Welcome, Guest
Username: Password: Remember me
Летературознание, фолклор, проза, поезия, преводи

TOPIC: Поемата "Прометей" от лорд Джордж Гордон Байрон

Поемата "Прометей" от лорд Джордж Гордон Байрон 10 years 1 month ago #8

  • Sladuna
  • Sladuna's Avatar
  • Offline
  • Administrator
  • Mariya
  • Posts: 205
  • Thank you received: 12
  • Karma: 4
Byron
Prometheus
Titan! to whose immortal eyes
The sufferings of mortality,
Seen in their sad reality,
Were not as things that gods despise;
What was thy pity's recompense?
A silent suffering, and intense;
The rock, the vulture, and the chain,
All that the proud can feel of pain,
The agony they do not show,
The suffocating sense of woe,
Which speaks but in its loneliness,
And then is jealous lest the sky
Should have a listener, nor will sigh
Until its voice is echoless.

Titan! to thee the strife was given
Between the suffering and the will,
Which torture where they cannot kill;
And the inexorable Heaven,
And the deaf tyranny of Fate,
The ruling principle of Hate,
Which for its pleasure doth create
The things it may annihilate,
Refus'd thee even the boon to die:
The wretched gift Eternity
Was thine--and thou hast borne it well.
All that the Thunderer wrung from thee
Was but the menace which flung back
On him the torments of thy rack;
The fate thou didst so well foresee,
But would not to appease him tell;
And in thy Silence was his Sentence,
And in his Soul a vain repentance,
And evil dread so ill dissembled,
That in his hand the lightnings trembled.

Thy Godlike crime was to be kind,
To render with thy precepts less
The sum of human wretchedness,
And strengthen Man with his own mind;
But baffled as thou wert from high,
Still in thy patient energy,
In the endurance, and repulse
Of thine impenetrable Spirit,
Which Earth and Heaven could not convulse,
A mighty lesson we inherit:
Thou art a symbol and a sign
To Mortals of their fate and force;
Like thee, Man is in part divine,
A troubled stream from a pure source;
And Man in portions can foresee
His own funereal destiny;
His wretchedness, and his resistance,
And his sad unallied existence:
To which his Spirit may oppose
Itself--and equal to all woes,
And a firm will, and a deep sense,
Which even in torture can descry
Its own concenter'd recompense,
Triumphant where it dares defy,
And making Death a Victory.
The administrator has disabled public write access.
The following user(s) said Thank You: Bayraktarov

Re: Поемата "Прометей" от лорд Джордж Гордон Байрон 10 years 1 month ago #9

  • Bayraktarov
  • Bayraktarov's Avatar
  • Offline
  • Administrator
  • Posts: 32
  • Thank you received: 11
  • Karma: 3
Прометей
(1816)


1

Титан! На наш земной удел,
На нашу скорбную юдоль,
На человеческую боль
Ты без презрения глядел;
Но что в награду получил?
Страданье, напряженье сил
Да коршуна, что без конца
Терзает печень гордеца,
Скалу, цепей печальный звук,
Удушливое бремя мук
Да стон, что в сердце погребен,
Тобой подавленный, затих,
Чтобы о горестях твоих
Богам не смог поведать он.

2

Титан! Ты знал, что значит бой
Отваги с мукой... ты силен,
Ты пытками не устрашен,
Но скован яростной судьбой.
Всесильный Рок - глухой тиран,
Вселенской злобой обуян,
Творя на радость небесам
То, что разрушить может сам,
Тебя от смерти отрешил,
Бессмертья даром наделил.
Ты принял горький дар, как честь,
И Громовержец от тебя
Добиться лишь угрозы смог;
Так был наказан гордый бог!
Свои страданья возлюбя,
Ты не хотел ему прочесть
Его судьбу - но приговор
Открыл ему твой гордый взор.
И он постиг твое безмолвье,
И задрожали стрелы молний...

3

Ты добр - в том твой небесный грех
Иль преступленье: ты хотел
Несчастьям положить предел,
Чтоб разум осчастливил всех!
Разрушил Рок твои мечты,
Но в том, что не смирился ты, -
Пример для всех людских сердец;
В том, чем была твоя свобода,
Сокрыт величья образец
Для человеческого рода!
Ты символ силы, полубог,
Ты озарил для смертных путь, -
Жизнь человека - светлый ток,
Бегущий, отметая путь,
Отчасти может человек
Своих часов предвидеть бег:
Бесцельное существованье,
Сопротивленье, прозябанье...
Но не изменится душа,
Бессмертной твердостью дыша,
И чувство, что умеет вдруг
В глубинах самых горьких мук
Себе награду обретать,
Торжествовать и презирать,
И Смерть в Победу обращать.


