Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 443  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
619229
   

Цветан Стоянов

Детайли

Пророкът Цветан Стоянов

                                             /есе/

“Само сутрин се виждат  в тревите на миглите

неизчезналите следи на мъртъвците, скрити  в  човешките сухи очи. Вятърът ги притиска

обратно да съхрани като семена дълбоко в земята   на разума   тайните на скръбта.”

Женя Димова, Казанлък

      Пророкът е медиатор на божественото и мисията му на земята е да предрича и посява мъдрост, която да пребъде. Цветан Стоянов /28 януари, 1930-юни, 1971/  притежава самороден и всестранен талант да разбира и твори художествена словесност, но дали е достигнал най-висшата форма на дарбата за краткия си живот, а именно пророчеството? Поетът и критикът, преводачът и публицистът имат дарба, която е на по-ниско стъпало от гения на пророка. Има творци-преобразователи, създаващи едновременно сегашност и бъдещност, прокарващи и изграждащи образи-идеи за поколенията. Един от тях е Цветан Стоянов, който предвиди промени в световната литература.

     В “Тъга по Цветан Стоянов”  Тончо Жечев нарича приятеля си първия обновител сред критиците, който призовава към възвръщане на първичната сила на словото, съхранена в “словесната памет”, според определението на Хердер. Първият критик-постмодернист у нас е именно Цветан Стоянов, който би бил на мястото си сред цвета на духовните и артистични европейски среди, но има шанса да се изяви през 60-те и 70-те години на ХХ век, когато у нас градяха социализма и следваха моделите на най-признаваните тогава съветски писатели социалистически реалисти.

 Когато преводачите са имали повече творческа свобода от писателите и поетите и са можели да излизат зад граница, е лесно за талантлив учен да се затвори в кабинета си и да превежда най-стойностното и модерното от хилядолетната художествена словесност, като косвено дава положителния пример на съвременниците си. Преди да израсне като пророк, Цв.Стоянов избяга от типичната за тоталитаризма литература и ни дари брилянтни преводи от писателите Джек Лондон – “Майкъл, братът на Джери”, 1959, “Сияйна зора”, 1969г.,  от Джонатан Суифт  - “Гъливер при великаните”, 1957, “Пътешествията на Гъливер”, 1969, от Чарлз Дикенс – “Студеният дом”, 1959, от Джон Стайнбек – “Тортила Флет” /1960/ и “Зимата на нашето недоволство” /1963/, от Ърскин Колдуел – “Момчето от Джорджия” /1960/, от Съмърсет Моам – “Разкази” /1960/, от Оскар Уайлд – “Преданият приятел” /1961/, от Джон Брейн “Път към висшето общество” /1965/, от Харпър Ли – “Да убиеш присмехулник” /1965/, от Ръдиард Киплинг – “Книга за джунглата” /1967/ и “Маугли”;  и от поетите Пърси Биш Шели “Избрана лирика” /1959/, Пол Сезан, от Уолт Уитман “Стръкчета трева” /1965/ и избрано, от Джордж Байрон “Лирика” /1968/ и “Слънце на безсънните”, от Емили Дикинсън “Стихове” /1971/ и “Крехки небеса”.  Дисертацията на Стоянов е посветена на проблема за отчуждението в литературата, а доста части от нея той публикува в сборници и така се запознаваме с концепциите му. В модерното общество чуждото е необходим посредник на общата маса /Уорнър, 2002:75/, а за учения и преводача, който владее до съвършенство английски език, е естествено да се превърне в посредник на културата между Запада и Изтока, медиатор и помирител. Така прави достояние на българските читатели  идеите на английски, американски и руски писатели, немски, шведски и китайски философи и идеолози.

