TOPIC: Пърси Биш Шели

Пърси Биш Шели



Освободеният Прометей
Лирична драма в четири действия




ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРА

Гръцките трагици, избирайки сюжетите си из историята на своя народ или из митологията, ги разработваха до известна степен произволно. Те съвсем не се смятаха задължени да се придържат към общоприетото тълкувание или да подражават, както в повествованието, така и в заглавието, на своите съперници и предшественици. Подобно разбиране би довело до отричане на самите подбуди, които тласкаха творчеството им — да се издигнат, да победят другите участници в художественото съревнование. Историята за Агамемнон е била поставена на атинската сцена в толкова варианти, колкото са били и пиесите, които са я взели за сюжет.
Аз си позволих подобна волност. В своя „Освободен Прометей“ Есхил представя, че Юпитер се е помирил с Прометея и му се отплатил по този начин, задето титанът е разкрил опасността, надвиснала над неговото царство от брака му с Тетида. Според това третиране на сюжета Тетида бива омъжена за Пелей и Прометей с разрешението на Юпитер освободен от Херкулес. Ако аз бях написал своята драма по този образец, нямаше да сторя нищо повече от един опит да се възстанови изгубената творба на Есхил: стремеж, който — дори и да бях предпочел такова тълкувание — пак щеше да бъде възпрепятстван от мисълта, че подобен опит би довел до сравнение, твърде дръзко за мене. Но всъщност аз не можех да се съглася е такава слаба развръзка — да помиря Бореца и Потисника на човечеството. Моралната сила на темата, така могъщо поддържана от страданията и издръжливостта на Прометей, щеше да изчезне, ако си представим, че се е отрекъл от своя горд език и е коленичил пред тържествуващия и коварен противник. Единственото създание на човешкото въображение, отчасти близо до Прометея, е Сатаната (Шели има пред вид образа на Сатаната от „Изгубеният рай“ на Милтон. — Б. пр.), но според мене Прометей като образ е по-поетичен от Сатаната, тъй като освен своята храброст, величие и твърда съпротива срещу всемогъщата сила можем да си го представим и лишен от недъзите на честолюбието, завистта, отмъстителността и жаждата за възвеличаване, които при героя на „Изгубеният рай“ ни пречат да съчувстваме на съдбата му. Характерът на Сатаната буди в ума пи една порочна последица от аргументи, като ни заставя да сравняваме грешките му с нещастията му и да извиняваме първите, защото вторите надминават всяка граница. В умовете на тия, които разглеждат тази величествена творба с религиозно чувство, тя поражда нещо още по-лошо. Противно на това Прометей се явява сякаш тип на висше нравствено и духовно съвършенство, подчинен само на най-чистите, безкористни подбуди, които водят до най-прекрасните и най-благородни цели.
Тази поема бе почти изцяло написана сред хълмоподобните развалини на баните на Каракала, сред цъфтящи поляни и гъсти храсти, покрити с ароматни цветя, които като все по-преплетени лабиринти се простират по огромните тераси и зашеметяващите арки, увиснали във въздуха. Яркосиньото небе на Рим, влиянието на пробуждащата се пролет, така могъща в този божествен климат, и новият живот, с който тя опиянява душата, бяха вдъхновителите на тази драма.
Образността, която, използвам тук, в много случаи е извлечена от проявите на човешкия душевен живот или от онези външни действия, в които те се изразяват. В модерната поезия това изглежда необичайно, макар Данте и Шекспир да дават много подобни примери — Данте повече от всеки друг и с повече успех. Но гръцките поети, които знаеха всички средства да събудят съчувствие в сърцата на съвременниците си, постоянно употребяваха този могъщ похват. Нека моите читатели припишат тази особеност на усърдието, с което съм изучавал елинските творби, тъй като едва ли ще ми бъде призната по-голяма заслуга.
Трябва да кажа най-откровено няколко думи за степента, в която запознанството ми със съвременни произведения е могло да повлияе на моята работа, защото често се отправя такъв укор към поеми, много по-известни, и с право по-известни, от моята. Невъзможно е човек да живее в една епоха с такива писатели като тези, които са в челните редици на пашата литература, и добросъвестно да твърди, че е отстранил влиянието на такива необикновени умове върху своя език и общото звучене на мисълта си. Истина е, че ако не духът на техния гений, то поне формите, в които той се е излял, се определят не толкова от техните лични особености, колкото от особеностите на моралната и интелектуална среда, сред която те са израснали. По този начин доста писатели притежават външната форма, но не и духа на онези, на които се приема, че подражават, защото формата е принадлежност на епохата, в която живеят, докато духът е самопроизводната светкавица на тяхната душа.
Особеният стил, който отличава съвременната английска литература — напрегнатата и изразителна образност, — като една цялостна сила не произхожда от подражание на който и да е отделен писател. Общият сбор на способностите във всеки период остава като цяло един и същ; обстоятелствата, които го пробуждат към действия, непрестанно се менят. Ако Англия беше разделена на четиридесет републики, всяка равна по население и територия на Атина, няма основание да се съмняваме, че институции, не по-съвършени от атинските, ще създадат във всяка една от тях философи и поети, равностойни на древногръцките, които (като изключим Шекспир) никога не са били надминати. Великите творци от златния век на нашата литература се родиха от това трескаво събуждане на общественото мнение, което разруши до основи най-старата и най-потисническа форма на християнската религия. Развитието и напредъкът на същия дух ни дадоха Милтон. Великият Милтон беше — и нека това винаги се помни — републиканец и смел търсач на нови истини в нравствеността и религията. Имаме основание да предполагаме, че големите писатели на нашето време са спътници и предшественици на някоя неподозирана още промяна в обществения строй или във възгледите, които го циментират. Облакът на обществения разум вече изригва своята мълния, равновесието между институциите и възгледите сега се възстановява или е на път да се възстанови.
Колкото до подражанието, поезията е подражателно изкуство. Тя създава, но създава чрез съчетания и изображения. Поетичните абстракции са прекрасни и нови не защото техните съставки не са съществували по-рано в човешкото съзнание или в природата, а защото цялото, създадено чрез тяхното съчетание, поражда едно разбираемо и красиво сродство с тези източници на мисли и чувства и със съвременните им условия; така че един велик поет е шедьовър на природата и другите поети са длъжни да го изучават. Както поетът не може да се откаже от това — духът му да бъде огледало на всичко красиво във видимия свят, така той не може да се изключи от съзерцанието на красотата в творбите на своите велики съвременници. Претенцията, че се изключва, би била нахалство у всеки, освен у най-великите, а дори и у най-великите този стремеж ще доведе до една напрегнатост, неестественост и безсилие. Поетът е съчетание на въздействията на вътрешните сили, които ще изменят природата на другите и на външните влияния, които подбуждат и поддържат тези сили; той не е продукт на едно, а на две начала. В това отношение всеки човешки ум се променя под въздействието на природните неща и на изкуството; на всяка дума и всяко внушение, което е позволил да се доближи до съзнанието му. Той е огледалото, в което се оглеждат всички форми и в което стават една форма. Поетите, както и философите, художниците, скулпторите и музикантите са, от една страна, създатели, от друга, създания на своето време. От тази подчиненост не могат да избягнат и най-великите. Има сходство между Омир и Хезиод, между Есхил и Еврипид, между Виргилий и Хораций, между Данте и Петрарка, между Шекспир и Флечър, между Драйден и Поуп. Те имат всички общ родов белег, вътре в който се разгръщат личните им особености. И ако това сходство е резултат на подражанието, аз с охота ще призная, че съм подражавал.
Ползвам се от случая да призная, че притежавам това чувство, което един шотландски философ по начин, характерен за него, нарича „страст да се мени светът“. Каква страст го е накарала да напише и да издава своята книга, той не обяснява. Колкото за мене самия, аз предпочитам да бъда осъден заедно с Платон и Бейкън, отколкото да попадна в рая с Пейли и Малтус. Но би било грешно да се смята, че посвещавам своето поетично произведение па единствената задача — пряко да наложи обществено преобразование, или пък че до каквато и да е степен го смятам за някаква логична теоретична система как да се устрои човешкият живот. Дидактическата поезия ми е отвратителна; всичко, което може със същия успех да бъде изразено в проза, става досадно и претенциозно, ако се даде в стихове. Така че моята цел е била само да запозная високо изтънченото въображение, което притежава една избрана класа любители на поезията, с красивите идеали на нравственото усъвършенстване; аз зная, че докато умът не се научи да люби, да се възхищава, да се доверява, да се надява, да търпи, разсъдъчните принципи на нравственото поведение ще бъдат като семена, хвърлени по друмищата на живота, и пътниците несъзнателно ще ги тъпчат в праха, макар да биха могли да им донесат жетвата на щастието. Ако ми е съдено да живея, за да съставя това, към което се стремя — една последователна история на всичко, което ми се струва истински градивни сили на човешкото общество, то тогава защитниците на неправдите и предразсъдъците да не се ласкаят, че бих вземал за образец повече Есхил, отколкото Платон.
Говоря за себе си с непресторена свобода и затова нямам нужда от самозащита пред откровените; а нека тези, които не са откровени, да си помислят дали като извращават нещата, не вредят повече на собствените си сърца и умове, отколкото на мене. Какъвто и талант да притежава човек — даже и най-нищожен, — той е длъжен да го използува, щом може да послужи за развлечение и поука на хората, и ако опитът му се окаже неуспешен, то неосъществената задача е достатъчно наказание за него. Нека никой не се измъчва да трупа върху усилията му праха на забвението, защото издигната купчина ще посочи гроба, който иначе би останал неизвестен.

