Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 367  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
619190
   

Ехо от ерата на джаза

Детайли

Ехото от Ерата на джаза

 

„Чувствам, следователно съществувам.”; „...нямам кой знае каква глава, но съм имал сърце” – това не изглеждат най-уникалните фрази в творчеството на Фицджералд, напротив: едва ли има емоционален човек, изпаднал в тежко и противоречиво душевно състояние да не ги е изричал или най-малко да не си ги е помислял, но те характеризират, доколкото е възможно, твореца, който напълно идентифицира своята младост с културата, която нарича: „Ера на джаза” и този термин типично по джазменски вдъхновява и прозвучава в безброй импровизации. С каквато и носталгия да пише за „ерата на джаза” като за нещо отминало, нещо завършено, нещо което повече не може да се развие и е време да се разбере; измина почти век, а което го е вдъхновявало, разкъсвало душата му, съсипвало го е, изпълвало го е с копнежи, страхове продължава да звучи, да съществува и да се развива в различни вариации.

Пример е и трудът на Мария Чулова. Чели сме в България „Валикият Гетсби”, „Нежна е нощта”, разказите му, есетата му. Дори и най-младото поколение се запозна с Фицджералд чрез филма: „Странният случай с Бенджамин Бътън”, а по-любознателните научиха, че е вдъхновен от действителен случай или по-скоро сензационна новина в стил феномени, че има и други разкази на други автори за случая. Знаем за Фицджералд и от остро критикуващия го, по-скоро твърде жестоко и несправедливо осмиващия личните му слабости в „Безкраен празник” негов „приятел” Хемингуей, но с поезията на Фицджералд,  /ние четящите на български език/, не сме добре запознати и е обяснимо. По принцип да се преведе поезия е да се импровизира поезия, а да се импровизира поезията на човек, който сам идентифицира душата и младостта си с джаза, то това е да се направи джаз.

Според Фицджералд „джазът първо е секс, после танц, накрая музика”, според джазмените, живели и след него и много след епохата, към която той говори в минало свършено време, за да правиш джаз трябва да имаш три слуха: „един на музикант, един на слушател и един на публика”, а България създаде публиката, която може да съпреживее усещанията на тази сложна и чувствителна душевност едва сега.

Моралните и социални революции, масови вълнения, зарастващите белези на цели поколения в България напомнят много за времето, което Фицджералд нарича „Ерата на джаза” – това, което се случи у нас от края на деветдесетте от миналия век и първото десетилетие на двадесет и първия век, е като джазова вариация на случилото се почти век по-рано в Америка. Не е повторение, а импровизация. По своему за пръв път сме изживели нещо сходно, с нашата душевност на наш език. И се е оформило вече масовото чувство, културата, която може да асимилира посланията на тази печална, трагична и все пак пълноценно сливаща се с ритъма на цяло човечество натура. Сега почти няма български читател, който да не открие поне в едно от стихотворенията свое преживяване, а някои ще открият свое във всички. И именно сега беше възможен преводачът, който да не улови само езика, а и чувствата на едно отминало, но идентично в чувствата си с нашето време.

Мария Чулова си е позволила това приключение на духа; приключение, защото не можеш да преминеш през всичко това, да му разрешиш да премине през теб, за да му намериш нова езикова форма, която носи същия емоционален заряд, без да изживееш трагичното, без да изживееш опиянението, екзалтацията, която е вдъхновила дотолкова един творец, че го е поставило сред символите на световната култура, но го е и разрушило. Позволила си е смелостта, думите дишат, чувстват, боли ги, забавляват се. Изобщо: Фицджералд. И сигурен съм, че след тази стихосбирка в България ще се препрочете и по-пълноценно възприеме цялото творчество на Великия Фицджералд.

Стефан Кръстев, 01.05.2015 г.