           Цветан Стоянов се вълнува от мистични учения и си личи, че не е атеист. Предава български колорит на всяка теория, която претворява в есеистична форма, така винаги влага естетично и оценъчно отношение към световните идеи, с които запознава българите. Има собствена теория за трите етапа на “влошаване” при българщината, която самичък оспорва. Изречена от Каравелов, тази теория много напомня на трите драконови глави от “Китайска хроника”, с които се бори Конфуций. Проповедите на апостолите и пророците са насочени към тези, които ще чуят и прочетат, към бъдещите поколения. Съзнанието на Цветан Стоянов е също настроено антиципативно. Той има също диалогичен похват и полемизира с вписани опоненти, дори със себе си. Това подчертава драматизма и диалектиката на идеите му.  Препрочитайки “Геният и неговият наставник”, “Мистическите прозрения на Сведенборг и Блейк”, “Хердер и стремежът към “органика” в културата”, “Случаят Емили Дикинсън”, “Непобеденият победен”, “Том и Хък”, “Хипиевската “субкултура”, “Ултралевицата” и революцията”, “Аутсайдери и бегълци”, “Втората част на разговора” /между Ботев и Каравелов/ и “Броселиандовата гора”, търся пророчествата му. Не е като Нострадамус или съвременните писатели на автоматичния почерк с претенции, че Господ им диктува. Цветан Стоянов има идеи, които остават и дълго вълнуват умовете.

            В диалог между изкуството и икономиката забелязвам известни сходства на стила на писане на критика с някои управленски евристични техники, с метода на SWOT-анализ, търсене на силни и слаби страни, възможности и заплахи, с метода “дяволска адвокатура”, при който е нужно да се разгледат аргументите против собствените идеи, за да се изгради най-неуязвима позиция, разсъдъчни техники “Делфи” и “Рингис”, и т.н. За Цветан Стоянов е важно одобрението на околните, но още по-важно е да е убедил себе си, тогава няма да се намери цензор, на когото да не възрази достойно.

           Кои идеи на Цветан Стоянов можем да приемем за пророчески?

      Младият учен достига до изводи, които възприемаме за актуални през 2010г. и занапред. Има истина в мислите му за това как трябва и как не трябва да пишем художествено произведение, коя критика е градивна и коя е разрушителна, дори тоталитарна. Верен е усетът му към класическото и модерно изкуство. Когато пристъпвам към художествено писане се сещам за естетическата платформа на Цветан Стоянов, в която има истина. Исус Христос проповядва, че Словото е Бог: “Аз съм Пътят, Истината и Животът”. Един пловдивски поет разглася, че човек е робот в Божиите ръце и словото му е от него.  Едва ли всичко изписано е промислено толкова дълбоко. Има тонове противоречия между духовници, писатели, депутати, групировки, съседи.  Това, което силно харесвам у Цв.Стоянов, ще нарека пророческо. Важни са изводите му за антитезата и синтеза в голямото изкуство, силен е призивът му да запазим лиризма и музикалността на словото, да се обявим против “литературните парници”, против олитературчването на език вследствие на нарушената естественост на общуването (“Невидимият салон”,”За хубавите разговори”, “По повод “духа на мястото,1965г. и др.). Цветан Стоянов се обявява срещу едно социокултурно обстоятелство – “оселячването” на градовете и “погражданяването” на селата, което води до неестественост и размяна на местата, в някои случаи до явлението “дърво без корен” и преместения човек. След 10 ноември българите свободно работят по света, но някои слязоха на по-ниско стъпало и не упражняват професиите си, когато са учили висше образование. Изпращат децата си след време в България, за да се изучат, но те гастарбайтерите ги оставят на възрастните си родители и често не знаят как да се държат в училище и в обществото. Завършилите висше в чужбина си мислят, че тук ще пренесат буквално наученото и ще заемат работните места на дипломиралите се в България. Най-често остават да работят в чужбина поради по-високото си социално положение, но има и някои, които си мислят как да “пришият като кръпка” чуждестранните си практики у нас. В есето “Шаячена интелигенция” проблематиката е противоположната – нашенците си налагат представата за българщина. Не може случаен куршум да е улучил Алеко Константинов вместо Михаил Такев. Има шаячени интелигенти, които мразят критицизма на Щастливеца. В съвременната постановка Николай Урумов играе уникално, а режисьорското решение е, че протежето на Бай Ганю, което става депутат, е истинския убиец на Алеко Константинов. Пак случаен куршум, насочен срещу Бай Ганю, убива театралния герой Алеко; не бих посегнала на Бай Ганю и той ми е истински.

