Форум Прометей  

Още теми »

   

Кой е тук?  

В момента има 99  гости и няма потребители и в сайта

   

ВХОД  

   

Посетители  

Брой прегледи на статиите
581425
   

Андрий и Олга Будугаи

Детайли

 

Андрий Будугай,

Ольга Будугай

 

 

Към сиянието на Истината

 

през глъбините на Словото

 

(лингво-езотерични изследвания)

сборник статии

 

 

 

 


Ново слово за Словото

В едно от своите есета великият руски художник, мислител, археолог и пътешественик Николай Рьорих пише: „В своите най-добри открития науката се оказва изкуство. Подобен поразителен научен синтез завинаги ще се запечата в човешкия мозък като нещо безспорно убедително. Така науката ще престане да бъде сбор от условно подбрани факти и тържествено ще се отправи към овладяване на новото мислене, водейки след себе си човечеството.”[1]

Двадесети век стана свидетел на небивали дотогава открития във всички науки, особено в естествените. Същевременно обаче процесът на натрупване на научно знание сякаш „забуксува” – броят на научните открития нараства много по-бавно от сумарния обем на научните публикации. Чуват се дори гласове, че възможностите за откриване на нови знания се изчерпват, че приближава „Краят на науката” – така е озаглавена книгата на известния американски научен журналист Джон Хорган.

Едва ли ще сгрешим, ако кажем, че една от причините за кризата на съвременната наука се състои в това, че гласът на Николай Рьорих за съжаление не беше чут – неговият пример не беше последван от научната общност – и той, заедно с малцина други, като основоположника на геохимията Владимир Вернадски, основоположника на хелиобиологията Александър Чижевски и автора на пасионарната теория за етногенеза Лев Гумильов, остана по-скоро щастливо изключение в своя цялостен подход към явленията в природата и човешкото общество.

В края на ХХ и началото на ХХІ век обаче се появиха кълнове на нови открития, основани на синтеза, в различни области на знанието, много от които тясно свързани със свещеното слово и със сакралния, провиденциален смисъл на еволюцията на човечеството. Ще приведем някои примери.

Руският историк проф. Андрей Зелински формулира основните принципи на архитектониката на „религиозните митологеми” в смисловото пространство на традиционните култури и на основата на тези принципи разработи модели на сакралното време за съществуващите днес култури – християнската, будистката, юдейската, ислямската, китайската, зороастрийската, както и за някои от изчезналите традиционни култури.

Словашкият софиолог Емил Палеш въз основа на прецизен статистически анализ на структурата на културното израстване на човечеството обоснова въздействието на висши духовни същества – Архангелите – върху световния исторически процес и възкреси в лоното на съвременната наука древните истини, скрити под булото на ангелологията, астрологията и алхимията.

Големият български художник Цветан Цеков-Карандаш, вдъхновен от прозренията на своя велик учител проф. Николай Райнов, отдаде над шестдесет години от своя живот на разкриването на пропорцията на златното сечение и перспективата в картините на Леонардо да Винчи. Единствено трагичната кончина му попречи да пристъпи към вече подготвеното от него теургично тайнство – пресъздаването на Леонардовата „Тайна Вечеря” в нейния първоначален вид върху нова стена. Според замисъла на Карандаш тази нова стена трябваше да се намира в града, носещ името на Премъдростта Господня – в българската столица София.

Неколцина работещи независимо един от друг изследователи от Русия и България, между които най-ярко сияе звездата на без време напусналата този свят Ирина Сидоренко (1958-2007), убедително доказаха, че значимите исторически събития са разположени във времето според божествената пропорция на златното сечение – закономерност, която дава един от ключовете към разкриването на провиденциалния смисъл на историята.

„Новият Колумб” – бележитият руски математик Анатолий Фоменко, известен с идеите си за ревизиране на общоприетата историческа хронология, всъщност направи откритие, неосъзнато от самия него – съставените от учения и сътрудниците му хронологични таблици и диаграми всъщност убедително сочат самоподобната структура на световната история, нейното морфологично единство, обхващащо всички епохи и географски региони без изключение.