Източник:
Книга: Собрание сочинений в четырех томах. Том 2
Год издания: 1981 г.
Перевод В. Луговского
Издатель: Правда
The administrator has disabled public write access.
The following user(s) said Thank You: Sladuna

Re: Поемата "Прометей" от лорд Джордж Гордон Байрон 10 years 1 month ago #10

  • Bayraktarov
  • Bayraktarov's Avatar
  • Offline
  • Administrator
  • Posts: 32
  • Thank you received: 11
  • Karma: 3
Прочетете още за Прометей:

Симфония на безнадеждността

Пенчо П. Славейков

Плещи развил, Балкана се тъмней,
изпречен пред безбрежний небосклон,
а там зад него се подьема бавно
есенний кървав месец — привиденье,
родено из недрата на нощта.

Тайнствената пустош на твърдта
засенил, висне облак чер и сякаш
да се възьеме месеца възкачва —
да му пришепне тъмната си тайна...
Вселената в замая глуха спи.
Тук-там самотно трепка и гаснее
звездица плаха — като че невидим,
незнаен дух надниква от небото
и пак отвежда поглед, нищо там
во пропастта под себе не издебнал.
Вселената в замая глуха спи.
И тегне морний неподвижен въздух
над тъмний свят, подобно ням въпрос,
когото е на задушната нощ
за резрешенье морний ден оставил...

Изпречил се е тъмния Балкан
пред небосклона, — а над него, вече
възмогнат, спря се кървавия месец.

Отсякоха се в дрезгави простори
ред върхове — и чак от край до край,
над зъбестите техни рамена
прострян, изпъкна исполинский образ
на Прометея: към небо извил
лице, — ръка с вериги обкована
извърнал и подложил под тилът си;
разрошена и в гъстий храсталак
зацепена, косата му се спуща
на къдърци по тъмните скали;
подобно чал, стърчи на висини
коляното на сгънатий му крак, —
а другия, отхвърлено прострян,
скалите е притиснал и тъмнеят
разчекнати петтях му пръсти, също
зъбци на някой старовремски замък.

Вмиг стон разцепи замъртвелий въздух,
подобно сдавен порив към живот,
и хласнати о тъмните скали
веригите се нему отзоваха
с глух и злокобен екот. Прометей
от своя сън вековен се събуди...
Тъй както се откъртени скали
со екот сриват в зиналата пропаст,
изкъртени из наболяла гръд,
разцепиха нощта гръмовни думи:

"Ах, няма ли да се разсъмне — край
на мойте мъки ще ли дойде? Тежко
и горко мене... Но кому ли аз
натяквам? Сам от по-напред нима
не знаях аз каква ме чест очаква?!...

Зевс! Няма мойта воля да сломят
и милион терзания, които
в душата ти за мен се би родили
от страх и злоба в нея съчетани.
Аз знаях свойта участ, Гръмовержцо!
Но с майчино си мляко всуках аз
презренье към бедите... Пращай своя
крилати пес сърцето ми да рве!
Ще притъпее острия му клъв,
от ръфане на мойта плът, но пак
не ще да скърши нищо твърда воля;
и няма аз до век да се разкая,
че осветлих човешкий тъмен дух
и съдбините негови в живота...
Вий облаци, — те няма моя поглед
да замъглят: аз в себе си го впивам —
и бъдещето ясно е пред него,
и днеска, както в прежни времена!
Вилней ли зима и засипва сняг
косата ми, — мрази ли зимен мраз
и вкочанява мойте членове, —
на слънцето ли огнени стрели
ми раните обжегват и развеждат, —
аз знаях свойта участ — и презрях я!
Изпращай бури! Те гласът ми няма
да заглушат, — пронизан и през тях,
ще се възьеме той до твоя трон
и ще се впий в сърце ти, по-дълбоко
от острий клъв на твоя пес крилат
тук в моето разръфано сърце —
Пред устни чаша с нектар ти ще спреш,
от моето проклятье поразен...
Жестока мъка твойта радост трови,
на мъките аз зная радостта!
Те майка са на щастие, що топли
и мен и всички, в чийто горди дух
живей надежда... Пращай, Зевсе, твоя
крилати пес сърцето ми да рве!
При теб завърнат, капка кръв ще капне
от клъвът му на пурпурий ти плащ —
и твойта радост ще обжегне тя..."