     Заедно с Тончо Жечев установяват в литературата, че предписанията отгоре развалят стила на автора, т.е. според Цветан Стоянов строгата литературна диета е вредна,  писането по рецепти води до посредствени резултати. В дискусията на конференцията през 1965г. -”Националното своеобразие на българската литература” - взема участие и разкритикува духовната немощ на някои от търсачите на корени, не намерили добра литературна форма, а само израз на патриотарство. След 1989 г. започнаха епигонски вълни на класиците – Вазов, Ботев, Яворов. Започнаха да ги пренаписват по нов начин, а имаше и нихилисти, които полемизираха с тях, а и с Паисий,  принизяваха или си мислеха, че са по-добри. Цветан Стоянов постигна същината им, предаде ни най-съкровеното и дори влезе в образ и ни представи как са говорили Ботев и Каравелов, какво са мислели  други поети преди да се самоубият.

     Предрича културната революция в световен мащаб. Когато за кратък виц са изпращали в трудово-възпитателни общежития и затвори, той с езопов език е изрекъл много истини. По-откровено критикува “Шаячената интелигенция” и тоталитаризма, проповядван от Конфуций. Антитоталитаризмът на пророка се изязявява в идеите на демократа Лао Це, който е антипод  на поддържащия диктатурата и идеята за свръхимперия Конфуций.  Противопоставени са също Победоносцев и Достоевски от “Геният и неговият наставник”, но са взаимозависими и търпят развитие от влиянието си един на друг. Стоянов се запознава чрез английски език с биографията на Победоносцев и пръв толкова задълбочено изследва влиянието на патернализма над бившия затворник Ф.М.Достоевски. Отрича жертването на човека заради човечеството и косвено така Цв.Стоянов е антисталинист, макар съвременници да твърдят, че е откровен марксист. Коментарите му на “Великия инквизитор” са на демократ.

     Двадесет години след смъртта на Цв.Стоянов, когото нарекох постмодернистичен критик, у нас процъфтява литературата на постмодернизма. Когато превежда “Пуста земя” от Т.Елиът, по пророчески начин синтезира мисълта: “Земята на модерната лирика е пустинята”. В годините преди внезапната смърт на Стоянов след операция на апендицит през 1971г. той наблюдава шайкаджийството, шпионирането от ДС, разграбването на националната собственост на дребно и на едро, усещал е пагубността на атеизма и еретизма.

     В статията си за “Хепиевската “субкултура” изразява предусещането си за крайностите, различните мафии и екстремизма, възмущава се от политическите убийства и може би предвижда подобни в България. В студията си “Броселиандовата гора” също звучи отрицание на “шайките” и описва как поетите са били изпращани на “дъното” и са посегнали на себе си, а може би са принудени да се самоубият. В последното си произведение предчувства собствената си ранна смърт. Тончо Жечев определя  приятеля си като недовършен постмодернист, който е преодолял модернизма, а от “Геният и неговият наставник” си представя вътрешна полемика след хубавите разговори с Цветан. Според Жечев идеалът на Стоянов за литература е въплътен в главата “Великия инквизитор”, където спорът се пренася в съвременността. Достоевски пише полифонични романи, но много актуално звучи описанието на манипулацията, осъществена от Победоносцев – един образ на Великия инквизитор.

     Цв. Стоянов се опасява да не би у нас да се разпространят опиати. Още в Библията е описано въздействието на упойващите вещества. Коментатърът Е.Вайт във “Великите личности на Библията. Патриарси и пророци” поучава, че при вземането на опиати съзнанието ще загуби чувствителността си към греха и ще започне процес на закоравяване към нечестието, докато всяка разлика между обикновеното и святото се загуби. Цв. Стоянов е на по-високо равнище от шамана и жреца, които благодарение на билкови отвари омайвали своите сподвижници. В  годините на социализма дори анестезията е при още по-строго наблюдение, а за достъп до вещества, които да причиняват зависимост дори не са се сещали. Интересен е случаят с гибелта на Людмила Живкова:  след специален източен коктейл и доста мистична обстановка тя умира млада. Стоянов синтезира мъдростта, че човек е устроен така че да страда, да бъде напрегнат като изпънат лък, обречен на вечна борба. Слаби са тези, които се поддават на изкушението си и се стремят към вечна радост, такива хипита се появиха в САЩ като реакция срещу отчуждението и натрупването на капитал.  В научната си статия “Хипиевската “субкултура” разкрива стремежа им към “психеделия” – един организиран сетивен свят на “душеуслаждение”, всичко - освобождаващо психиката от травмите, от тревожността и страховете, от черногледството -  се търси и се приема. След  2000г. у нас се срещат все по-често “децата на любовта” и безбрачието. Разрушението на институцията на брака идва от ересите и атеизма. Апостол Петър ни учи да живеем за Божията слава и как да превърнем нашето тяло в Божия храм, а за всяко прегрешение ще намерим изкупление на земята или след смъртта. Ето защо Цв.Стоянов не ни спестява истината за хипиевската “субкултура” и за обвързаността на Достоевски с оберпрокурора на Русия. Бог изобличава фалшивото съчувствие, което се старае да оправдае греха на грешника, а неговите пороци трябва да накарат грешниците да прогледнат за собствените си пороци. Цв.Стоянов не ни заслепява с оневиняване на грешките на членовете на хипи групите: промискюитет, пуналуалното семейство, смесването на половете в “мъжо-жена”, т.е. андрогин, откъсването от дома, рода и отговорностите, злоупотреба с наркотици и рушене на реда.

