Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 137  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
602775
   

Данте, Петрарка и Шекспир

Детайли

Някои аспекти на процеса на развитие на представата за красота
от Средновековната традиция до същинския Ренесанс

 Автор Мария Чулова, Пловдив, 1997 г.

Паралелно с християнско-религиозната система от възгледи, правила и отношения, която е единна за всички европейски земи докъм началото на ХVI в., се осъществява пробив в аскетичната морална и естетическа система на нови и същевременно дошли от Античността черти в представата за красота. Наред с марианизма в западно-европейското религиозно, философско и литературно-художествено мислене се развива алтернативно: като се започне от следвания от трубадурите на Провансалска Франция куртоазен идеал, трансформациите през ХIV в. при тосканските стилновисти в лицето на Данте, през петраркизма и неговите по-късни ренесансови прояви в европейската поезия и стигнем до индивидуалността на  естетическите възгледи на У. Шекспир.

Литературната приемственост през разглежданата епоха (ХI-XVI в.) се осъществява и в синхрония, и в диахрония; в плана на новосъздадената лирическа традиция и под формата на твърде действени контактологически връзки и взаимодействия. Творецът през късното Средновековие и ранния Ренесанс е имал съзнанието за принадлежност към една традиционна култура и самочувствието, че прави новаторски въведения. Красотата има различни форми на проявление в изкуството през вековете, но ще спрем вниманието си на начина й на изява в любовната лирика на италианските поети Данте Алигиери (1265-1321) и Франческо Петрарка (1304-1374) и английския поет и драматург Уилям Шекспир (1564-1616).

Степента на влияние на религиозния мистицизъм, прoванса-лионизма (идеала за любовта на Андреа Капелан), на интереса към античните автори (Платон, Вергилий, Овидий и др.) е различна при Данте, Петрарка и Шекспир по аналогия с различното предназначение и битуване на литературата през епохите. В частност ще обърнем внимание на Предренесанса и Ренесанса. Със сигурност може да се твърди, че Ренесансовият човек на изкуството е имал мироглед, отворен за различни философски възгледи през историческото развитие на литературата.

По-голямата продуктивност на католическа Европа пред източното православие (т.е. на официалната им, но и на неофициалната им литература) е заложена още в основните различия между двете християнски системи. За Изтока сакралните образи са по-мистично-абстрактни, във връзка с идеята за непостижимостта на божествената „същност“  и възможността за достъп само до божест-вената „енергия“. Западният католицизъм си позволява по-голяма свобода на въображението, като въвежда по-сетивна нагледност, (например, в божиите храмове се изобразяват триизмерни скулптури на религиозни сюжети, което стеснява връзката между духовния и светския живот, тъй като върховното духовно лице изземва функциите на светската власт).

Данте живее във време, когато в Италия се извършва жестока борба между привърженици на папоцезаризма и монархизма (гвелфи и гибелини). В самия дворец също се извършва борба за политическа принадлежност, но това е още едно доказателство, че той винаги е обществено активен. Произведението му „Нов живот“ от периода 1293-1300 г. е върхът на ранното творчество на поета, още тук мъдростта е индивидуализирана до най-висша степен, представляваща най-високо състояние на човешката мисъл, но в един преходен-инициационен период от развитието на личността. „Любовният блян“ на Дантевата младост, отразен в „Нов живот“, според автобиографията на твореца съвсем не е единственият стимул, който ръководи живота му. Твърде доверчиво критиката приема, че госпожа Беатриче Портинари е първообраз на лирическата героиня на поета. Обаче Беатриче не се явява в никой момент като действително жива жена. Дантевото сърце е било и буйно, и нежно, но, ако героинята наистина е съществувала, то авторът ще е запазил своята чувственост за любовта на други жени. Беатриче не му е внушавала толкова трогателни и толкова страстни звукове, колкото тия, които изтръгва от гърдите му вечно нещастната любов на Франческа да Рамини и Паоло.

Всред сладките въздишки и мечти;
Как нежната любов внуши, кажи ми,
Желания грешни във вашите гърди?
                  („Божествена комедия”).

