TOPIC: Пеньо Пенев, поет

Предчувствието на поета Пеньо Пенев за смъртта
„Зная, малко е само да те обичам, Родино!-
Трябва да бъда от тебе обичан и аз!” – така поетът Пеньо Пенев става самовзискателен и взискателен, когато се разочарова от съвременниците си. Издигнал в култ Маяковски, той жадува неговата нерадостна съдба. Това ще е спасение от земните му мъки, когато е отхвърлен от художествения елит, от съпругата си Мария и от комунистите. Неговото пристрастие към алкохола идва от разочарованието, но и самото то го подтиква към психологически консултации. Година преди смъртта си Пеньо Пенев е на лечение в психиатрико-неврологичен диспансер и е възможно лечението на депресията му да е довело до зависимост, а по-късно той прекалява с приспивателните и си прерязва вените.
Прощава се съзнателно: „Довиждане! Мен чака ме епохата, Сина си слънчев чака вечността”.
Обреченост е едно от основните чувства в поезията му. „Всеки друм става тесен за двама, всяка радост е бременна с мъка” /”Пътека”/. Не понася клюки и злини, Мария го изоставя и отива при родителите си с малкия Владимир, поетът се надява тя да му носи цвете на гроба и да е с него в смъртта. Самосъзнанието му за значимост и величие, му помага във вярата, че „И с нивите зелени ще се слея, на вятъра с неглъхнещия зов. Напразно било всичко що да крия – едно сърце дълбоко нарани!”. Преди да допие горчивата чаша, Пенев написва предсмъртни писма и стихотворен цикъл, който обяснява защо е посегнал на живота си. Вярва, че е могъл да напише едни от най-хубавите стихове на епохата в идните пет години, но обстоятелствата го подтикват към гибелното самоубийство.
Мария Чулова