     В  “За  хубавите разговори” пророкът защитава потребността от общуване. При младежите на 21 век е нужно напомняне да изоставят след кратко ползване скайпа, социалните мрежи в нета и компютърните игри, за да се свържат с близките си чрез непосредствени разговори. Информационните технологии са гениално откритие, но трябва да се ползват умерено, за да не се влоши здравето на ползващия ги. Като контрапункт на статията е “Аутсайдери и бегълци”, където проследява бунта на американеца срещу фалшивите стари ценности. Битниците съчетават философията на “сърдитите млади хора” и екзистенциализма, теоретично ги осмисляме като “аутсайдери” и бегълци. Романът “По пътя” от Джек Керуак се гради на “атомизация” на отделни случки, за да подчертае авторът импровизацията в живот без цел и посока. Критикът нарича Алън Гинсбърг и Уилям Блейк поети-пророци, а оттам разбираме собствената му оценъчна ориентация.

     Хипиевците по свои начини се стремят да следват мистическите школи, странейки от метафизиката. Сведенбор и Блейк векове по-рано са последователи на есхатологията в митологията. Хипитата са мечтаели за острова “Авалон” и страната “Кокейн”, по-късно в друго направление мечтаеха за митологичната страна “Нирвана”, където душите са свободни.  В “Мистическите прозрения на Сведенборг и Блейк” – задълбочена научна студия – ученият ни запознава с вижданията на шведа Сведенборг за грехопадението. Представата му за ада доказва ясната му оценка за греховете: при падението злите хора са стигали до ненавист и мъст, а болните – до лудост. Блейк от Англия е последовател на Сведенборг и скрито полемизира с него в “пророческите” си книги: “Сватбата на рая и ада”, “Книгата на Тел”, “Виденията на дъщерите на Албион”, “Книга за Юрайзен”, “Милтон”, “Ерусалим” и др. Цв.Стоянов сам дообогатява най-доброто от мислителите, с които ни запознава. “Плътското” е лавината на консумативния бяс и на мъртвия предметен свят, това е “адът”/2006, с.191/. Много съвременно звучи Блейк в концепциите си за последиците от индустриализацията. Децата гладуват. Обогатяването на фабрикантите, търговците и държавата не е достатъчно условие, за да се спаси земята от глада. Природата дори не може да е “Гетсиманска градина”, защото черпят от нея без да оставят резерви и замърсяват без да са открили начин за възстановяване на екологичното равновесие.

     Уилям Блейк е застъпник на свободната любов и си личи повлияването му от адамитите и манихейците. След 2008 г. активно започнаха да пропагандират узаконяването на фактическото съжителство и даване на права на извънбрачните деца. Една еретическа постановка породена от все по-често разпространената форма на конкубинат у нас и в демократичните страни. В новините по-често се появяват репортажи за нанесен побой на деца от лица, с които майките живеят без брак. Липсата на клетва и подпис пред Бог и държавата води до тежки последици. Опонентите ми ще кажат, че от документа за граждански брак не произтичат всички условия за по-добър живот, но ще им отговоря, че това е моралната законна форма на съжителство и тя заслужава уважение и зачитане от обществото.