Поради тези причини съм склонна да считам Беатриче за плод на художествено въображение, като у нея виждам повече философски алегории, отколкото характеристики на реално живо същество. Това отчасти обяснява ледено-подигравателното отношение на лиричес-ката героиня в част от сонетите, съответно реакцията на лирическия герой губи равновесие, бледнее и трепери при нейното присъствие. Разочарован е от това, че не е получил бленуван поздрав или усмивка, или дори поглед. Беатриче е въплъщение на младежките любовни блянове, с които се разделя със съзряването, а и принуден от трагичните обстоятелства - ранната смърт на героинята (на 27 г.), той се посвещава на науката, на висшите идеи;  лесно е да се схване, че той би могъл да одобри своето действие, за да се похвали за твърдото си решение, същевременно да не смее да стори това: „Ако започна, ще бъда принуден да се самохваля“ - при смъртта на Беатриче. Може би, като се прощава с любовта, той се обръща към философията и висшите идеи, както се подразбира това в последната глава от втора част на „Нов живот“. Беатриче е идеализиран образ. Подобно на прочутите трубадури, които измислят „сенял” (псевдоним) на своята Дама на сърцето - тяхна покровителка, Данте е назовал своята любима Беатриче, което според Симеон Хаджикосев означава „блажена“ или „носеща блаженство“, а Гурмон извежда името на героинята от глагол, който значи поздравявам и съществително здраве.

Данте се е запознал с провансалската лирика и със своите  любимци Арнаут Даниел и Фолкет де Марселя едва преди написването на „Божествена комедия“. Може би се е ръководил от античната теория за творческото усвояване, която по-късно въвежда последователят му Петрарка. В едно писмо до Бокачо Петрарка пише: „...ние трябва да се стараем при известна прилика с образеца отделните елементи да не си приличат и при това приликата да бъде туширана, да не е осезаема, само да се отгатва, така че да може да се долови, но не и да се изрази в какво се състои тя. Добре е да се взаимствува чуждият дух, чуждите тонове, но от присвояването на чужди думи трябва да се въздържаме“. Ако при Петрарка голямо влияние оказват античните автори като Вергилий и Цицерон, то героинята на Данте е по-скоро мистичен образ, който въплъщава християнски добродетели и буди преклонение като Божата майка.

„Тя прогонва гордостта и гнева“, които са най-лошите пороци в християнската мирогледна система.

Облагородява всичко, което погледне.
Онзи, комуто бива позволено да я съзерцава,
би станал нещо благородно или би умрял.
Такова поведение прилича повече на богиня:
И като че тя е нещо, дошло от небето на земята
Злото бяга от нея, добродетелите я съпътстват,
погледът и има вълшебна мощ.

  Ето защо Гурмон казва, че тя преизпълва с Божа благодат всеки съзерцател и той не устоява на влиянието на зениците и.

Професор Хаджикосев има наблюдение за символиката на числата, която обвързва „Нов живот“ със Средновековието, а това е свързано с увлечението на автора по кабалистиката. (Вж. „Сред шедьоврите на западноевропейската литература”).

По-интересно е какво е отношението на Данте към красотата и представата му за Любовта, нейната преобразяваща сила, въздействие върху твореца, човека, гражданина Данте. Поетът би могъл да възприема в два аспекта:

1) любов към Сътворителя и красотата в Божиите творения;

2) земната „естествена“ любов към противоположния пол - в частност чувствата към Беатриче - ръководени от августианския неоплатонизъм.

Двата аспекта са представени в „Нов живот“, чувствата са земни и смирени. Противоречието личи от осми сонет:

Погива всичко що в ума ми пречи,
когато моя радост,
видя вас и Любовта ми казва тия речи
„избягай щом не щеш
смъртта в тоз час.

В аристократична среда към погледа като средство за невербална комуникация се обръща всяка красавица, за да влезе в сърцето, желанието се поражда от удоволствието на очите. Същото мислят и Чино и Гвидо Кавалканти. Самият Данте в „Пир“ изяснява, че естест-вената любов тласка главно към три неща: едното е да славиш любимото същество, другото - да го ревнуваш, а третото - да го защитаваш. Той не отрича, че съществува интелектуална любов или любов към бога, като преосмисля ценностите в „Божествена комедия“. По-скоро бих подкрепила гледната точка на Бартоли, че Беатриче е жената, гледана през мистическите очи на средновековния човек, отколкото тази на Росети, че героинята е олицетворение на императорската власт, тъй като по това време Данте е гвелф. По това време има борба в душата на поета, той е разочарован от заточението. Съчинението „За монархията“ е с доброжелателно отношение към властта, но това не означава, че в „Нов живот“ има важни политически аспекти. Не е изключена хипотезата на Ару за любовта към Беатриче като един вид албигойско франкмасонство, като се имат предвид широките интереси на автора към различни философски учения, но за това е необходим подробен текстологически анализ, който не бих могла да направя без работа с оригинален текст. Поезията на Данте е възторжен любовен химн. Според думите на Каручи изживяването на любовното чувство при Данте е с голяма близост до ентусиазма на религиозните тайнства. Беатриче е наречена: „Лъчезарна дева на моя дух“, (изключено е това да е г-жа Портинари):

„Нито студът, нито топлината са тия, които ни я взеха“ - заключава лирическият герой.