_(Прекрасната древногръцка легенда за Прометей хилядолетия е привличала въображението на поетите. Тя е свързана с цялата система на гръцката митология. Най-напред върховното божество е бил Уран, който е олицетворявал небето. Негови деца са титаните, същества могъщи като самата природа. Един от тях, Кронос, Хитрия, изковава железен сърп, причаква баща си и го убива. Следва, царството на Кронос, който се оженва за Рея. От техния брак се раждат бъдещите олимпийски богове: Хестия, Деметра, Хера, Посейдон, Хадес и Зевс (Юпитер). Тъй като, Кронос бил научил от своите родители, че едно от децата му ще го свали от трона, той ги поглъщал веднага след раждането им. Ужасената майка, Рея, решава да запази поне едно и когато идва ред на шестото, Зевс, подава вместо него на ненаситния баща един камък, обвит в пелени. Спасеният Зевс бива скрит на остров Крит, където израства. Тогава той принуждава Кронос да изкара от търбуха си погълнатите деца. Те излизат пълни с ярост и жажда за отмъщение. От този миг започва продължителната и страшна война между титаните. Всички останали титани освен Океан застават на страната на Кронос срещу Зевс и неговите братя и сестри. И тук вече се намесва Прометей._
_Прометей, син на титана Япет и сам титан, притежава пророческа мъдрост и знае бъдещето. Самото му име „Прометей“ означава „мисъл, която върви напред“, „предумисъл“. Предвиждайки крайната победа на Зевс, той застава на негова страна в борбата заедно с Гея, земята. Благодарение на неговите съвети Зевс печели решителната битка. От благодарност Зевс дарява на Прометей и на брат му Епиметей правото да създават живите същества на земята. Епиметей създава животните. Прометей обаче решава да сътвори по-висше създание, взема малко пръст, смесва я с вода и прави човека. За разлика от животните той го създава изправен, така че докато другите твари гледат надолу към земята, човекът гледа към звездите. После той се вдига до небето, запалва факела си от колесницата на слънцето и дава на хората най-силното им оръжие — огъня. Тогава настъпва Златният век, когато не е имало престъпления, нещастия, войни и страдания и човеците са живели в невинност и щастие. Но Зевс не е могъл да се помири с обстоятелството, че „смъртните“ владеят огъня. Той започва да ги преследва — скъсява пролетта, разделя годината на сезони; подготвя план за пълно унищожаване на човечеството. Тогава защитникът на хората, Прометей, повежда борба с Олимп. Зевс се чувствува оскърбен и за наказание отнема огъня от човека. Смелият титан обаче отново го открадва от небето, скрива го в една тръба и го връща на земята. За тази си дързост Прометей бива жестоко наказан. По заповед на Зевс той е окован на една скала високо в Кавказ и всеки ден при него долита един лешояд да кълве дроба му. Неговите мъки биха могли да свършат, ако признае господството на небесния властелин и ако му издаде тайната, която той знае в своята премъдрост — каква опасност застрашава с гибел царството на Зевс. Но Прометей е горд и не желае да коленичи пред своя враг и потисник на човечеството. Със своята храброст и твърдост, с благородната цел, на която служи, той остава може би най-яркият символ на борец в цялата човешка история. Шели разработва този толкова древен и толкова прочут сюжет с голяма свобода и във фабулата, и в тълкуването, като заостря борбеното и оптимистично начало в него.)_