     Постановката за Новия Христос откриваме в някои от творбите на Стоянов – “Мистическите прозрения”, “Втората част на разговора” и др. Интересен е случаят с пловдивския поет Васил Кальомов, който обяви себе си за пророк и защити поезията си като божествена, дори една от книгите му се казва “Новия Исус”, определено слабо произведение, опитващо се да ни убеди да вярваме на автора, че той е месия. Творбите му са диктувани от Господ, а той бил само робот в негова услуга. Забавлява ме до известна степен, но де да беше толкова силен поет, колкото авторитета на повелителя му. Цял литературен клуб в Пловдив “Квант и приятели” е основан на теорията за торсионните полета и се стреми да пише квантова поезия. Ръководи го българистката  Розалия Александрова, която има теория, за космическата сила на творчеството и как всяка наша идея идва готова и ние заедно с много хора по света едновременно пишем с еднакви образи и близки думи. Александрова се стреми да се разграничи от постмодернистите на 90-те години на 20 век и началото на нашия век.  По логиката на Кальомов и Александрова ще потърся първоидеята за Божията и Космическата мисъл в трудовете на световно признати мислители. Цв.Стоянов утвърждава авторитетите на избрани от него философи: “Хердер и стремежът към “органика” в културата”, “Оръжия, които се пренебрегват” /анонимния фолклорен певец като авторитет/, “Езикът на певеца” /за Паисий Хилендарски/, “Непобеденият победен” /световно известен чудак-миролюбец – Хемингуей/ , в края на живота си към гениалния творец Ф.М.Достоевски и др.

      Дали Цв.Стоянов е пророк-автомат, вдъхновен от висша сила?

       Родена съм значително след смъртта на Цв.Стоянов, ето защо отговорът ми има хипотетичен характер. Вече публикувах мое есе, в което убеждавам публиката си, че той е пророк. Трудовете му са резултат от всеотдайност, изолация от близки хора, задълбочен изследователски подход, творческо усърдие в преводите и години старание да изучи езика. Произходът и “гените” на Стоянов много ми напомнят за произхода и “гените” на Гео Милев. И двамата са потомци на книжовници, издатели, собственици на богата библиотека мъже. Неизбежно е усърдието на Цветан да е започнало на 6 годишна възраст, а преди това да е слушал песни и приказки от майка си, каквито другите дечица не биха и мечтали да чуят. Само труд и дарба не стигат на Цв.Стоянов, а откривам божествена промисъл точно той да е избраникът. Той е само един от любимците, който ще бъде приет горе преди да е остарял. Библейските пророци умират на различна възраст.

