Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 108  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
841339
   

Отрицанието на войната в творчеството на Йордан Йовков

Детайли

Отрицанието на войната в творчеството на Йордан Йовков

Литературна интерпретация от Мария Чулова

                                                Навсякъде човек трябва да има съвест

                                                                           Йордан Йовков

 

            Баталната проза на Йордан Йовков богато илюстрира и категорично отрича най-голямото зло на човешката цивилизация – войната. Открито изявено или скрито вложено в тъканта на художествените образи, отношението на писателя към най-голямото зло в човешката история е сложно и противоречиво – в него се преплитат патриотичните мотиви за любовта към родината, верността към войнишкия дълг и саможертвения героизъм на българина с благородната хуманистична скръб за поруганата човечност и вътрешно отрицание на противоестествената и враждебна на човека същност на войната.

            Преди всичко Йовков като убеден хуманист разглежда войната чрез народното страдание като едно с нищо неоправдано бедствие. Чрез образите на облечените във войнишки шинели селски труженици авторът успя да ни внуши колко безпомощен е човекът да се пребори с жестоките механизми на войната.

            В много разкази и особено в повестта „Земляци” авторът показва целия трагизъм на народното страдание. Повестта е апотеоз на най-човешкото у човека – жаждата за мирен живот. Спокойния, разумен и сдържан Стоил, ексцентричният, буен и приказлив Никола, плахият и свит Димитър, детски непосредственият Илия са обединени не просто от произхода си от едно село, но преди всичко от онова, в което Йовков вижда чертите на българския войник – простодушното и честно селско сърце, което бие под военните униформи, еднаквата селска психика, общия копнеж по мирен труд. Особено ярко художникът е разкрил душевността на българския селянин в изживяванията на Стоил с настъпването на пролетта. Душевността на героя се ръководи от неписания народен календар, който разделя годината според вида и характера на селската работа. Затова в безсънната нощ Стоил с изострен инстинкт долавя, че от юг идва „нещо жизнерадостно и силно” – пролетта. Мислите за земята, за мъката, че няма кой да изоре земята остават да вълнуват Стоил дори на фронта.

            Стилът на автора целенасочено е антипатетичен. Стоил е обикновен, изтъкната е неговата тромавост и неугледност. Колкото се старае да се стегне, толкова по-неугледно изглежда в униформата. С този сполучлив детайл писателят внушава, че у този герой най-устойчива е връзката с мирновременното минало, с постоянните ценности, неограничавани от задачите и обстоятелствата на момента. Той неволно кара заобикалящите го да зачитат всяка негова постъпка. Човечността и мъдростта му печелят уважение и той се превръща в морална опора за земляците и другите.

            Героите от „Земляци” постоянно поддържат душевната връзка с дома. Разговарят за село вечер. Това укрепва силите им, придава смисъл на лишенията, които търпят. Последователността и принципите им никога не се ръководят само от моментната ситуация, от слепия инстинкт за самосъхранение. Затова ятото жерави, прелетели над фронта на север, предизвиква „внезапна и луда радост”. Трагичният край – героиски загива Стоил край цъфналата шипка – показва, че и при нечовешка ситуация човек може да съхрани нравствеността си.

            Страстният човеколюбец Йовков откриваме и в разказа „Последна радост”. Това е творба – химн на човечността и добрината. Чрез образа на Люцкан писателят внушава, че дори и най-жестоките страдания на войната не са в състояние да унищожат прекрасното у човека. Отричането на войната авторът постига чрез яркия контраст между картината на мирния живот и мобилизацията. Особено в празничен ден романтиката на града е голяма. Йовков разкрива живота в цялата му многостранност. Всички жители – и търговци, и чифликчии, и „големци”, и отрудените са на празника. Всичките те са бодри и радостни. В ударите на камбаните звучи „голяма и чиста радост”, а когато възвестяват мобилизацията, те бият „продължително и тревожно”. Хората съобщаваха новините, като „възбудено жестикулираха” и „всичко беше някак сдържано, спокойно, загрижено”.

            Люцкан е прекрасен образ на опоетизирания душевно чист човек и е истински щастлив на празника. Тогава продава красивите си цветя, придружени с наивни тълкувания. Но с обявяване на мобилизацията и той заминава на фронта като всички мъже. Всред грубите войнишки фигури бледоликият младеж с кръст на шапката и хризантема на гърдите изглежда странен. Люцкан живее непрекъснато с мисълта за цветята, щастлив е, когато му поднасят цветя и силите му се изчерпват, когато раздразнен войник смачква подарената му хризантема. Загубата на това цвете за него символично означава загуба на любовта. Той до последен дъх носи в себе си спомена за Цветана.