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА

ПРОМЕТЕЙ
ДЕМОГОРГОН
ЮПИТЕР
ЗЕМЯТА
ОКЕАН
АПОЛОН
МЕРКУРИЙ
ХЕРКУЛЕС

---

АЗИЯ
ПАНТЕЯ
ЙОНА — Океаниди

---

ПРИЗРАКЪТ НА ЮПИТЕР
ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА
ДУХЪТ НА ЛУНАТА
ДУХОВЕ НА ЧАСОВЕТЕ
ДУХОВЕ, ЕКОВЕ, ФАВНИ, БЕСОВЕ


ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Дефиле с ледникови скали в Индийския Кавказ. Прометей, прикован над една бездна. В краката му седят Пантея и Йона*. Нощ. През време на действието постепенно се съмва.
[* Пантея и Йона… — Шели вмъква в традиционния сюжет свои герои и мотиви. Любима на Прометей е Азия, която в неговия разказ също е станала жертва на Зевсовата ярост и е била заточена в една далечна и пуста индийска долина, далече от възлюбения си. Но нейните сестри, Пантея и Йона, от обич към Азия денонощно стоят край окования титан и със съчувствието си смекчават мъките му. Трите — Азия, Пантея и Йона — са океаниди, дъщери на стария Океан.]


ПРОМЕТЕЙ

Ти, цар на богове и на демони*,
[* „Ти, цар на богове и на демони…“ — С този първи стих на началния си монолог Прометей се обръща към тиранина Зевс.]
ти, цар на всички освен едного,
обгърнал хиляди пламтящи светове,
които двама ний с очи безсънни
еднички виждаме — земята погледни!
Тя цялата гъмжи от твои роби,
пред теб прострени ничком за молитва,
сред гробници от стъпкани сърца,
а ти отвръщаш им със страх и скърби!
И само мене, твоя враг, накара
в безокия си гняв да тържествувам
над злобата и жалката ти мъст!
Три хиляди години часовете
минават, неспохождани от сън,
и остра болка всеки миг дели
на много мигове като години дълги!
Мъчения, ненавист, самота
и отчаяние е мойто царство
и въпреки това е по-велико
от твоето, властителю могъщ!
А би бил всемогъщ, ако делях
със теб срама на твойта тирания**,
[** „А би бил всемогъщ, ако делях със теб срама на твойта тирания …“ — Намек за заслугата, която Прометей има в борбата на Зевс срещу Кронос, както и за неговия отказ да издаде тайната, която му иска олимпийският тиранин.]
ако не бях разпънат, окован
на тази канара, възпряла даже
орлите със снагата си; студена,
безмерна, черна, мъртва, оглушала,
където няма живо същество,
където и тревичка не расте,
а само мъка, само вечна мъка!…