За да стигне до познание и обладание на духа на Бога, съгласно християнското схващане, единствен път е благочестието, светостта, според схоластическата философия - тоя път е в познанието. Беатриче е образ, който обединява божественото Могъщество, върховната мъдрост и първичната „Любов“. Тя няма сетивни характеристики и ако ги има, те не са подчертани, а загатнати или обобщаващи (например, цветът на лицето и е маргаритен, както подобава на една аристократична порядъчна жена, описани са дрехите и, но с оглед на чувствата, които пораждат у лирическия герой и изобщо у възприемателя).

Колкото и „корава и надменна“ да е Любовта, често в ангелизиран образ, който „духовете на страха ранява“, Данте не остава несмутим от „на наранения плачът велик“ (ХIVсонет). Възприятието на красотата не предизвиква изолация от светския живот, гражданинът винаги е живо заинтересован от политическите събития, които не го оставят незасегнат. Презрението му към политическия неутралитет е проявено и в „Божествена комедия“. Представата за красивото на Данте е многостранчива: то може да бъде негово вдъхновение и като такова винаги го привлича, може да предизвика радост, но и болка, прави го тъжен, особено проявлението на красотата чрез Любовта.

Краят на ХIII и началото на ХIV в. са ознаменувани с проникването в Италия на чуждоземни, предимно източни (в това число и български) културни влияния. В творчеството на Данте те нито са оборени дидактично, нито пък са застъпени напълно. Един от най-новите му изследователи Пузино подчертава, че „за да се защитят от чуждите култури, италианците от Ренесанса се обърнаха към родното минало, към великата култура на латинската античност. Това движение започва с първия латинист, Петрарка, чрез неговата борба против представителите на Изтока, против „вероистите“. Римската и средновековната естетика се преплитат в „Песенник“, като се противопоставят на чуждоземски влияния. Въпреки това Петрарка обявява средновековната религиозна философия за „лъженаука“, на която се противопоставя новото просветителство, филологическо по своя характер. Петрарка като абат откровено прокламира безбрачието, макар да му е известно, че Божият закон не е против брака.

Възможно е след смъртта на любимата, наречена Лаура, Франческо още по-пламенно да се е отдал на идеята за безбрачие. Петрарка се обявява за неоплатоник и смята, че като залог за закономерността на света служи неговата Красота. Светът представлява художествено завършено, хармонично цяло. В него царуват мярката и числото.

При Петрарка откриваме изострено чувство за личностност, влечение към индивидуалното и способността да се изживява като такова. Индивидуализмът се проявява и в национален план, още при Данте се предпочита народният италиански език за сметка на латинския. Вече се е появил книжовникът и художникът с вяра в културата и в човешката добродетелност, творецът, бдящ над човешкото си достойнство и разчитащ на свободата на своя човешки дух. Този творящ дух се проявява подобно на Данте, съпреживявайки любовта и усещането, което предизвиква у Франческо красивото. Любовта към Лаура не се е реализирала никога в действителността, тя е съществувала и се е разраствала изключително като блян и силно желание. Сонетите и канцоните на Петрарка са образец на любовна поезия през Ренесанса; макар и нещастна, любовта служи за все по-мощно и непресъхващо вдъхновение за творчество. За да се запази красивото в духовен план, чувството трябва да се изживее от разстояние, за да не би да се материализира и пресъхне, да се поквари и похаби. Предмет на поезията се превръща не толкова красотата, а нейното облагородяващо въздействие и следващото от него преобразяване у субекта. Липсата на любимия лик предизвиква у поета възклицание:

Той дава на мечти и стихове живот!
Но тъй като закрит лика си мил тя пази,
за мене не изгряват пролетните дни. (Превод: К. Величков)

У Петрарка имаме едно оголване на човешката личност и извеждането и на бял свят такава, каквато е в действителност - славна и печална, достойна и недостойна. Поетът възпява неудържимата, сладостна и чаровна сила на любовното чувство - зенит на духовното и земното блаженство - и другото мощно средство за изявяване на личността и за осеняването и с величие и надмощие, което е неутолимата му жажда за слава. За да сподели чувството, лирическият субект трябва да извърви дълъг път на вътрешна борба:

Ако надмогна в младост толкова злини,

несгоди, горест, мъки и сълзи горчиви
и видя с болка вашите очи красиви
помръкнали - без жар - в дълбоки старини;
и видя посребрени златните вълни
на дивните коси, а вас - в одежди сиви;
и с болна бледнина чертите приветливи,
които гледах с няма плахост в младини;
тогава може би Амур ще ми внуши
да ви разкрия как сърцето ми души
безброй години вече горест мъченишка. (Превод: К. Величков)