     Учителят Петър Дънов е бил любимият философ на Алберт Айнщайн и единственият, от когото се е възхищавал. В “Силата на мисълта” П.Дънов обяснява пробуждането на висшето съзнание, за да се осъществи връзката между видимия свят и невидимия. Убедена съм, че Цв.Стоянов е с будна душа, но дали е будител в годините до 1971 и до наши дни? Едва ли е владял автоматичното писане. Вярвам в неговата лична воля да създаде трудовете си в този вид, в който достигат до нас. Будителите имат последователи, те само запалват искрата и я даряват чрез писменото слово, насочено към публика извън линейното време на автора, извън пространствените ограничения на общуването между физически тела и живи индивиди. Открих хармоничност между моите стремежи и тези на Цв.Стоянов. Преди 1997г. аз дори не подозирах, че мога да открия своя свят в трудовете на този колоритен българин – следователно според мен той пише за съзрели читатели, а не за деца. Петър Дънов и Стоянов са постигнали съгласие по това, че религиозното чувство у българина е слабо развито. Аз мисля, че само външните прояви на това чувство са неоформени. В базиликата “Сан Клементе” в Рим аз поведох спор с католически чернокож свещеник, че не е справедливо да вземат пари за вход от българите, защото римляните са отровили св. Константин-Кирил Философ. Външната проява на пестеливост да не дам на италианците 5 евро, може да крие някои от основанията за подозрение у Дънов и Стоянов. Това не е достатъчно. Действително аз си купих изображението на Кирил от базиликата, където е погребан. Иконата е приела физическа форма, тя е външен образ, към който изразявам почитание.  По цял свят вземат лепта за храма, а аз протестирах точно в “Сан Клементе”. Никой министър-председател не успя да получи частица от мощите на Кирил за Българската Патриаршия. Може би имам нещо от духа на Блейк в “Левиатанът”, където протестира срещу външната уредба в църквата. Свещениците трябва да оцелеят физически и не е достатъчно аз да се грижа за душите им повече отколкото те – за моята. Стоянов е толкова пророк, колкото съм и аз. В съвременния смисъл на думата пророк има твърде много популизъм, религиозен мистицизъм, поклонничество, но аз избирам кои са моите пророци. Митрополит Николай избра християнските пророци, но не допусна висш католически сановник в олтара на поверената на българския митрополит църква. Това не е богоборство, това е човекоборство в името на религиозната доктрина. Някогашната църква “Св.Петка” в Пловдив, построена от майсторите на цар Иван Александър, през турското робство е превърната в джамия и са изнесени свещените знаци от подземията й доброволно от българите. Турските духовници са се сетили да подканят българските духовници за изнасяне на религиозните вещи, понеже темелът на джамията със силата на християнските символи се руши и стават злополуки. Знак за християнския характер на обредното място, където днес се издига паметникът на “ЮНЕСКО” , Джумая джамия, открихме с Минчо Палавров в творба на Любен Каравелов. Пловдивският поет-художник е посочил пред Общината този значителен факт. Ето как от един и същи храм може да се възнасят молитви към пророците на Господ – Иисус и Мохамед. Благодарение на св.Кирил и св.Методий аз мога да се издигна до “надпрагово общуване” с трудовете на Цв.Стоянов. Йерархично българинът стои след мнозина свои предшественици.Не е писал простичко, но е далеч от определението на С.Дянков за “феодалните старци” на БАН. Не ми е чуждо най-доброто от БАН, но е трудно да се приобщя сега към групата на “феодалните старци” като “старица”. Цветан Стоянов е живял в тоталитарна система и е публикувал. Не е писал като академиците, възхваляващи социалистическия реализъм. Може би някои от тях владеят “автоматичното” писане, но не и Стоянов.

     Каква е принадлежността на Цв.Стоянов към тоталитарната или към антитоталитарната литература?

     Нужно е да изясним понятията. Тоталитаризмът се характеризира с единовластие, това е лидерска власт, която е формална, от гледна точка на заеманото място на държавен глава. Лидерът на малката държава може да има васално отношение към държавния глава на световната сила, каквато в лагера на социалистическите държави е СССР. Колективът е могъщият посредник между държавния глава и единиците граждани в комунистическата република. За властта е важно да държи под контрол публичното пространство – методите са единни и ясни. Механизмите на налагане на социалистическия реализъм на писателите и критиците, а оттам и на читателя са ясни: манипулацията, агентите, цензурата, санкциите, репресиите и порицанието пред колектива, т.е. другарския съд.

     От съвременна гледна точка изразих мнението си за уредбата в комунистическа България, сега е лесно от безопасна дистанция и без особен опит преди 1989г. Ако бях живяла тогава, сигурно щях да съм по-деликатна и внимателна. Цв.Стоянов се е абстрахирал от директивите, спазвал е безопасна дистанция спрямо властниците, имал е одобрение от колектива за публикациите си. Единственият извод, който си направих, е, че всъщност той избягва от направлението социалистически реализъм и открива своя път на постмодернистичен критик.

             Дъщерята на Цв.Стоянов, Данила, е антитоталитарен автор. Баща й е намерил “златното сечение”, а тя е прекрачила прага, но това не я прави толкова популярна като Цветан. Свързват бащата с “Априлското поколение”, сред които е Стефан Цанев. Словата на Цанев, че в художественото произведение е нужна мисъл и чувство на квадрат, изпъкват на страниците на в-к “Словото днес”.