Датският ориенталист Кристиян Линдтнер откри изненадващи гематрични (основани на числовите стойности на буквите в азбуката) съответствия между християнските евангелия и будистките сутри, повествуващи за живота на Гаутама Буда. Тези съответствия представляват неоспоримо свидетелство за съществуването на глъбинна връзка между двете религии, чиято глобална значимост тепърва предстои да бъде осъзнавана.

Полският космолог и католически свещеник Михаил Хелер, лауреат на наградата „Темпълтън” за 2008 г., в своите трудове положи основите на един нов синтез на подходите на науката и религията в един хармоничен, цялостен мироглед.

Този списък, разбира се, е твърде непълен. Но е вън от всякакво съмнение, че в него трябва да бъдат включени имената на авторите на настоящата книга – филолозите от Украйна Андрий и Ольга Будугаи – осъществяващите познание в Словото, чрез Словото и от Словото.

Именно принадлежността на семейство Будугаи към тази нова наука, синтезираща различни пътища на познание, стана причина да поканим Андрий Будугай като първи чуждестранен лектор за участие в организираната през 2010 година в София и Пловдив от сдружение „Нова палитра” съвместно с община Пловдив и редица културни организации VI пролетна лектория „Единство на времената”. Всъщност „чуждестранен” е формално и следователно неточно определение – и Андрий Будугай, който е с български произход, и съпругата му Ольга принадлежат и към българската култура, от която черпят вдъхновение за своето творчество и с която ги свързват множество нишки на духовно съзвучие, взаимно разбиране и плодоносни приятелства.

Онези, които са имали удоволствието да се докоснат до статиите на Андрий и Ольга Будугаи, вече познават универсалността, с която Словото се разкрива от двамата автори – за тях то е и скъпоценна руда, в която се съдържат съкровените свойства на всички химични елементи, и чудотворно биле, с помощта на което умелият лечител е способен да изцери всяка телесна и духовна болест, и магично заклинание, при боравенето с което се изисква особена отговорност, и незаменимо сечиво, с което се извайват и възвестяват образите на грядущите събития.

Спектърът на обхванатите от двамата автори проблеми и яснотата на мисълта, с която те са разгледани, сродява техния сборник с един друг забележителен труд на същата тематика, превърнал се вече в част от българската философска класика и все още очакващ превод на други езици – „Словото” на гениалния български художник Илия Бешков.

В настоящата книга, както и в други трудове на Андрий и Ольга Будугаи, се разкрива един удивително широк духовен кръгозор. Наред с имената на изтъкнати филолози като Владимир Проп, Александър Потебня, Eмил Бенвенист, Измаил Срезневски, Николай Шански, Юрий Комар, Павел Черних, Марк Маковски и др. в произведенията на двамата Будугаи можем да срещнем цитирани основателката на Теософското общество Елена Блаватска, Николай и Елена Рьорих, религиозния философ Павел Флоренски, писателя-духовидец Даниил Андреев, втория Пазител на Храма на човечеството Уилям Дауър, езотериците и теософите Ани Безант, Нина Рудникова, Георг Мьобес, Едуар Шюре, Елизабет Хайх и много, много други... Не липсват и препратки към съчинения на велики философи – както древни, така и съвременни, към свещените книги на различни религии и към класически произведения от литературите на различни народи.

Широката ерудиция на авторите и богатството на разглежданите от тях теми обаче в никакъв случай не ги довежда до еклектизъм. На протежение на цялата книга Андрий и Ольга Будугаи са последователни в изразяването на един органичен, цялостен мироглед, който е въплътен в техния общ труд от първоначалния замисъл и до най-малките детайли. Специално внимание заслужава композиционният план на книгата, съставена от три глави – „Етика”, „Филология” и „Природа”. В избора на тяхната поредност е представено едно схващане, характерно за множество философски школи на Изтока – че безопасното проникване в тайните на Словото и природата е възможно единствено след усвояването на основните етични принципи.