Без отдих! Без надежда! И все пак
издържам аз! Земя, не ме ли чувстваш?
Ти, слънце ярко, висини просторни,
не ме ли виждате? Ти, океане глух,
непостоянна сянка на небето,
не ме ли чуваш как умирам тук?
Горко ми! Мъка! Само вечна мъка!…

Пълзящи глетчери забиват в мен стрелите
на своите кристали лунно-ледни,
с изгарящ студ се впиват в моите кости
оковите им бляскави и твоят
небесен пес, крилатият орел,
отровил човка със отрова чужда,
кълве сърцето ми; от сънища зловещи
безформени видения долитат
и призраци се подиграват с мен;
демоните на земетръса страшен
се трупат бесни и отново чупят
корите на трептящите ми рани,
докато долу късат се скалите
и от гърмящи пропасти изскачат
с рев духовете зли на урагана,
подгонили разсърдени вихрушки,
за да ме бият със пронизващ град!…
И все пак радват ме денят, нощта —
денят, стопил сланата бяла заран,
нощта спокойна, звездна, възкачила
след здрача изтока оловносив;
те радват ме, защото ми довеждат,
безкрили и пълзящи, часовете
и някога един от тях ще дойде
и като някой тъмен жрец, повлякъл
към капището жертвата смразена,
ще те докара тук, царю жестоки,
да паднеш и да лижеш моите кърви
под бледните нозе, тоз миг готови
да те разтъпчат, ако не презрат
един такъв безсилен, жалък роб!
Да те презра ли? Не! Не! Аз те жаля!
Как ще те гони твойта страшна гибел,
незащитен и сам през небесата!
Как твоята душа, до дъно пълна
със ужас, ще раззине като ад!
Говоря всичко туй с тъга, не с радост.
Омраза вече не изпитвам, мойта мъка
ме прави мъдър. Старата ми клетва,
която някога към теб отправих,
сега премахнал бих. Вий, планини,
разнесли грохота на моите думи
със ехото стогласно на горите
и с пяната на водопади диви;
вий, извори, замрели в сгърчен лед,
избликнали с гърма на моя глас,
повлякли разтревожени води
към Индия; ти, въздух най-пречистен,
през който слънцето минава без лъчи,
за да гори направо; вие, вихри,
които виснехте с отпуснати криле,
замръзнали над тая тиха бездна,
докато гръм, от вашия по-силен,
за миг земята кръгла разлюля —
елате пак и ако моите думи
тогава имали са власт над вас,
макар че аз сега съм друг и всяко
желание за зло у мен е мъртво,
макар че даже споменът изчезна
за някогашната омраза — нека
те тази власт и днес да не загубят!
Аз казах ги тогава, вий ги чухте!
Пак повторете мойта стара клетва!

ПЪРВИ ГЛАС от планините

Три по триста хиляди години
как над земетръсните легла
ний стоим, сред грохот на лавини
често тръпнат нашите чела!…

ВТОРИ ГЛАС от потоците

Лава във водите си сме влекли,
с кръв сме мили стръмни брегове,
неми покрай трупове сме текли
сред опустошени градове!…

ТРЕТИ ГЛАС от въздуха
Цветове неземни съм втъкавал
в пустия, безкраен небосклон;
не един сърцераздиращ стон
често моя отдих е смущавал!…

ЧЕТВЪРТИ ГЛАС от вихрите

Векове как тука сме събрани.
Нито мълнията огнекрила,
нито запламтелите вулкани,
нито всяка друга божа сила
нас не беше с нищо удивила!

ПЪРВИ ГЛАС

Но нивга нашите грамади снежни
не са кънтели, както от словата ти метежни

ВТОРИ ГЛАС

Но нивга ний подобен звук
не сме понасяли на юг.
Един лодкар във лодката заспал,
в съня си чу го, потрепера цял
и с вик: „Горко ми!“ скочи в дълбините,
за да умре, по-луд и от вълните!

ТРЕТИ ГЛАС

Но нивга в моя сребърен захлас
не е звънял такъв ужасен глас.
Той като рана зина и се скри
и мрак от гъста кръв деня покри!

ЧЕТВЪРТИ ГЛАС

И ний побягнахме — прокоби зли
ни свиха долу, в ледните мъгли,
и тишина ни обкова сърцата,
макар че ад за нас е тишината!