      За определение на антитоталитарната литература прочетох сборника на издателски център “Боян Пенев” от 2009г. Сред многото доклади от конференцията през март най-силно впечатление ми направи този на Вихрен Чернокожев. В “Антитоталитарната литература: памет за злото, отговорност за бъдещето” той дори отказва да определи с точност:

“Що е антитоталитарна литература? Антитоталитарният отговор изключва всяка еднозначна дефиниция, която по принцип ще е и непълна, и оспорима. Още повече че у нас липсва елементарното, първичното, дори школското знание за българската тоталитарна литература и култура и българската антитоталитарна литература и култура, онзи необходим първоначален христоматиен свод от текстове, който бележи техните радикално различни ценностни хоризонти. Антитоталитарна е оная литература /във възможно най-широкия смисъл на понятието литература/, която, инакомислейки, със свои специфични художествени и/или документални изразни средства защитава насилствено потъпканите граждански права и свободи.” /”Антитоталитарната  литература”, С.,с. 14/.  Цветан Стоянов пише “въпреки” социалистическия реализъм и изрича истини в “Шаячена интелигенция”, “Броселиандовата гора” и чрез преводите си. Тези творби въплъщават неговата антитоталитарна природа, но като цяло определянето му към група автори е трудно. Пророкът може да бъде единак, важно е да има последователи. Данила Стоянова наследява демократичния му дух, свои истини изричат К.Павлов, Б.Христов, Н.Гюлев, Р.Ралин,  Г.Марков и др.  Интересно ще ми е да се запозная с приятели на Цв.Стоянов и да получа отговор на въпроса си: “Как е реагирал той на събитията от 1956г. – Унгарското въстание – и от 1968г. – Пражката пролет?”. Предполагам, че окончателно е загубил вярата в хуманния характер на социалистическата система и силата й да възвърне ценностите и хармонията в обществото.

     Пророк ли е Цв.Стоянов като постмодернистичен критик?

     На 9 април ни напусна най-изявената представителка на критиката на постмодернизма у нас проф.дфн. Розалия Ликова.  Отговорът на този въпрос ще потърся в труда “Литературните търсения през 90-те години. Проблеми на постмодернизма”. Предполагам, че Стоянов е познавал чрез своя съименник Цветан Тодоров неговата спътница Юлия Кръстева. Сред световните теоретици на постмодернизма открих и нейното име. Интересно е да предположим, че Цв.Стоянов е чел нещо от Дейвид Лодж, Лиотар, Уелш, Жак Дерида, М.Фуко и Ю.Кръстева. Постмодернизмът се появява през втората половина на 50-те години във Франция, а в началото на 60-те години в САЩ – тогава вече имаме публикации от Цв.Стоянов в България. Основен творчески принцип още в началната фаза на постмодернизма става принципът на “играта” -  такъв срещаме в есетата и диалозите на Цв. Стоянов. “Единственото автентично познание, достъпно чрез романа, е познание за създаване на него самия” /Р.Ликова, с. 17/ - такова е усещането, когато се опитваме да подражаваме на стила на писане на Цв.Стоянов, да следваме стихийността на излетите концептуални мисли, например, в “Броселиандовата гора” и във “Втората част на разговора”. Тематично също има сходство – самотност, абсурд и смърт, надеждата и липсата й, пограничните ситуации, сферата на въображаемото, на заблуди и копнежи. Някои автори като Р.Барт и У.Еко премахват границите между критиката и литературата. Мисля, че пророкът е съчетал двата вида писане и е художествен почти всеки негов критически прочит. “Съставен от противоречия, постмодернизмът достигна в някои свои течения до крайностите на нихилизма и релативизма, отричайки действителността вън от човека, провъзгласявайки смъртта на автора, разказвача, литературния субект и дори на самия читател” /Р.Ликова, с.21/. Пророкът също достига до апокалиптични картини, но винаги намира оптимистичен контрапункт. Една година след излизането на постмодернистичния роман на Труман Капоти “Студена кръв” /1966/ е готова статията “Непобеденият победен” за Хемингуей.

 

       Определянето на Цв.Стоянов като антитоталитарист, постмодернист, пръв сред направлението, автентичен критик и творец, който ще остане за поколенията е от съвременно мое гледище. Не мога да манипулирам съзнанието на читателите и да им внуша, че някой е пророк, но всеки ще се убеди колко вълнуващ е Цветан Стоянов и дано пребъде! Четете оригиналите, а не критически прочити! Когато се издигнем до висотата на разбиране на световното културно наследство, тогава може да повярваме на пророчествата на нашия предшественик и дори да вярваме повече в себе си, ние българите.

Мария Чулова, 2010 г.,

Медицински университет, гр. Пловдив