Предложените на вниманието на читателя статии заемат достойно място в пространството на академичната филология, като същевременно носят белезите на задълбочено проникване в пластовете на езотеричното знание. Уместно е да си зададем въпроса: езотерици ли са самите Андрий и Ольга Будугаи?

Популярната в днешно време свободна интернет енциклопедия „Уикипедия” дефинира езотеризма като „религиозна или окултна норма, забраняваща разкриването на дадено тайно познание за изворите на вярата или някакво учение пред непосветени”. Ако приемем тази дефиниция, не бихме могли да открием в творчеството на семейство Будугай езотеричното, тъй като те открито споделят и публикуват резултатите от своите изследвания.

Проумяването на глъбинния смисъл на тези резултати обаче изисква не само интелектуално усилие, но и напрежение на духа. Бидейки не само учени, но и творци, Андрий и Олга Будугаи са създали научен труд, за който с пълна сила важи казаното от Гео Милев за произведенията на изкуството в публикуваното през 1922 г. езотерично есе „Тайната”: „Изкуството води човечеството към постигане на абсолютния дух – на философския камък – на Бога. Всяко художествено постижение е разгатване на част от Мировата Тайна, на част от Мировата Хармония»[2]. И всяко достижение на зараждащата се нова одухотворена наука също, ще добавим ние. В този смисъл много по-вярно характеризира същността на лингвоезотеричните изследвания на двамата Будугаи една друга черта на езотеризма, също спомената в Уикипедия – „Езотеризмът като вътрешно познание се приема само от хора, поставили в основата на ценностната си система духовното развитие”. Такива хора са авторите на тази книга, и за също такива читатели е написана тя.

 

Бойко и Дияна Златеви[3].

 

Канада, гр. Едмонтън, 10.01.2011, пн.


Проумяване на Словото

(встъпителни думи от авторите)

Скъпи Читателю! С голямо удоволствие представяме на Вашето внимание сборника си от есета, където сме направили опит да обединим в едно цяло духовно-теософските си и филологически изследвания. Предложеният цикъл е резултат от двадесетгодишни размишления за строежа на Вселената и за мястото на човека в нея, за космичните закони, за значението на Словото, за неговата роля в процеса на облагородяването на индивида и превръщането на човека в космично същество, в съзнание, което стои над Вечността.

Работата по такъв своеобразен синтез пръв започна Андрий. Неосъзнатият негов интерес към езотеричното осмисляне на думата се проявяваше още в детството му, когато в разговор той е можел да усети, че нещо в думите на събеседника му не е в ред. Тогава го пита и разпитва, за да може по-добре да разбере смисъла на казаното от него, а и да реши точно коя дума той е употребил неправилно. След това му обяснява, че по-точна е еди-коя си дума. Понякога тези спонтанни пориви на Андрий за търсене на най-точната дума можеха да предизвикат напрежение в разговора или дори скарване. Но, както е казал Аристотел, Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа.

Следващата крачка по този път при Андрий започна през 1994 г. в руския град Ростов на Дон. В беседа с един мъж-филолог той чу от него една мисъл, която тогава просто разтърси Андрий: „Думата съвест произхожда от думата вест.” По онова време авторът няколко години вече бе изучавал самостоятелно теософия и знаеше, че съвестта е гласът Божий в душата на човека, тя е показател за неговото духовно израстване: колкото по-фина и добра е съвестта на човека, толкова по-чиста и извисена е организацията на неговата душа. И колкото повече човекът научава за духовните закони на света, толкова по-многообразни стават проявленията на съвестта му. А тука се оказва, че в самата дума всичко това е било заложено, та нали лексемата вест е от същия корен, както и ведать /зная/. Съвестта е точно това: знанието у човека за духовния свят.