ЗЕМЯТА
И пещерите неми от скалите
тогава викнаха: „Тежко ни!“ Горе
небето празно отговори също:
„Тежко ни!“ Пурпурни, вълните морски
в брега се блъснаха и изреваха —
да чуят побледнелите народи
и вятърът да разнесе: „Тежко ни!“

ПРОМЕТЕЙ

Аз чувам други гласове, а не словата,
които сам изрекох! Майко, ти
и твойте синове презряха оня,
чиято воля, издържала всичко,
спря страшното всесилие на Юпитер*
[* „…спря страшното всесилие на Юпитер…“ — Трябва още в началото да се каже, че Шели почти навсякъде използува латинските наименования на гръцките богове, тъй като чрез латинския език те са много по-здраво влезли в съвременния английски език. Така той казва Юпитер вместо Зевс, Меркурий вместо Хермес, Сатурн вместо Кронос, Аполон вместо Феб и пр.]
и той не разпиля и тях, и теб
като мъгла пред утринния вятър!
Нима не ме познаваш? Мен, титанът,
направил своята агония преграда
срещу врага ти всепобеден?
Вий, поляни,
закътани в скали, и вий, потоци,
наситени със сняг, едва видени
през пари и мъгли там нейде долу,
през лесове, де някога съм скитал
със Азия и пил съм от живота
на влюбените й очи — защо духът,
дарил ви е мощ, сега е тъй надменен,
че не желае да говори с мен?
Със мен, що спрях лъжата и мощта
на царя ви, наситил с робски писък
водите и усоите ви мрачни,
тъй както спира се обезумял ездач,
когото бесовете са обзели?
Отговорете, братя!


ЗЕМЯТА

Те не смеят!

ПРОМЕТЕЙ

Кой смее? О, каквото и да бъде,
аз искам клетвата си пак да чуя!
Край мене някакъв ужасен шепот
се вдига, но на звук той не прилича,
и впива се във тялото, тъй както
светкавицата впива се след удар!
Дух, говори! От твоя глас безплътен
разбирам само, че край мен витаеш
и пълен си с любов! Кажи сега
как го проклех!

ЗЕМЯТА

Не би могъл да чуеш.
На мъртвите езика ти не знаеш!

ПРОМЕТЕЙ

Ти жив си дух — проговори!

ЗЕМЯТА

Не смея!
Ще разбере небесният владетел
и ще ме прикове за наказание
връз колело на мъки, по-ужасно
от туй, върху което се въртя!
А ти си нежен и внимателен, макар
че боговете твоя глас не чуват,
си повече от бог, защото си
добър и мъдър! Слушай ме сега!

ПРОМЕТЕЙ

През мозъка ми сякаш в полумрак
минават като здрачни сенки мисли
и бързи, и лениви, и прекрасни,
и страшни. Аз усещам, че слабея
като в прегръдката на страстна обич,
но все пак туй ме мъчи!

ЗЕМЯТА

Не, не можеш
да чуеш ти! Безсмъртен си, а само
ония знаят тоз език, които
очаква смърт!

ПРОМЕТЕЙ

Ти кой си, тъжен глас?

ЗЕМЯТА

Аз съм Земята, майка ти! Във мойте
гранитни вени, чак до всяко клонче
на гордите дървета, затрептели
с листата си в замръзналия въздух,
течеше радост като кръв във живо тяло,
когато ти от мойта гръд изскочи —
ти, дух на радостта най-съкровена!
И мойте синове изнемощели
гласа ти чули, вдигнаха чела,
допрени дотогава в мръсен прах.
Всесилният тиран бе блед от страх,
преди да смогне да те окове!
Виж — милиони светове горящи
около нас въртят се — тез, които
на тях живееха, видяха как помръква
в небето обръчът на мойта светлина.
Невиждан ураган морето вдигна
и земетръс разсече върховете
от ярък сняг, и пламъци незнайни
разтърсиха зловещите си гриви
под смръщения небосвод, пожари
и наводнения заляха равнините;
сред градовете тръни разцъфтяха
и там във сластни потъмнели стаи
задъхани пълзяха гладни жаби.
Нападна чума хора и животни,
след нея — глад; чернилка порази
дървета и треви; и по лозята,
по нивите, по сочните ливади
отровен плевел избуя и задуши
растежа им — и мойта гръд бе суха
от скръб, а въздухът — дъхът ми чист,
бе заразен от моята омраза:
омразата, що майката издишва
срещу врага на своето дете!
Да, чух тогава твойта страшна клетва,
която, ако ти сега не помниш.
моите безброй морета и реки
и планини, и ветрове, и тоя въздух,
и царството безгласно на умрелите
запазиха — най-скъпоценен глас!
Ний спомняме си тия страшни думи
със тайна радост и надежда, но не смеем
да ги повторим!

ПРОМЕТЕЙ

Ти, пресвята майко!
От тебе другите събират сила,
цветя, щастливи звуци, плодове,
любов, макар и мигновена; нищо
от всички тия радости аз нямам!
Но моите думи, моля те, не ми отказвай!

