със свои умения и идеи? Можеш да играеш житейски роли – родител, възпитател, играч в любовта, но свободата идва у завършената личност. Хуго Клаус в стихотворението си „Времето“ изразява силните си чувства към лирическата героиня: „Такова бе времето тук, когато те нямаше. Ти бе моето атмосферно налягане, и росата, и снегът в моя череп.“ /превод Анета Данчева-Манолова/. Обичта тук е за всеки сезон, но присъствието на любимата в далечината се интериоризира в душата. Другото колебание на обичащия човек е, когато не се възприема на висотата на възлюбения. Принадлежността на два свята често е принадлежност на други култури и националности. Танцът на любовта привлича без думи – дивашки, цивилизован, модерен, архаичен и всичко с движенията на тялото, които задържат в един ням свят, губиш ума и дума, макар и словесен, но изучаването на езици отвъд езиците на тялото е свързано и с рационалната съвременност. Обичта към българин може да накара хората да научат езика, а така също обичта към чужденец – да се започне преодоляване на различията. Музиката и други изкуства достигат до сърцето по-бързо от стрелите на любовните слова. Политическите бариери спират, но и пречките привличат силните.
Чакаш принца на бял кон. Това е непримирение с трохите от всекидневието, борбата с бита, обикновен живот, който е даденост, но и мисъл за бездействие, просто изчакване, нещо, което няма край. Разпознаване на принцесата и принца, това е като лъч, провидение, в което само двамата могат едновременно да се разпознаят, а често само единият идеализира другия. „С очи на северна царица срещни полярната Зорница и като нея ти блесни!“ – Пушкин, който заради идеализма си загуби живота си в цветущо здраве на дуел с Дантес.
„Страхът му земен ще залива със светлина Нетленността!“ – Байрон, който също вярва в любовта след смъртта. Вкопчването в битието може да осмисли животът на вдовец и вдовица в името на благото на детето или наследниците от връзката, за които да отдават обич вместо загубения партньор. В романа си “Безкраен празник” американският писател Ърнест Хемингуей е готов да освободи любимата си Хайди, за да вземе тя по-достоен от него според скромното му мнение. Тази отстъпчивост подсказва за серийност в любовта, полигамия, едновременни връзки на партньорите, условности пред обществото и пред себе си.
Човек изпитва свян при досега с любовното чувство, за околните това е и болест, за която трудно се гради имунитет, а взаимното повлияване на хората в общуването им и в дългото им мълчание, в тишината, наситена със смисъл, в бягството от срещи или търсенето на такива, в бурното море или тихите води, в творчеството и ступора пред нещо възвишено, когато възкликва: “Обичам, следователно съм”. Ехото за Нарцис от “Мисля, следователно съществувам”. Мисълта на Рене Декарт се продължава с разсъждения за свободния дух. Чувстването и мисленето са в синхрон. Не би следвало моралните ценности, които са абсолютни, да се нарушават от спонтанност, породена от лични чувства. Марк Твен пише: “Независимостта е вярност към най-доброто в теб и твоите принципи и често е невярност към общоприетите идоли и фетиши…. Ние сме странни същества, като че ли сме свободни, но в действителност сме оковани във вериги - веригите на възприятието, на обичаите, условностите, общуването и средата - с една дума на обстоятелствата. И с тези окови дори и най-силните сред нас се борят напразно. /”Слуховете за моята смърт”, стр. 198/. Понятията за добро и зло са вечни и неизменни, но законите и заповедите се менят. Слушането на гласа на сърцето е всъщност позоваване на интуицията на човека дали тази любов е голямата любов, дали ще удържи на външните промени и сезонните смени.