От’де ли изведнъж повя
така приветно? – едва
усетен шепотът с повея,
с фини устни произнесен,
секна ропотната песен
в мислите на Прометея.
Тука нимфите въздушни,
на сърцето си послушни,
девойки от лазурен свят,
водещи живот приятно,
при страдалеца са тайно,
влезли в мъчния му ад.
На мъченика поолекна,
взор в отрада заблестя.
„Успокой се ти! – отекна,
самият въздух зашептя. –
Успокой се ти! Смирено
Юпитер гневния смири…
Беден пленник! Говори,
кажи за своето мъчение
слушаме те: тук защо си,
наказанието как изпроси,
кой подобно се е мъчил,
скован в железен възел,
вързан в камъните стари
посред убогите чукари?”.
„Състрадание прилично,
но, - започна той, - ето,
чуйте разказа ми лично
и приемете го в сърцето!
Богове, събрани на съвет,
чинно слушаха Юпитер,
който обяви, че занапред
ще бъдат хората избити.
„Род същински насекоми! -
рече. – Хора! Жалък род!
Със светкавици гръмовни
ще скърша вашия живот.
Недостойни твари, беж!
Невидя аз у вас стремеж
към извисения порядък -
лишени от велики чувства
и непознаващи изкуства,
дремещи из пущинака”.
Слушат богове подгласни
гръмовержеца си властен
и мълчаливо се склониха,
само аз противоречих му.
О, колко гневно и сурово
към моя порив се отнесе!
Той млъкна, рекох слово:
"Ти, Юпитре, ни потресе,
страшният ти план обижда
върховното ти правосъдие,
сам стоиш ти пред оръдие!
Юпитре! Мен роди Темида
и в жилите ми се разлива
усетът за справедливост;
пък тя къде ли ще живее,
въобще къде ще има дом,
щом правдата дори немее
пред величайшия ти трон?
С буболечка сигур сходен
е всеки смъртен в своя век,
но на творчество способен
е този бренен нищ човек.
Твоето спомни си детство!
Сили спят в самото зърно
и само времето отрежда
пробуденото да покълне”.
Когато чу речта ми, скочи,
размаха палещо стрелите,
а веждите му гняв изписа:
„Гръм тогава ще отсроча!”
заключи той и се възпря.
В отсрочка времето потече
и първа грижа стана вече,
как човечеството да спася.
С какво в суровия им свят
да ги подтикна към обрат?
Решение открих - да дам
на тях една частица плам!
Пламъка да дам в огнище,
искрица, въгленче, защото,
запален сред самото нищо,
съвсем да обнови живота.
В долната земя и пущинака
искрата щом възпламенее,
тържествуващият пламък
със зарево небето ще залее.
Реших се и презряната земя
наситих аз с небесен залък,
сам скрих в дървесната кора
похитения от мене пламък.
Прекосих ефира и донесох
на презряната земя искрата
и, разпалил огъня небесен,
смъртните с небе гощавах.
Желаната си цел постигнах:
искрата беше от света приета,
че изкуства закипяха мигом
и чукът заблъска, при което
застена упорит и твърд метал,
с векове в недрата отлежал,
в мрак затворен дълговечен;
разтопен от рудна жила, цял
червен подобно кръв потече.
Да види тайната на чародей,
пристъпи смъртният напред -
как желязо гъне се и аленей
и как се лее разтопена мед.
Ковачи трудят се безспирно,
плуг поля с бразди просече,
заудря в диви лесове секира,
стенещ, камъкът се свлече.
С камъните изгради се храм -
бронз и мрамор сбрани там;
в дъното издигнат, камънакът
вълнолом в морето се оказа,
а лесовете, срещнали желязо,
окрили ги корабът с платната.
Лирите със сребърните струни
възпяха с химните си небесата,
а старците възторгът в юноши
превърна, чули ясно песента.
И затова сега търпя и страдам,
загвозден към земната скала!
Окован с вериги, съм наказан
за подвига, достоен за хвала.
Мен пророчество предупреди,
че ще ме постигне тази казън,
но от предстоящи мъки и беди
не можа да ме възпре боязън.
Небето на Юпитер се отвърна,
жребий ми определи съдбата
и заради благото на смъртни
аз, безсмъртния, пострадах”.
Изпълнен с мъка ежечасна,
болката страдалецът изказа
и речта изслушаха печална
ефирни нимфите без корист.
Заради злощастната му орис
разплакаха се състрадално
и върху раните на Прометея
лъхнаха дихание прохладно,
свежи устни и ведно с повея
с целувки го покриха тайно.
Превод: К.Б.
(край)