ЗЕМЯТА

Ще бъдат казани! Преди да рухне
в прах Вавилон и магът Зороастър*1,
[*1 „…и магът Зороастър…“ — Зороастър (Заратустра), както е известно, е основателят на древната персийска религия. Характерно е, че Зороастър твърде подробно се занимава с преселението на душите и задгробния живот. Въпросът за „отвъдното царство на сенките“ е бил в центъра на неговото учение. В тази връзка Шели го вплита в текста.]
умрелият ми син, сам своя призрак
видя в градината. Той бе едничък
сред хората, успял това да стори.
Защото знай, два свята има тук,
Животът и Смъртта. Един ти виждаш,
но другият е в гроба — там са скрити
на всички живи сенките, додето
смъртта ги с живите съедини навеки:
мечти и нежни блянове човешки
и всичко, вярата което ражда
и любовта желае, странни, страшни,
величествени и прекрасни сенки;
и ти си там — един измъчен призрак
сред бурни планини, и боговете
са там, и всички неназвани сили,
огромни духове, герои, хора,
дори безкрайната тъма, Демогоргон*2!
[*2 „…дори безкрайната тъма, Демогоргон…“ — Още един съвсем нов (и твърде важен!) герой, създаден от Шели при разработката на темата. Демогоргон, както се разбира по-нататък в текста, е дете на Юпитер и Тетида. В стила на митологическата традиция той унищожава баща си, както преди Кронос (Сатурн) бе унищожил Уран, а Юпитер — Кронос. Чрез него поетът изразява великата сила — съдбата, абсолютната закономерност и върховна справедливост, която управлява природата и обществото и която ще събори тиранията и неправдата.]
И той е там, тиранинът върховен,
връз трона от горящо злато. Синко!
Един от тях ужасната ти клетва,
която всички помним, ще ти каже!
Извикай твоя дух или духа
на Юпитер, на Хадес*3, на Тифон*4!
[*3 „…на Хадес…“ — Хадес е един от братята на Юпитер, бог на подземното царство (в латинската версия Плутон).]
[*4 „…на Тифон…“ — Стоглаво чудовище от гръцката митология.]
Или на другите по-мощни богове,
които Злото в своето обилие
след падането ти само създаде
да тъпчат бедните ми синове!
Попитай ги и те ще отговорят,
така че после яростната мъст
на Властника ще плъзне подир сенки,
тъй както плъзва есенният вятър
в разбитата, отворена врата
на рухнал замък…

ПРОМЕТЕЙ

Майко, нищо лошо
не ще изкажат вече моите устни!
Ти, Юпитеров призрак, тук ела!

ЙОНА

Крилата ми са скръстени
над моите очи,
но виждам през воала им
видение в лъчи
и слушам през перата
грохот разгневен!
Дано това не ти докара зло,
Титане наранен,
при който ний заради нашата сестра
стоим с наведено чело!

ПАНТЕЯ

Тоз грохот, като вихър е,
разтърсил планини,
видението страшно е,
във звездни светлини!
Свиреп, със жилеста ръка
от злато жезъл той крепи,
потънал цял в студенина!
Изглежда, че злина той не търпи,
а че нанася сам злина!

ПРИЗРАКЪТ НА ЮПИТЕР

Защо довлякоха ме върху бури
на тоя свят тайнствените сили,
мен, призракът безплътен? И какви
несвойски звуци моят глас издава?
Не тъй говорех досега във мрака
със бледните си братя. Кой си ти,
страдалец горд?

ПРОМЕТЕЙ

Ти, образ най-ужасен,
при тебе трябва да отиде Оня,
чиято сянка си! Аз съм врага му,
Титанът! Искам ти да кажеш мойта клетва,
макар без мисъл да е твоят празен глас!

ЗЕМЯТА

Мълчете! Слушайте, вий, сиви планини,
макар и да е нямо вашто ехо,
вълшебни извори и древни лесове,
вий, пещери пророчески, реки,
опасли острови зеленина,
ликувайте! Ще чуете сега
туй, що не можете да кажете сами!

ПРИЗРАКЪТ

Какво ме сграбчва и говори вътре в мен?
То ме разкъсва, както мълнията къса
надвисналия облак!

ПАНТЕЯ

Как издига
лице могъщо той! И потъмня
небето!

ЙОНА

Той говори! О, закрий ме!

ПРОМЕТЕЙ

Аз виждам клетвата в движенията горди,
във твърдостта и тихата омраза,
и в онова ужасно отчаяние,
което себе си с усмивка подиграва!
Аз виждам я като написана пред мен!
И все пак, говори! О, говори!

ПРИЗРАКЪТ

Демоне, моят дух спокоен те зове,
с каквото можеш да ме нараниш!
Лъжлив деспот на хора и на богове,
ти едното не съумя да подчиниш!
Сипи отрови върху мен,
мъчения и страх студен,
сменявай огъня със мраз,
изливай своя вечен бяс
в градушки и светкавици, сърцата да смразяват
в тълпи от фурии, които бурите довяват!

Върши злини! Че аз ти дадох мощ,
над всичко имаш власт, освен над теб
самия и над мойта воля! Ден и нощ
смразявай хората със своя дъх свиреп!
Духът ти злобен да витай
над моя мил, обичан край,
да черни ведрото небе,
където любовта ми бе,
и непреклонната глава в безсънна мъка да се
мята,
докато ти царуваш още горе в небесата!