След няколко месеца това разтърсване отново се появи, но вече на друго ниво. Андрий вече бе поразен не от значението на една дума, а от целия език въобще. Беше през февруари 1995 г. в град Бердянск, разположен на Азовско море[4]. Тогава той четеше книгата на Елизабет Хайх „Посвещение”[5]. В нея авторката разказва за духовния си опит, натрупан в няколко въплъщения, информацията за които постепенно е възкръсвала в паметта й. Основната тема на книгата е преживяното от авторката езотерично посвещение по време на една от инкарнациите й в Древен Египет. Случайно или не, но книгата „Посвещение” послужи като подтик за Андрий да получи прозрение за значението на езика.

Стана така, че обикновено като четеше, Андрий започна да обръща внимание на някои думи, които внезапно засияваха за него като скъпоценни камъни и започваха да откриват пред взора му своите нови значения. Не казваме, че тези значения бяха нещо свръхестествено. Но Андрий започва да вижда тези думи, ще кажем просто, вече не като плоски, в две измерения, а обемни, намиращи се в триизмерното пространство. В съзнанието му сякаш бе разкъсан някакъв бент и бликнаха мощни енергии. Доколкото той можеше, започна да записва всичко, което му идваше на ум. Думите се построяваха в редици, лепваха се една за друга ту по смисъл, ту по форма, сиреч те имаха общ корен или основа. И тогава започнаха да се разрешават от само себе си голям брой измъчващи Андрий проблеми и въпроси.

Така например думата доверие разреши противоречието между религията и науката. Учените твърдят, че се опират само на фактите. Но нима са малко случаите, когато някой учен, станал вече известен и с титли, не желае да възприеме определени факти, които са в разрез с разработената от него теория? И какво е всъщност това, ако не своеобразна религия в науката? А това твърдение на религията за самата нея, че може да се изгражда само на базата на вярата? Защо тогава в своите нравоучения тя се опира на човешкия опит?[6] И защо думата вяра е от един корен с латинската дума veritas /истина/? Именно доверието е началният етап на вярата, отправната точка за поредния етап в придобиването, от съзнанието на човека, на опита, който се претопява след това в негова вяра-убеждение.

Връщаме се към разказа си за словото. Андрий биваше удивен от едно явление: нерядко това нещо, към чието разбиране той се придвижва през годините на религиозно-теософските си дирения, в езика си лежеше едва ли не на самата повърхност. За тази цел бе достатъчно да се съпоставят няколко думи и скритите зад тях понятия. По-късно той прочете в една книга на руския религиозен философ Павел Флоренский, че един физик на някакъв етап от своите занимания с наука стигнал до задънена улица и разбрал, че не му позволява да се придвижи по-нататък единствено недостатъчно развитата словесност. Има се предвид не толкова речниковият фонд, колкото механизмът на владеенето на словото. И този физик след известно време станал изтъкнат филолог...

Този неочаквано възникнал и много бързо набиращ сила клокочещ поток от думи преизпълваше Андрий. Той започна да споделя за личното си откритие с хората, с които тогава общуваше, но видя, че никой не го разбира и не го взема на сериозно. Никой от тях не осъзнава като такова значението на словото – словото като космичен фактор, призван да помогне на човека да се превърне в жител на Небето, в буквалния смисъл гражданин на Вселената. Единственият човек, който разбираше и отговаряше на думите на Андрий, бе Ольга Дмитриевна Ковтун. След няколко месеца се оженихме и тя стана спътник на Андрий в търсенето и опознаването на истината...

Не сме се стремели да обгърнем необятното и добре съзнаваме, че само сме се докоснали до тайнствата на Словото. Но и това съприкосновение би било невъзможно, ако не се бяхме опирали на постиженията и прозренията на хора, които са вървели и вървят по Пътя на осъзнаване замисъла на творението на Великия Творец. Имахме за своя цел максимално да облекчим четенето на този материал, затова се постарахме да го изложим в научно-популярен стил и с използването на бележки под линия.

Всяко от предложените на вниманието на читателя есета е писано отделно и в различно време – този времеви спектър е повече от 15 години. Затова молим читателя да бъде снизходителен и да ни прости за някои повторения, които се срещат в текста на книгата, ако тя се чете наведнъж като едно цяло.