Надеждата бива покрусена от неочакваната смърт на Лаура. Като правило ангелизираният персонаж Амур извежда чистите и красиви души в друг мир - „по-красив и чист“, „откъдето жалък този тук изглежда“. Тъй както на Беатриче се отрежда блаженството на рая, така и любимата на Франческо ще отиде в Царството небесно. Описанието на героинята е рисувано със светли и лъчезарни багри, но понякога стига до болезненост:

Защото сигурно ще бъда изгорен
от ярките лъчи на погледа й ясен,
от който аз не знам да бягам с ужас в мрака:.

(Превод: К. Величков)

Именно стремежът към Бога и неговото величествено красиво творение привлича Франческо към Лаура. Музата на твореца не пресъхва след смъртта на любимата. Колкото и тъжни да са песните за нещастната любов, те не могат да се сравнят по въздействена сила на трагичното чувство в сонетите, секстините и канцоните, посветени на смъртта на мадона Лаура:

Животът ми, сломен, и ден и нощ изстива

в сълзи и горък плач - разбит и жалък съд, -

вълни стихийни с бесни бури го влекат

без рул и без кормчия вещ над бездна дива.

............................................................................

...Че в теб (сърце) Амур придумници коварни крие;
и в теб Фортуна своите прищевки сее,
а в паметта ти злата Смърт държи стрелите,
с които всичко светло в мен ще доубие.(Превод: К. Величков)

Набожната страст у Петрарка нараства неимоверно, но не забравя и обществено значими теми,  които в първата част са с утвърждаващ характер, а във втората звучат с обезнадежден минорен тон.

След смъртта на Лаура любовта се пренася сред небесните висини, добива все по-отчетлив духовен характер. Лаура е все така много красива, дори по-благосклонна към поета и той ридае за загубеното щастие, особено като има предвид суровата действителност - смъртта и суетата на живота. При прехода от стария към новия обществен строй душата на поета се чувства самотна. Именно Лаура сублимира тези нравствени красоти, които разпадащото се общество не може да даде. Природата е в унисон с усамотения мир: „чиста вода“, „извор“, „диви гори“, „усамотено голо поле“, „високи планини“, „зелена трева“, „бряг“, „вежлив клон“, „далечно селище“. Тук красотата се вижда вече не в плътта, а в безсмъртната душа на Лаура, но Петрарка открива красота и в земните страсти и чувства. Стремежът да се усамотява сред природата, за да се скрие от хорски очи, е показателен, че, за разлика от несломимата натура на Данте, Петрарка притежава постоянно колеблива природа.

В стихотворенията от „Песенник“ се осъществява преходът от провансалската към новоевропейската образност. Ренесансовият културен хоризонт на очакване се разширява. Петрарка като хуманист от времето на Възраждането е притежавал голяма ерудиция и умение да се справя с най-различни положения и занимания във водовъртежа на живота.

Динамизмът на Ренесанса, неговата интуиция за живота като за вечно възникване на все нови и нови форми, намира израза си в концепцията за човека-деец, за човека-творец. Въпреки че през ХVI и ХVII в. Хуманизмът е вече западащ, в сонетите на Шекспир той е в разцвета си. Човекът не е вече средновековен грешник, лишен от божата благодат както на този свят, така и на онзи, а чудото на Вселената, венецът на творението, достоен за любопитно съзерцание и изучаване. Подобно на своя прототип, Бога, човекът, изобразен от Шекспир, като че е изваден от въздействието на закона за изграждането; разкривайки се творчески, той не се променя. Безспорно е обаче, че взаимодействието между индивидуалните души предполага и сблъсъци помежду им, някаква борба.

Докато в драмите си Шекспир, според огромното мнозинство изследователи, е мъчително неуловим, превъплътен в своите стотици действащи лица, приел сам стотици различни маски, за да се скрие завинаги зад тях, в своите 154 сонети застава пред нас с открито чело и говори със собствен глас за личния си живот. За разлика от дамата на сърцето при трубадурите тук жената е приземена. Нещо повече, при Шекспир част от лирическите стихотворения са посветени на мъж. Някои изследователи мислят, че са писани по поръчка за аристократ, други - че е имал различна сексуална ориентация. Първият английски поет, който и в сонетите, и в романтичните си комедии поставя приятелството над любовта, не е Шекспир. Но именно той предизвиква множество спорове и парадоксални твърдения по свой адрес. Подчертано естетичното се търси и в двете страни на човешката природа. Християнският платонизъм вижда същността на човешкия живот в постоянния стремеж към сливане с красотата, истината и добротата на божеството. Любовта в този философски смисъл явно обхваща твърде широки територии, от гравитацията до религиозния екстаз.