Но ти, ти, който си и бог, и цар, пропил
с душата си тоз свят на скръб и мрак,
и всички същества във ужас си превил
да ти се кланят — ти, всепобеждаващ враг,
бъди проклет! И моят вик
в теб да се впива всеки миг,
да те обвий безкрайността,
агонията ти да бъде тя!
Венец от мъка да е твойта страшна сила,
духа ти като вряло злато да е обгорила!
И нека с туй проклятие да трупаш зли дела,
прокълнат да се чувстваш, щом зърнеш
доброта!
Като вселената да бъде без предел
и твоята самоизмъчваща се самота!
Чудовище с безкрайна власт,
ще дойде и за тебе час
най-после твоето сърце
пред нас да лъсне, както е,
след толкова безплодни престъпления
през целия всемир да рухнеш ти в презрение!

ПРОМЕТЕЙ

Това ли бяха думите ми, майко?

ЗЕМЯТА

Да, те бяха!

ПРОМЕТЕЙ

За тях аз жаля. Празни са словата ми!
И колко сляпа мъката била е!
Не искам аз да страда никой никога!

ЗЕМЯТА

Горко, горко на всички нас,
срази те Юпитер накрая!

Вода и суша, заридайте,
и аз със вас ще заридая!
Плачете всички! В тоя скръбен ден
Титанът ни лежи съборен, победен!

ПЪРВО ЕХО

Лежи съборен, победен?

ВТОРО ЕХО

Съборен, победен!

ЙОНА

Не се плашете, туй е мигновена тръпка,
непобедим е гордият Титан!
Но вижте там, над бездната лазурна,
пристига някой във лъчи облян:
сандалите си с люспи златни везал!
Блести под него цялата земя!
В ръка изопнал е мъничък жезъл,
опасан от змия!

ПАНТЕЯ

Меркурий туй е, пратеник на Юпитер!

ЙОНА

А другите кои са подир него,
с коси на хидри и криле-стомана,
които той назад намръщен блъска,
безброен рояк, закрещял в закана?

ПАНТЕЯ

Това са яростните хрътки-сприи
на Всемогъщия, и той ги храни
със кръв и стонове, когато на небето
като ездач връз облаци застане!

ЙОНА

Не са ли стигнали телата мъртви,
та нови жертви са дошли да дирят?

ПАНТЕЯ

Титанът ми изглежда несломим,
тъй както всякога!

ПЪРВИ БЯС

Надушвам прясна кръв

ВТОРИ БЯС

В очите искам да го видя аз!

ТРЕТИ БЯС

Надеждата да го измъчвам ми мирише,
тъй както купище от трупове след битка
на лешояда гладен!

ПЪРВИ БЯС

Само смей
да ни задържаш, Пратенико! Хрътки
на ада, радвайте се! Що ли, ако скоро
синът на Майя* сам ни стане плячка?
[* „…синът на Майя…“ — Майя е майката на Меркурий, дъщеря на Атлас и една от многобройните любими на Юпитер.]
Кой дълго би могъл да угоди
на Всемогъщия?

МЕРКУРИЙ

Назад, гадини!
Назад към вашите железни кули,
да вийте там сред огнени потоци
без хапка във устата! Ще повикам
аз други бесове наместо вас!
Вдигни се, Герион*1! Ела, Горгона*2,
[*1 „…Вдигни се, Герион…“ — Герион е три-телно чудовище, властелин на остров Еритея.]
[*2 „Ела, Горгона …“ — Медуза Горгона — прочуто в гръцката митология чудовище. Някога то е било красиво младо момиче с великолепна коса, което се осмелило да се сравнява с Атина Палада. Оскърбената богиня си отмъстила сурово, като превърнала къдриците й в плетеници от съскащи змии и придала такъв страшен израз на лицето й, че всеки, който я виждал, се вкаменявал на място.]
Химера*3, Сфинксе*4, най-изтънчен демон,
[*3 Химера — друго митологическо чудовище. Според легендата предната част на тялото му е била съчетание на лъв с коза, а задната приличала на дракон.]
[*4 „…Сфинксе, най-изтънчен демон, донесъл чак от небесата в Тива отровно вино — неестествена любов и неестествена омраза…“ — Целият този пасаж е свързан с прочутата легенда за Едип. Царят на Тива, Лай, бива предупреден от оракула, че синът му ще го убие и ще вземе престола му. Затова той дава момчето на един овчар със заповед да го погуби. Овчарят се смилява и отнася малкия в Коринт, където той отраства под името Едип. Вече силен и едър юноша, Едип случайно среща на пътя баща си, който отива към Делфи. Двамата не се познават. Помежду им избухва свада и Едип го убива. Скоро след това край Тива се заселва едно чудовище, наречено Сфинкс, с тяло на лъв, а гърди и глава на жена. То стояло на една скала до пътя и задавало на минаващите една гатанка. Който не можел да отговори, губел живота си. Едип смело се явява пред Сфинкса, решава гатанката и отчаяното чудовище се хвърля в бездната. Благодарните тиванци го правят свой цар и му дават за жена овдовялата царица, предишна съпруга на Лай, Йокаста. Така Едип не само убива баща си, но и става мъж на майка си — и това е „неестествената любов“ и „неестествената омраза“, за които споменава поетът.]
донесъл чак от небесата в Тива
отровно вино — неестествена любов
и неестествена омраза!

