TOPIC: Translations from Komatova

Великий князь Константин Константинович

Преведе от руски език
Елена Коматовa

К. Р. *

МОМИНИ СЪЛЗИ

Ако срещна листата им в знойното лято
нейде в сенчестата гора –
аз не виждам на тях благовонния цвят –
в ранна пролет той е отлетял.

С притаена тъга, но и радостно-ясно
сладко тръпне сърцето в гръдта:
Много щастие има в живота прекрасен,
няма пролет за мен занапред.

На земята да връща тя ежегодно
белоснежни момините сълзи –
Призрака на смъртта маха злокобно:
нямат връщане младите дни.

Но без жал ще оставя земното жилище
там, в незнайния на сърцето край
красоти цъфтят по-светло и чисто
от мили момини сълзи сега.

Преведе от оригинала:Елена Коматова

*Константин Константинович Романов – велик княз
на Руската империя и голям руски класически поет и писател,
известен по псевдонима К.Р.
/К.Р.*/

На Иматра

I

Реве и клокочи река сиво-бяла
и пада, отеква в гранит.
Метежната влага, във бездна изляна
в елмазен прах се дроби.

Към скалистия бряг влече ме отново.
Там е хубаво и страшно ведно.
Душата замира, не мълви слово,
без да може очи да сведе.

И блясък и шепот, и пръски и грохот
багрите сменят се всеки миг.
И бесният вопъл, смях неистов и ропот
сливат се във победен вик.

Пълен с ужас се пазя, но ясно чувствам
как влече ме към себе си тя:
Бездната, гдето води свирепо бушуват
и кипят вековечно в борба.

10 май 1890 г.
* Константин Романов


II

Над пенеста и бурна бездна
до урва стоя на брега.
Любя водата метежна,
вперил поглед във нейния бяг.

Между скали мрачно високи
клокочи потокът, шуми.
Бият се вълни и водоскоци
до неподвижен гранит.

Хвърлят се и бучат водите,
оковани са в каменен гнет.
Не млъква, моли за свобода
техният вечен, неистов рев.

О, да бях взел от тази сила!
И твърдост да бях почерпил аз:
Да свърша смело и до могила
пътя неведом в живота аз.

И тъй със съвест чиста и ясна,
с открито и светло чело
да достигна целта прекрасна
в борба със неправда и зло.

Иматра, 1907 г.

































От Крим

Баронессе Н. Ф. Майендорф

IV
Необятно си ти море южно
тлееш в злато и жарки лъчи.
Но бързо ще се скриеш задълго
от пленените от теб очи.

Моят път е към Север печален:
Към брегове тъжни и бурни мъгли.
Нека обгърна с поглед печален
Безпределния тук лазур син.

Зад хребета на планината
чезне пак тюркоазена шир...
Сбогом омагьосан от пролетта
край благодатен и дневен мир.

Няма да видя лилави глицинии,
кипариси, обвити в бръшлян.
Стройни кедри, планински пинии,
теменужки, над извор излян...

Моят Север, този край полунощен
ме опива вместо лавър и рози.
И момините сълзи непорочни,
там брезите ухаят свежо.

Бързам аз от знойна и тъмна
красота в пищно звездната нощ:
В края роден, зора там в истома
Не притваря очи цяла нощ.

Павловск, 21 май 1911









К.Р.*

Из цикъла „Затишие”

Светлосини утихват вълните,
светлосин свод небесен, заспал...
Иде пладне, томително иде,
в сън безмълвен, като че замрял

Бавно стинеше нажежена
от лъчите на слънце земя.
Само чайка с крилата трептеше,
виеше се, кръжеше сама.

Всяко чувство, замрели вълнения
леденееха вече в гръдта.
И душата забрави стремления:
Не очакваше нищо напред.

Но изплашена нейде дълбоко,
спотаена в заспалия ум
мечта по отминалото високо
трептеше, кръжеше без шум.

Атина, 1882 г.




















К.Р.*
Из цикъла „Затишие”

III

Ти безмълвно си тихо море.
Ти безбрежен си волен простор.
Как от шумния свят и тревога
тук почиват и слух и взор!

Но за дълго ли е това затишие?
Морето ясно ли е винаги надалеч?
Тъй и в сърцето живеят свише
и менят се радост и зла печал.

Миг – ще ревне морето, ще мръкне,
вълни яростно ще се хвърлят на бой.
И под черния облак белеейки,
крилата чайка лети над прибой.

О, сърце! Ти не си ли таз чайка?
Дълго ли ще пребъдваш във мир?
Гръм удари ли, буря ли пада
за най-смела борба се готви.

Стрельна, 19 юни 1902 г.



















К.Р.*

* * *
Замлъкна в ридание бурята мощна,
в клокочеща бездна полягат вълни;
Луната изплува от облаци нощни.
над морската шир тишина се разля.

Борба непрестанна с метежната страст
отново сразени са зло и разруха.
И с нова сила, и с нова власт
тържествува победно окриленият Дух!

Красное село, 2 юли 1883 г.































К.Р.*

А.Г. Рубинштейну

По случай петдесет годишнината от
неговата музикална деятелност

В упоително свирене звуци течат.
Ние в нежен възторг ги долавяхме.
Небесните радости, земната жал
тези звуци в себе си отразяваха.

Да ни пленяват и трогват могат те:
Стихнаха пред тях всички съмнения.
И за много обиди – простено бе.
И проляха се сълзи в умиление.

О, нека вълшебната тяхна игра
ни отнася в надзвездната глъб!
Гдето няма тревога, земна печал,
ни вражда, ни борба, нито скръб.

17 ноември 1889, Павловск

Преведе от руски език
Елена Коматовa



















Княгиня Зинаида Николаевна Юсупова












К.Р.*

В Крим

Княгине З. Н. Юсуповой

Да срещнем прелетните птици
на Юг далечен се стремим.
От царството на Север зимен
на пролетта в предела мил.

Синеят ясни небеса
и отдалече все светлеят.
Звезди елмазни пламенеят
във полунощна тишина.

От ден на ден – обилен цвят
в благоуханна топлина.
И с нежна ласка пролетта
погалва ни със аромат.

Пустинен хребет на превала
разделя ни от нашата цел.
Но ето врати зачернели:
по-близо, близо... О, кога ли!

Ний доближихме се в трепет:
Последен праг най-сетне, ето:
Творец! Замира в нас сърцето...
Не е ли сън? Мечта не е ли?

В нозете – стръмен, див овраг.
Пред нас – о, как неизмерим,
безбрежен и необозрим
простор лазурен в този бряг.

Неописуемо море си...
Лице в лице със тебе... Ах!
Пред тази дивна красота
как мъката да не забравиш?

27 април 1911, Кореиз
Преведе от руски език
Елена Коматовa

К.Р.*

Люляк

Вълшебен люляк до твоята врата,
разцъфнал в лилаво ме мами.
О, излез! Да се полюбуваме пак
с очи възхитени, омаяни.

Ето виж: - вият се клонките в цвят –
обилен е и волно-пищен! ...
Но дълго не трае тази красота,
уханието няма да вдишваме.

Пролетта ще отлитне - сянка ли, дим?
Отминава като сън крилат ...
Ненагледния люляк нека да видим
и да се упоим с аромат.

Преведе от руски език
Елена Коматовa