_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _

А като че от тоя рев примамен,
на другий върх, над голите скали,
зад рамото на Прометея, бавно
из мрака образ тъмен се издигна —
подпря глава на стиснати пестници
и светнаха очите му без блясък,
подобно две отворени пещи...
На Прометея в бурний рев се вслуша
и зина той — и бесен смях разцепи
заглъхналите задушни простори...
Извърна се скований полубог,
и хласнати о тъмните скали,
веригите му глухо издрънчаха —
Не бе то гракът на крилатий пес,
нито ревът на фурни... — Ха, ха!
Пръв път ли чуваш моя леден смях?
Во пропастта на триста векове,
човешка скръб събира своя гняв,
тъй както в облак буря се събира —
и неговия гръм е моя смях.
През моя смях ти чуйш ли да ехти
горчивий плач на милиони жъртви?
Откраднатия от небото огън
зафърли ти во моята душа —
но бездната й осветли ли?... Мракът
направи сал в болеж да се сгъсти —
и да роди съзнанието... Защо
не ме остави, Прометее, в мрак?
Защо ми е съзнание? Нима
то светлина ми даде? Само мракът
чрез него аз постигнах и съзнах,
видях го, как крило е той прострял
и в бездната на моята душа
отхвърлил сянка — в нея днес живей
намръщения демон на съдбата
и твойта чест изглежда той с усмивка,
на съжаленье бледната усмивка.

Напусто само ти проклинаш Зевса!
Сбъдна се туй, що майка ти предсказа:
в утробата на моята душа,
тъй както нявга Озирис насили
в утробата на майчина Изида,
тъй втори път насили мрак скръбта;
роди се нов бог — кост на кост сдроби
той черепа на Зевса. На Олимп
е пустош днес: минервината сова
в развалините още там се тули —
и миналото с истеричен плач
оплаква нощем... Невиний бог високо
и над света и над човека тури
незиблем трон — отвърнат от света,
и сам света от него се отвърна.
Високо се възмогна — от високо
той падна. Туй, което чрез смъртта
в живота дойде, негова изкупна
е жъртва то! И ето аз ти нося
за неговото падане вестта...
На вехтий трон нов бог се настанява —
бог на безбожност. Во кръвта на прежний
се той окъпа, къс по къс плътта му
разкъса и разфърля с отвращенье
на уличните псета да я ръфат...
В утробата на моята душа —
на бездните световни бездна — спят,
до час уречен, час на оплоденье,
зародиши на богове безчетни:
смърт на едина е живот за другий! —
Изчадия на мрак и на съзнанье,
по тъмен път, по кървав път те водят
и своите, и хорски съдбини,
на времето безсмислена играчка...
Така ми казва опитът вековен,
така ми шепне моето съзнанье —
защо ми го ти даде, Прометее?!
Предвидливий, когато ти зафърли
в душата ми откраднатия огън,
предвиждаше ли мойта бъдна чест?
Предвиждаше ли свойта? Пребъди
в проклятие, богопредател горд
и най-жесток джелат на человека!

Век века ще сменява, бога — бог;
двамина само ще останем ний,
в световните промени, непроменни —
на тежкий кръст на ведра безнадеждност
разпънат аз, — на тъмната скала
на халосна надежда ти привързан;
на себе си ти жъртва, аз на теб.
Един до друг, един на друг за мъка,
ний ще живеем до скончанье века.
И всякой път, при всякоя промяна
на битието, всякоя победа
на мрак над мрака, ще те будя аз, —
аз дух човешки, стъгда за борбите
на тоя мрак, — да ти вестя вестта
и с вещи думи и со смях зловещ
съзнаньето за твойта чест да будя,
тъй както ти со твоя плам събуди
съзнание за моята и тури
началото на вечните ми мъки...
Ти себевраг, богопредател горд
и най-жесток джелат на человека!
Не се отвръщай! В моя смях ехти
горчивий плач на милиони жъртви!" —

Подье се и приведе мрачний образ
придебно над извърнатия лик
на Прометея, — като мълний, в бяс
кръстоса поглед погледа за миг...
И глух въздъх и мразен смях разцепи
вселената... Со стиснати пестници
изпъна се, но повален се тръшна
пак на скалите Прометей — и дълго
в нощта звънът на тежките вериги
ехтя, докле нанякъде далеч,
в недрата на безкрайността замре.

Сгъсти се мрак. Безжизнената пустош
разчекна паст и с морен дъх в нощта
излъхна своя вечно ням въпрос.


Източник: СЛОВОТО
The administrator has disabled public write access.
The following user(s) said Thank You: Sladuna
Time to create page: 0.070 seconds
Powered by Kunena Forum