Toma Troev
Солници
В първия живот аз бях река,
къде направо и къде - накриво...
Жените идваха ми на крака
и всяка пролет хранех ги с коприва.
Доволен бях - аз имах брегове.
Но исках да създам и хоризонти.
Водата може да не е човек,
но също като него - всичко помни.
През лятото минавах край блата,
на есен си оформих малък остров.
И падна после тази красота
завинаги под леденото робство.
Във втория живот аз бях море,
и не с една, а с четири сирени.
Но две и две, когато събереш,
разбираш, че излизат ти солени...
Понякога бушувах диво, с дни.
Бучах, трещях, а исках да е песен.
Не можех да говоря, и с вълни
по пясъците пишех като бесен.
Поисках като морските сестри
в изкуството да се прераждам!
Но щом видях как слънцето се скри -
разбрах, че ми убягва нещо важно.
А после стана трети кръговрат,
че тази форма също бе нетрайна.
Безсмъртна бе водата в този свят
и аз разбрах голямата и тайна.
Избрах си бряг, забих на него кол,
направих град, а после и държава.
Накрая, да остана като сол,
започвам бавно да се изпарявам...
Тома Троев
14. 04. 2013 г.