ПЪРВИ БЯС

Милост! Милост!
Тъй ни се иска плът, че ще умрем!
Назад недей ни връща!

МЕРКУРИЙ

Стойте мирни
тогава и гласът ви да не чувам!
Дошъл съм тук, Страдалецо ужасен,
със нежелание, с голямо нежелание!
Баща ми, най-великият, ме праща
да те измъча с новата му мъст!
Уви! Аз жаля те и себе си намразвам,
че няма друго що да сторя! Твоят
извърнат взор в очите ми се врязва
и цялото небе превръща в ад;
а гледката на изтерзаното ти тяло
преследва ме и деня, и нощя,
един усмихнат упрек! Ти си мъдър,
добър и твърд, но всуе тъй упорстваш
самичък във борба срещу Всесилния!
И тези вечни и блестящи лампи,
които мерят горе на небето
безкрайните години уморени —
не са ли те за теб сега поука,
спасение и изход да не чакаш?
Сега мъчителят ти е въоръжен
с мощта на невъобразими болки,
с най-бавната агония на ада!
И аз съм тук, за да докарам тях,
да доведа най-злобните и диви
демони и да ги оставя е теб!
Дано това не бъде! Има тайна,
която може Юпитер да срине
от трона му и само ти я знаеш
измежду всички живи същества!
Всевишният от нея се бои!
Ти в думи облечи я и пред него
като молба за прошка поднеси я!
Превий душата си в молитва! Твойта воля
да коленичи в гордото сърце —
разкаяник в огромен храм! И вярвай,
добрият дар и мекото упорство
ще укротят и най-свирепия!…

ПРОМЕТЕЙ

Сърцето зло променя в зло доброто.
Аз го сдобих със цялата му мощ
и за отплата тук бях окован,
години, векове — и денем слънце
изгаря кожата ми, а през лунни нощи
лед врязва се във моето чело…
А долу тъпчат моя род любим
слугите негови, на мислите палачи!
Така тиранинът отплаща се! Това
е справедливо! Злото няма как
доброто да приеме! Щом спечели
той свят един във дар или изгуби
един приятел, чувства и ненавист,
и страх, и срам, но не и благодарност!
Той ми мъсти сега за свойто зло
и ако аз със него съм добър,
това е най-пронизващият упрек,
със острата си болка нарушил
съня на неговото отмъщение.
А нему аз не ще се покоря!
Какво покорство иска той, освен
да чуе тази съдбоносна дума,
която ще погребе всяко робство,
и днес над кървавата му корона
като надвиснал сицилийски меч
трепти? От мене той сега я иска,
но аз все още няма да я дам!
И нека другите престъпника ласкаят,
докато краткото му царство трае.
Те няма от какво да се боят —
когато правдата възтържествува,
тя грешниците няма да наказва,
а само ще оплаче свойта мъка
със състрадание. И тъй, аз чакам!
Часът на моето възмездие е близък,
дори тъй както си говорим, наближава
все повече! Но чуй как страшно вият
на ада хрътките! Побързай! Виж баща ти
как помрачи небето в своя гняв!

МЕРКУРИЙ

О, ако можеше това да се избегне!
Аз да те мъча, ти да страдаш! Слушай!
Пак питам те! Кажи ми, ако знаеш —
кога ще падне Юпитер от трона?

ПРОМЕТЕЙ

Аз зная само — трябва той да падне!

МЕРКУРИЙ

Уви, така ли ще пълзят, неизброими,
годините на твоите страдания?

ПРОМЕТЕЙ

Ще траят те, докато той царува —
ни повече, ни по-малко. Това
не плаши ме и друго не желая!

МЕРКУРИЙ

Почакай! Потопи се в вечността —
там, дето времето броено, век след век,
на мисълта до сетния предел,
изглежда само миг и неохотно
се влачи разумът по своя път безкраен,
докато рухне, сляп, убит, бездомен…
Да, може би не е той преброил
годините, които в бавни мъки
ще трябва да прекараш, непростен…

ПРОМЕТЕЙ

Да, може би не ги е преброил
и разумът — и все пак те минават!

МЕРКУРИЙ

А ако би могъл сред боговете
потънал в сластна радост да живееш?

ПРОМЕТЕЙ

Таз ледна урва аз не ще напусна,
ни моите неразкаяни страдания!

МЕРКУРИЙ

Уви! Аз чудя ти се и те жаля!

ПРОМЕТЕЙ

Жали презрените слуги небесни,
не мен — защото моят дух царува
сред ясен мир, спокоен като слънце!
Но колко празни думите са! Викай
демоните!

ЙОНА

Виж, сестро, огън бял
до корени разсече оня кедър
огромен и покрит със сняг! Как страшно
тресе се божията гръмотевица над него!

МЕРКУРИЙ

Уви, аз т