Някои есета са посветени на онези хора, които са оставили осезаема следа в сърцето и съзнанието ни. Нека тези есета бъдат възприети от тях като знак за нашата искрена благодарност. Същевременно искаме да изразим дълбока признателност на онези приятели, които вложиха личен дял за раждането на този сборник и положиха усилия, за да може той да стигне до българския читател: Невяна Керемедчиева, Бойко и Дияна Златеви, Кристина Горанчева, Ирена Петрова, Дарина и Мариана Черневи, Емилия Манолова, Донка Драмска, Елена Попова, Дора и Атанас Стоянови, Сергий Литвиненко, Константин Златев.

Молим да се заредите с търпение, тъй като есетата са наситени с лексикален материал, но по друг начин ни е трудно да говорим за негово величество Словото. Искрено ще се радваме, ако тази наша работа подтикне и Вас към размисъл и нови открития. Своите пожелания и мисли върху повдигнатите в тази книга проблеми можете да споделите с авторите на е.mail адреси: olantarpan@mail.ru или Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. И нека Бог ни помага при нашата обща работа със Словото!

На добър път, скъпи Читателю!

С уважение,

Ольга и Андрий Будугаи

 

Украйна, гр. Переяслав-Хмелницки

9 септември 2010 година, четвъртък.


Андрий Будугай

Не просто етикет

В кръговрата на житейските събития хората практически забравят, че са именно хора, а не просто живи същества. Човекът се отличава от животното преди всичко по своето ниво на съзнание. Самата дума човек (на руски человек) означава не нещо друго, а съзнание (чело), идващо през времето (век). Тоест, с други думи, човекът е безсмъртен дух, имащ в себе си потенциала на демиург, създаден по образ и подобие на Твореца на Вселената. Именно съзнанието му дава възможността да мисли и да расте в процеса на това мислене. Да се научиш да мислиш е невъзможно без помощта на езика. Колкото повече се замисляме над това, какво представлява езикът, толкова повече се удивляваме на това, колко необикновено нещо е той.

Езикът е инструмент, за да опознава човекът и Вселената, и самия себе си като нейна съставна част, и този инструмент може многократно да се усъвършенства и модернизира. Колкото повече човекът отделя внимание на това, какво, по какъв начин и с помощта на какво той прави нещо, толкова повече той се превръща от роб на обстоятелствата или своите страстни желания в творец, в когото се сливат в едно цяло самият той и средството за неговите творения.

Често можем да чуем на изреченото от някого „Благодаря!” отговора „Няма за какво”. И такъв отговор в нашите очи изглежда като проява на вежливост, признак за културата на отговарящия: един вид, не ми представляваше труд онова, за което ми благодарите. Но такава оценка е възможна само затова, защото ние профанираме, десакрализираме както отделните думи, така и целия език въобще.

Например в руския език думата спасибо /благодаря/ е не нещо друго, а кратка молитва (Спаси, Боже!) за този, до когото се адресира тази дума на благодарност. Тоест тя трябва да бъде насочена не просто към човека-адресат, а да отиде в началото на Небето, а оттам вече при този, за когото е предназначено това „спасибо”. Работата е в това, че съгласно езотеричната наука, човекът общува с другия човек не пряко, както мислят повечето хора, а или посредством Силите на Светлината, или при участието на Силите на Мрака. И руската дума „спасибо подразбира, че изговарящият тези думи се обръща към Твореца с молба да защити този, на когото се казва „спасибо” от въздействието на представителите на Царството на Врага на човешкия род.

Българската дума благодаря има в определена степен аналогично значение. Ако човекът, в отговор на добро действие, подарява някакво материално благо, тази дума може да се разбере като имаща материално значение. Обаче, когато човекът не дава нищо, освен тази дума, тука възниква друга ситуация: той подарява „сгъстена” енергия, късче от своята аура. И това късче има размер, пропорционален на степента на благодарност у произнасящия тази дума.