В особено висока степен израства индивидуализмът и отношението към творческата личност, която е със съзнание за собствената стойност и значение. В сонет 62 вниманието към лирическия субект граничи с нарцисизъм:

Любов към мен самия ме владее,
прониква ме до дъно като сок.
Не знам да има средство и кое е
за този ми неизлечим порок.
И струва ми се няма по-голяма
и струва ми се на земята няма
от мене по-достоен никой друг.
Но спрял пред огледалото, което
ме отразява вярно, цял разбит,
сломен, с петна и бръчки по лицето,
аз виждам своя неподправен вид.

В случая има два вида огледала: едно, което отразява вътрешния емоционален статус и външните белези на старостта.

„О, аз разбирам: онзи лик е твой.

Аз сбърках теб със мене, друже мой“.

Поантиращият завършек, от една страна, показва раздвоеността на авторовата душа, от друга страна, може да се възприеме като доказателство за диалог между баща и син. Една от хипотезите, която обяснява до известна степен наличието на лирически обект от мъжки пол, разкрива, че Шекспир се обръща към незаконно родения си син Уилям. Все пак не може да се отрече, че в някои сонети мъжът се възприема като Съперник.

Ако считаме Шекспир за пореден неоплатоник трябва да се съобразим с това, че платонизмът не се интересува от сложните взаимоотношения на половете в любовта. Тъждествеността на пола на субекта и обекта има за ренесансовия поет това предимство, че половото влечение, замъгляващо и дори понякога разрушаващо платоническата схема, може изобщо да отсъства. По тази логика може да се каже, че Шекспир ни разкрива в различните персонажи на поредицата алегоричните образи на различни страни от душевността си. Красотата се търси в психологичен план.

Колкото и парадоксална да е една хипотеза, добре е нейният автор да се съобразява донякъде с интелектуалния климат на епохата. Например през 1924 г. съвсем неоснователно Форбис мисли, че Приятелят е алегория на виното, което съблазнява поета. През 1955 г. Найт твърди, че Приятелят и Смуглата дама като взаимодопълващи се аспекти на двойнствената художническа природа са знак за разкъсване между мъжкото и женското начало.

В сонет 42 е въплътено противоречивото чувство на баща и любим, който ревнува жената от собствения си син, тъй както детето си от неговата майка. За разлика от Данте и Петрарка любовта на Шекспир е предназначена за жената-майка, която също преобразява:

Денят без теб е като нощ за мен.

                                И ти нощта превръщаш в ярък ден.

Любимата е представена в нейните сетивни земни измерения:

Очите и не са звезди, не може
устата и с корал да се сравнят.
Тя няма бяла като перла кожа,
а гарванови плитки, смугла гръд.
Не бели рози - пищни и богати, -
не алени са нейните страни,
ухае тя, но с нежни аромати...

Някои от мотивите на сонетите трудно могат да бъдат доказани като автобиографични. Проф. Марко Минков изяснява, че „Схващането на поезията като лична изповед е нещо много по-късно и води началото си от времето на Гьоте“. Не е изключено поетът да е отразявал събития от действителността, които не са били пряко свързани с него. Според Крътуел сонетите на Шекспир показват най-добре какво е ставало в действителност: „Те се занимават с нещо много повече от личните събития, които съставляват външния им материал - в тях проличава будно и чувствително съзнание за тенденциите на епохата“.

Представата за красотата се простира от сложните форми на Любов към бога и куртоазна любов, в диапазона на ангелизацията на красотата се среща и като култ към природата, и като култ към невидимото, недосегаемото, духовното, което има сложните си проявления в системи от взаимодействия. Данте, Петрарка и Шекспир успяват, без да нарушават връзките си с традиционната култура, чрез своите шедьоври в областта на лириката да поставят стабилни основи и да посочат образци за творене на нова по своя характер - Ренесансова - европейска литература.


Библиография:

1.Гурмон, „Шекспир“, вторични цитати за Ару, Пузино, Росети, Каручи
2.Капелан, А., „L’ amour”
3.Костурков, Й. „Тайният живот на великите английски писатели“
4.Минков, М. „История на английската литература”
5.Хаджикосев, С. „Сред шедьоврите на западноевропейската литература”
6.Хаджикосев, С. „Провансалска лирика”
7.Шурбанов, Ал. „Шекспир“, вторични цитати за Форбис и Найт