Будоар от Джон Пиал Бишъп /1892-1944/
Още мястото говори за розите с вехта хубост
и за едва доловим запомнен мирис на бергамот,
светлината и тишината са така богати, че е предлог:
гласът на пианото да подтиква един глух гавот.
Понеже светлината се разнежва и тишината вечно трепва,
едва ли би могло да е объркана мярата на дантела и сатен,
някаква мания на осемнадесети век да въздишат и трепкат
по отмиращи маниери на живот, суетен и изтънчен.
Музиката беше за нея любима и често я слушахме,
разхождайки се сами в подрязаната зелена градина.
Точно лятото започна да омеква и бяхме заслушани
в потяжния следобед как свири щурецът, че тя загина.
Все още пъстър ара катери диплите на басменото перде,
където късното слънце гали накриво избледнелите цветя.
Тук са Поуп и по-ранният Бъртън, препрочитаният Верлен
с „Щастие” и „Галантни празници” – тях четеше тя.
Готов ли съм да ни позволят да си отидем? Човек си припомня
миналото прекалено много, но пропуска да разкрие накрая,
доколко го направи това сезонът на любов и любими,
подай ръка – тя беше милата – така очите ми омая.
Превод: Мария Чулова, 2 юли 2013 г.