Ала има откъс от аурата и при първата ситуация, защото всяка вещ носи в себе си енергията на своя притежател. И тук е важно с какви енергии притежателят дава този предмет: той може да го подари и с вътрешно чувство на нежелание да се раздели с тази вещ или с някакви други негативни енергии. И тогава думата „благодаря” ще има обратното значение: давам не благо, а отнемам енергия от човека, комуто „благодаря”.

От само себе си се разбира, че при неосмислено произнасяне на молитвата нейната енергетика практически напълно е сведена до нула поради това, че в нея, на първо място, практически не се влага силата на съзнанието на говорещия, а, на второ място, последният не я насочва към Небето, където, собствено, самата тя е трябвало да се зареди с енергията на благодатта. А впоследствие изказващия думата «благодаря» го очаква още едно изпитание, което става за него смъртна присъда: онзи, към когото този посланик се е стремил, не го приема, отговаряйки „Няма за какво” (или „Не заслужава благодарност”).

Втори пример за лишаване от духовност на сакралните думи са нерядко употребяваните изрази по дяволите или дявол знае. Човек се обръща към нечистата сила и изобщо не се замисля над това. Но това съвсем не значи, че такива обръщения минават без внимание от страна на тази сила. Има подобни ситуации, в които се казва, че ако човек не се интересува от политика, то това не означава, че тя не се интересува от него. Езикът не може докрай да изгуби своята магическа сила, защото е предназначен за взаимодействие на човека с другите същества – не само с хората, но и с животните, с растенията, с духовете на стихиите и с представителите на Йерархиите на Силите на Светлината и на Силите на Мрака. Да си спомним като пример поне Приказката за Ох, когато човекът, произнасяйки междуметието „Ох!” – част от речта, с която практически никой не се съобразява особено, – изведнъж вижда към кого, по своята същност, е адресирано това междуметие. И адресатът с име „Ох!” не пропуска възможността да отмъсти за непочтителното отношение към него.

Ние сме свикнали да възприемаме приказките като нещо не повече от забавление, предназначени за по-весело прекарване на времето. Но думата забава в руския език има като едно от своите значения и „играчка”, тоест това, което е призвано да помага да се развива съзнанието на детето. Не е трудно да осъзнаем, че в ранно детство човекът все още не притежава тази степен на рефлексия, която му позволява да играе това, което се нарича „наужким”: децата сериозно проиграват зададената от условията на играта ситуация.

Освен това, както е изтъкнал още в средата на 20-то столетие изследователят Владимир Пропп в своята книга Историческите корени на вълшебната приказка, понятието за вълшебна приказка е възникнало на основата на литературно обработената информация, давана на човека, когато той преминава първия етап на посвещението[7]. Под формата на повествувание за родоначалника на племето или за някой друг герой на него му се разказва за съществата от финия план, с които ще му се наложи да се сблъска на следващия етап[8].

При това ще отбележим, че разказът от трето лице за героя имал допълнителен психологически ефект с цел да се подобри възприемането на информацията. Ако на човека, преминаващ своето посвещение, биха говорили, че именно той ще трябва да срещне в началото една опасност, след това – друга, а после – и трета, то страхът, естествено възникващ у него при тези думи, би сковал неговото съзнание и би му останала малко енергия за усвояване на казаното за това, как по-добре да преодолява всяка от опасностите. Когато човекът е чул такъв разказ за някого си, информацията е била възприета по-безпристрастно и в миг на непосредствена опасност от дълбините на съзнанието му ще изплува идеята, подсказана и получена по време на първия етап на посвещението.

В рамките на разглежданата тема не е лишено от езотеричен смисъл и практическо значение и положението „Не споменавай напразно името Божие”. Представете си следната ситуация: по време на общуването в група хора всеки от нейните членове понякога споменава името на един от тях, но никой от назоваващите това име дори не си и помисля да се обръща към притежателя на това име, а прави това просто така, така да се каже, за връзка между думите.

