Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 432  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
619222
   

Чехов

Детайли

                        Малкият човек в „Човекът в калъф“ от А.П.Чехов

                „Малката трилогия“ на А.П.Чехов включва разказите „Човекът в калъф“, „Френско грозде“ /или „Немско грозде“/ и „За любовта“. Незавършеният художествен цикъл е израз на протест срещу израждането на човешката личност и нейното пошло съществуване. Вътрешното единство на разказите се основава на общия мотив за „калъфните хора“, ограничени от външни и вътрешни обстоятелства. Освен съдържателният план ги свързва и присъствието на едни и същи персонажи, които служат за онагледяване на ненормалните обществени отношения. Разказвачът запазва активното си отношение към „човека в калъф“ и осмисля чрез този образ бюрократичните явления. Явна е опозицията между ум и сърдечност, при което безсърдечните хора се оказват самотни и излишни. Пушкин разработва проблематиката за „малкия човек“ преди Чехов, като определя бедността и социалната зависимост от регуларната държава като предпоставка за типизация на малки характери.

      Ключът към разбирането на разказа „Човекът в калъф“ е в търсенето на пресечни точки на мотивите за малкия човек и калъфния човек. Представителят на руската провинция – Беликов – много напомня не само по име на Пушкиновия герой Белкин, а и по родствени качества на малките, с „вътрешния си крах“ /Тойнбин/, който води до свят на разединението, изолацията. Страховете на Беликов стават гротескни, той се обвива в „калъф“, за да се предпази от злонамерена намеса и така пропуска сърдечните мигове в живота, като се превръща в обществена зараза за подражателите си. Битийните шаблони, заграждащи ежедневието на героя, се превръщат в желана от него форма на вътрешно закрепостяване, влизане в калъф. Хиперболизира се страхът и породеното от него свръхстарание за осигуряване на безопасност и защитеност. Това води до отчуждение, липса на интерес към хората. Образът на Беликов принизява поначало творческата професия на учителя по старогръцки език.

         Първият разказ от трилогията разкрива пораженията на екзистенциалното пространство на тесногръдия педагог. Беликов сам си изгражда защитна стена от вещи и навици, която засенчва човешкото у него. Порядките му на живот включват педантичност да следва ред на мисли и действия. За него се сещат в кръчмата Буркин и Иванич, едва след като е починал без наследници. Чехов го изобразява като саможив и необвързан човек.

„Беше забележителен с това, че винаги, дори при най-хубаво време,  ходеше с галоши и чадър и непременно с топло зимно палто“. Още тук проличава скъсване на връзката с природата, алогичното облекло го прави чудак. Разказвачът описва със сарказъм духовната леност, хармонизираща с външните прояви:

„И чадърът му беше в калъф, и часовникът му беше в калъф от сив велур, и когато вадеше ножчето да подостри молива, и ножчето му беше в калъфче, и сякаш и лицето му беше в калъф, тъй като непрекъснато го мушеше във вдигната си яка“. Съзнателният избор на топлоизолация и разграничаване от действителността го капсулира в илюзията за близост с Древността. Беликов е самотен дотолкова, че изпада в бездна на метафизичност. В първия етап учителят още не осъзнава, че е сам в живота. Той се ослушва и предпазва от похищение на враждебни хора, завива се презглава, вдига гюрука на файтона, слага си памук в ушите да не чува хорски шум, спуска непрониквани от слънчев лъч завеси, мисли притулено, присвива очи и се таи. За Беликов плътската любов е забранена чрез закон, а той обича циркулярите и бомашките като нещо естествено.

         Чрез „разказ в разказа“ повествователят ни запознава със случките. Беликов е мнителен към всяка новост – очаква нещо нередно от сбирките на театралния кръжок или чайната, или читалнята. До краен предел стига предпазливостта „да не би нещо да стане“. Учителят упражнява влияние над колегите си на учителските съвети за изключване на ученици, за запазване на гражданския морал.

        Хората се страхуват от Беликов, защото той ги следи да не нарушат закона, за да не стигне до началството. Въздейства хипнотично и агресивно, а поведението му се е превърнало в социално явление, което можем да наречем „беликовщина“. Подтисничеството, упражнявано от него, води до ненормални реакции на съгражданите му като страх от високо говорене; писане на писма – да не се четат от шпиони; не се запознават; избягват посещения с мълчание и дебнене -  имат обратен на дружбата ефект. Човекът с черни очила и бледо лице като на пор влияе дори на директора, някокво болезнено изтръпване сякаш заслужили педагози, духовници и дами. Интелигентните хора се подчиняват на мнимия интелектуалец.

