TOPIC: Elena Komatova, story, at Chistmas time

ПО КОЛЕДА СТАВАТ ЧУДЕСА
/разказ по действителен случай/
Елена Коматова

Малката китка последни есенни цветя жената беше взела пред църквата. Ето, че още бяха свежи, посрещаха я в студения хол. Те я радваха повече от разкошните летни цветя в градината.
Дали, защото вече духаше леден, хоризонтален вятър, напоследък жената се будеше рано и тъжна. Видя през стъклото небето, забулено от мрачни облаци. От тях се лееха ту внезапни и бързи, ту унили струи дъжд. Водата отнасяше куп листа под бордюрите на тротоара. Жената стоя дълго до стъклото. Студената светлина, бродеща по празните витрини отсреща ѝ напомни за собствената ѝ блуждаеща съдба.
Чий глас искаше да чуе сега?
Чий радостен смях?
Деца и внуци живееха в далечен, северен край, но тя бързо реши да тръгне за магазина. „Животът е навън”! – помисли си. „И да не забравя батерии за радиото и дюли”. Много обичаше да прави пресен компот. А и утре даваха застудяване по прогнозата. Поледицата я плашеше, не искаше да създава проблеми; искаше да е здрава и полезна.
Хранителният универсален магазин се намираше долу в едно здание, в сутерен. Над него с отделен вход се редяха множество малки магазини за дрехи с общо голямо фоайе. „Ще погледна в спортните дрехи”. Жената отдавна търсеше поларено яке – коледен подарък за внук ѝ. Бяха ѝ казали, че са много топли. Но още магазинът стоеше затворен. „Рано е, на връщане пак ще погледна”.
Жената се качи на ескалатора, който слизаше право пред хранителния магазин долу. Пред нея нямаше хора. „Наистина много е рано” – помисли тя. Изведнъж се чу тежко тупване и див пронизителен рев на жена. Въздухът сякаш се разцепи и сгъсти. На съседния ескалатор, този който водеше нагоре се бе строполила жена на нейната възраст, облечена с хубаво, топло, найлоново манто и чудесна зимна шапка. Две чанти се търкаляха надолу. Главата на падналата жена се тресеше на стъпалата, а тя бе свита някак настрана, не можеше да се вдигне, но гледаше. Твърдият и втренчен поглед и страшният рев ужасяваха...
Другата жена, която слизаше полетя надолу по ескалатора през стъпало. „Ще загине тази! Беда! Нещастие! На помощ!” – извика тя с нечовешки глас. Когато спря под падналата, разбра, че не може да я вдигне! Ескалаторът се тресеше целият. Зави ѝ се свят и на нея. Падналата я гледаше безпомощно. Притичалата се да я вдигне трепереше вече. Още миг и ще се строполи и тя! Вледени се се от ужас! Но внезапно ескалаторът спря да бумти и спря да се движи. О, небеса! Жената, която се притече да спаси падналата, се извърна и погледна надолу.
Охранителката на магазина – знаеше я по вид отдавна – енергична жена с черно яке и панталон, с хубаво бяло лице бе успяла да натисне бутона и да спре ескалатора! Охранителката беше инвалид, куцаше силно, но беше бърза и решителна.
Сега падналата протегна плътна бяла ръка, вкопчи се в жената пред нея. Тя силно и внимателно я вдигна на крака, обърна я, сложи ръката ѝ върху черния пластмасов парапет и двете бавно заслизаха по стъпалата на дългия, спрял ескалатор: „туп, туп, туп...”.
Долу охранителката пое падналата, сложи я да седне на табуретка и бързо ѝ подаде чаша с минерална вода. Заговори с нежен, успокоителен глас: „Седни!”, „Няма страшно!”, „Малкият дявол бил!”, „Добре, че не бях отишла по районите!”, „Чудо е!”. Вече тичаха мъже от магазина. Падналата гледаше наоколо с тежък вперен поглед, имаше зелени очи и бяло сериозно лице. Тя не беше затворила и за миг очи, мълчеше. Един гард взе да попива кръвта, която течеше зад ухото ѝ с памук с кислородна вода. Жената сама взе един тампон и взе да попива кръвта по нея. Раната се оказа точно зад ухото около два-три сантиметра.
„Слава Богу, жива си!” – охранителката я държеше за ръката – „Не се тревожи! Докторът идва!”.
Линейката наистина се яви за минути. Младият и бърз доктор, с умен и дълбок поглед обгледа на място раната зад ухото. Със знак показа да я изнесат извън магазина на носилка. Линейката беше спряла точно на входа. Докторът остави вратите на колата отворени.
Докоснати тайно в сърцата си от чудото, хората стояха вън и чакаха. Докторът премери кръвното на ръката ѝ. Падналата и наранена жена изведнъж взе да моли с висок и силен, и някак момински глас много настоятелно: „Докторе! В болница! Докторе, веднага ме карай в болница! Докторе, искам веднага да ме караш в болница!”. Шофьорът на линейката бърз мъж, който приличаше на спортист, стегнат в черно яке и с кожен колан се приближи до жената, която беше вдигнала падналата и каза: „Госпожо, кажи ѝ ти да не настоява така на доктора! У дома ще ѝ бъде по-добре. Имала семейство, син имала. Сега в болниците е тежко, пълно е с народ и ковид има!”. Жената се приближи до вратата на линейката и каза: „У дома е най-добре да ти зарастне ухото!”. Младият доктор я погледна с укор... Всички млъкнаха и се отдалечиха от линейката на няколко метра, като че ли вълна ги отнесе, разбраха, че само докторът решава. Вратите на линейката се затвориха, шофьорът седна на мястото си, след пет минути линейката тръгна.
Охранителката, която току-що бе спасила два човешки живота се помоли: „Боже, дай да я изпишат бърже! Няма счупено, няма страшно.”.
Мъжете от магазина и случайните минувачи се разотидоха. След няколко дни към обед, охранителката каза на жената, която вдигна падналата на ескалатора: „Да ти кажа, вчера дойде синът ѝ да вземе чантите. Имала счупен хрущял на ухото, добре била, дай Боже да я изпишат и да бъде тук пак за Коледа.”. Погледът ѝ блестеше радостно. Жената, която беше вдигнала падналата си тръгна към дома. Навън небето сияеше през голите клони на липите, валяха едри снежинки, беше меко, почти топло.
Нарочно няма да кажем града и името на охранителката, понеже е най-скромният човек.
По Коледа, не е ли наистина всичко чудо!?