            Основно изразно средство за постигане на авторовите внушения е контрастното противопоставяне на красивото и нравственото на ужасите на войната. Въпреки нееднократното споменаване на ограничените умствени способности на Люцкан, ние разбираме симпатиите на Йовков и емпатийно сме съпричастни към чувствата на героя. В унесеността и вътрешната съсредоточеност на героя повествователят достига до най-висшите прозрения за живота. На фронта е ясно подчертано неадекватното му, ирационално присъствие, но цветопродавецът е истински необходим и пълноценен в естественото си обкръжение – там на „Моста на въздишките” с „препълнена табла в ръка”. Във Венеция наричат мост на въздишките мястото, откъдето са превеждали осъдените затворници. Люцкан се озовава сред осъдените на фронта.  В родния му градец този мост е място за разходки и размяна на погледи. Очарованието на Люцкан не се накърнява от комичните и неловки положения, в които се озовава всеки момент. Злополуките на Люцкан протичат в благосклонна среда, най-малкото защото присъствието му разведрява духовете. Характеристиките, които му дава авторът, го обгръщат с ореол на духовно обаяние: „Възторжената и светла душа на Люцкана беше създадена за свърталище на любовта”. Чувствата на цветопродавеца са представени с дълбоко съпричастие и разбиране.

            Душевната нагласа на Люцкан и войната с нейните груби закони и бруталност не могат да бъдат съгласувани. Погълнат от своите мисли, „поетът” стоически понася несгодите на походите. Той е най-слаб, най-непригоден за военна служба, но физическите страдания с нищо не променят вътрешния му живот. Един скрит, неназован героизъм се проявява у този физически немощен човек: в душата си той не изменя на това, което обича. Люцкан, който не познава смисъла на войната, който не знае как е попаднал тук и бленува за красота, знае само едно: „Войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно – неясна и неоправдана”.

            Войната в „Последна радост” е показана с цялото зло, което носи – глад, смърт, болести. Засилвайки страданието и ужаса, Йовков я отрича неизменно: „Редът, другарството, най-простата човещина – всичко се удави и заличи в свирепата и груба проява на инстинкта. У всеки, дори у най-кроткия, заговори само звярът”. Тук авторът е стигнал до пряко обвинение чрез един необикновен образ – Рачо Самсара. Гледайки многобройните, умиращи от холера войници, той казва: „Ето я нея, страшната и безмилостна война! Няма по-голямо бедствие от това на земята!”.

            Картината на смъртта на Люцкан, въпреки дълбоко трагичната окраска, е утвърждаване на живота. Тя е описана реалистично – Люцкан е откъснат от другарите си, останал съвсем сам, той в последната си минута протяга ръка към самотно цвете. В последния жест на умиращия е въплътен вечен копнеж по живота.

            В разказите „Пръстенът” и „Песента на Солвейг” Йовков вниква в душевния свят на героите си и съпоставя действителността на романтично-сантименталните пориви по един далечен свят на красиви изживявания. Пръстенът е символ на нескончаемост на нравствения живот. В разказа „Пръстенът” Ламбрев стои изправен до прозореца и оттам вижда  и преосмисля. Много близък на Люцкан по натюрел е Живко от „Чудният”. Той изглежда ненормален всред другите войници, неговата изолираност и отчужденост от реалността го сближават с цветопродавача. Освен това, че не успява да се ориентира в неговите войнишки задължения, при Живко има и „чудновата болест”. Той изживява чуждата смърт с непоносимо страдание, свръхчувствителен и съчувстващ на всяка болка.

            В разказа „Белите рози” също срещаме герой с „чудновата болест”, която се уврежда от безсмислието на унищожението около него. Опълченецът Спас проумява символиката на белите рози, вехнещи на пътя, където са се сбогували двамата млади.

            В разказа „Балкан” войната не присъства пряко, но болезнено отекват последиците от нея. Поводът за написването му е, че  голяма част от Североизточна Добруджа е дадена на Румъния. Едно куче изразява болката си от промяната на границата и напускането на войниците. Свикнало е да обикаля старата граница и се завръща там. Тогава го приемат и му се радват, даже кръчмарят, който някога е бил ухапан от Балкан, сега го мисли за другар.

            В разказа „Вълканин говори с бога”  последиците от войната са най-жестоки. Героят се отчуждава от хората и разговаря единствено с бога. Чрез образа на Вълкадин е изказана болката по загубените територии: „Кои са тези, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, нямат ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат като всички хора? Как може да се тегли границата....да оставиш гробищата в една държава, а в друга – близките на умрелите”. Сюжетен център в разказа става метафората на прозореца, през който Вълкадин вижда границата, зад която са останали жена му и болното му дете. Тази раздяла на семейството понякога е завинаги, защото детето  умира и Вълкадин е далеч от него.

            Един от най-големите уроци, които ни завеща Йордан Йовков, е ненавистта към насилието и святото преклонение пред човека: той ни показа, че както в честити времена, така и в часове на изпитания, хората не трябва да загубват своята съвест. В творчеството му се утвърждава тезата, че думите са недостатъчни и не е посилно да изразят същността на нещата. Над всичко остава съвестта у духовните личности.