          Беликов си живее като в кутийка. Съвестта му не е спокойна, цяла нощ той сънува тревожни сънища. Това го прави саможив, недоспал, намръщен и не на мястото си в училище. Разказвачът Иванич с ирония споменава за разминаването на учителя с женитбата за хубавица. Беликов прави комплимент на сестрата на Коваленко за мелодичния й глас и малоруския език, сходен по звучност на старогръцкия. Съгражданите не са допускали мисълта, че той може да люби. Свръхвисока цел е за дамите да му намерят невеста. Братът и сестрата са начетени хора и говорят гръмко и смело, те са в пълен контраст на сгушения и унил Беликов. Необичайна е благосклонността на Варенка към учителя по гръцки език, особено затова, че тя е дъщеря на статски съветник и има чифлик. Приел внушението да се ожени, учителят се свива по-дълбоко в черупката си. Беликов осъздава енергичността на характера на Варенка и това го прави по-уязвим и се презастрахова да не би нещо да последва от брака му. Изострянето на конфликта в разказа е съпрникосновението на малкия човек с романтичния герой. Коваленко изпитва явна антипатия към доносника и го определя като „мръсна муцуна“. Братът на Варенка изрича като герой-резоньор истината – учителите са се превърнали в чиновници, „мирише на вкиснато като в някоя стражарска будка“.

          Обясненията на разказвачите за Беликов са, че определението на Коваленко „мръсен паяк“ е много подходящо. Свободна и разсъдлива личност е украинецът. Пред него „човекът в калъф“ е „усойница“ и „Юда“. Историческата карикатура „Влюбеният антропос“ променя намеренията и надеждите за брак. Идеалът за любовта може да се осъществи само в смъртта.

         Душевното състояние на главния герой рязко се променя. Външно той е ту зелен, ту жълт, после прибледнял. Негодуванието си изкарва върху Коваленко, като коментира „неприличността“ да се язди велосипед. На другия ден след карикатурата тръгва да се жалва на брата, че е порядъчен човек и не е виновен за осмиването. Закостенелите възгледи на Беликов не му дават мира и той споделя препоръките си с Коваленко за колоезденето. Украинецът откровено прекратява взаимоотношенията си с него, тъй като го обвинява в доносничество и подлост. Станал за посмешище пред дамите, Беликов изпада в болезнено състояние и остава под завивките три дни.

         Учителят намира утеха и успокоение в смъртта:

„Сега, когато лежеше в ковчега, изразът на лицето му беше кротък, приятен, дори весел, сякаш му беше драго, че най-после са го сложили в калъф...“ Хората вече са окрилени от свободата. Едва сега осъзнават, че той е типично явление и след него ще се родят нови хора в калъф. Разказвачите рамкират историята с други въплъщения на това явление – писане на ненужни книжа и игра на винт, безделничене, интригантство, празнота и суета. Иванич критикува и други стереотипи на поведение , типични за „малкия човек“. Сервилниченето е разпространено по това време в Русия и в България. Съвестта на Иванич е по-будна и той защитава честните и свободни хора. Това е отворен финал на творбата.

               Беликов е жертва на обществото и отчасти ролята му е трагикомична. В краткия ни живот ние имаме възможност да проявим свободна воля. Чехов осъжда на смърт ненавременните хора в калъф, които не осъзнават грешките си и не се адаптират към съвременността. Скуката в живота му се дължи на духовната леност, липсата на изкуство и развлечение. Късметът е на страната на смелите гласи английската поговорка, която е в духа на авторовите виждания.

            Музикалният финал на разказа е в синхрон с „подводното течение“ на мисълта, че трябва да се попречи на хора като Беликов, да не им се предоставя благоприятна среда на развитие, да се избегне диктатурата на черносотничеството. Забраната беше двигател на поведението на „човека в калъф“. Чехов противопоставя страхливците на юнаците. Авторитарната власт е надвиснала над индивидуалността. Руският класик ни предупреждава да не се автоматизираме. Смъртта на Беликов е знак за безсмисленото му съществуване.

          Първият разказ от „малката трилогия“ е замислен преди 1898г. Чеховите съвременници търсят прототипа на Беликов в лицето на инспектор от таганрогската гимназия. Героят е носител на общочовешки черти, които са описани със сарказъм и от Кафка и абсурдистите. Калъфът се превръща в символ на уродливостта и тесногръдието. Липсата на любов е в състояние да унищожи и най-предпазливите хора. Писателят-хуманист утвърждава благородното призвание да обичаме.

 

М. Чулова, 2005