Същото се отнася и за възклицателните изрази „О, Боже!”, „О, Господи!”, „Прости, Господи!”, „Дявол да го вземе!”, украинското „Хай йому біс!”. Вселената не търпи празно пространство – зад всяко цвете, аромат, звук, форма и така нататък, стои някакво същество. И още повече – колкото и странно да се стори на някого това, думите, наричани празни, не са празни думи. Те, както и различните мръсни думи, ругателните[9], а още повече думите за псувня на майка[10] са различни плевели в градината на нашата душа. Колкото повече са те, толкова по-трудно е да се отгледа в тази градина, в нашето съзнание, нещо светло.

Иисус Христос е казал: „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.” А това означава, че всяка дума е ключ към измерението, с което е енергийно свързана. Използвайки едни или други думи, ние автоматично попадаме в онези светове-измерения, чиито „символи-енергийни канали” са тези думи. Затова много положения в етикета не са някакви си там условности, а представляват примери на средства за „душевна хигиена”, спомагащи да запазваме от замърсяване и самите себе си, и тези, които се намират редом с нас.

Затова е важно да променим своето отношение към всичко около нас и вътре в нас, за да стане всеки пълноправен член на Космоса, самото название на който говори едновременно и за ред, и за красота. Как да не си спомним думите на Антон Чехов за това, че „в човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите”. В това отношение не прави изключение и нашата реч, защото, както говорим, така и мислим, а както мислим, така и строим своята душа-съзнание, която използваме не само в сегашното си въплъщение, но вземаме със себе си и в по-нататъшното пътешествие, създавайки това, което наричат с термина „карма”. Затова нека бъдем осъзнати в своите мисли, думи и дела.

 

Украйна, гр. Переяслав-Хмелницки, 09.03.2009, пн.

 

Превод от руски – Емилия Манолова



[1] Рерих Н.К. Листы дневника. Т. 2. М.: МЦР, 2000. С. 138.

[2] Гео Милев. Тайната // Анхира, бр. 7, ноември 1922 г.

[3] Бойко и Дияна Златеви от 2003 г. правят електронното списание „Палитра” (http://www.palitrabg.net), а от 2005 г., заедно с няколко съмишленици от сдружение „Нова палитра” (http://novapalitra.hit.bg), организират в България пролетната лектория „Единство на времената” (http://www.palitra.bg.net).

[4] Бердянск е разположен в Северното Приазовие – област, където живеят много българи. Едната баба на Андрий – майката на майка му – е българка. Оформил се в лоното на руската и украинската култури, той самият твърди: „Усещам се повече като славянин, в когото се преплитат три национални енергии – българска, руска и украинска.” (Бел. прев.)

[5] Българският читател познава тази книга по превода, направен от Лилия Нанева – издадена от ХРИКЕР през 2005 и 2009 година.

[6] Когато един свещеник се обръща към своето паство, той не може да говори с едни и същи думи и с папуасите, и с индианците, и с европейците или пък с живеещите в равнина и с живеещите в планина или в Океания. Не може да няма разлика и между езика на свещеника от началото на 19 век, средата на 20 век и нашата съвременност

[7] Условно ще го наречем информационен етап.

[8] Ще го наречем практически етап.

[9] Не случайно тази дума има един и същи корен с лексемата оригвам се.

[10] Рус. матерщина, матерные слова. Нека тука си спомним, че у много народи, например кавказци, които (за разлика от тези руснаци, дето ги смятат за диви, намиращи на по-ниско ниво в своето развитие) изобщо не допускат в разговор нито една лоша дума за майката. Тя е светиня според техните разбирания и те не допускат сами да споменат нито една лоша дума за нея, но не позволяват това да се каже и от някого, с когото разговарят.

Ситуацията с псувня на майка е възможна поради десакрализацията на свещеното понятие за човека, на когото се дължи продължаването на живота. Както при понятието майка, десакрализиран е и процесът, благодарение на който става възможно зачеването и раждането на дете, или тъй да се каже, „инструментите” на този процес. Космичното тайнство, дарено на хората от Бога, се превръща в нещо срамно и мръсно от човек с ниско ниво на съзнание. И ето, точно това е една от най-важните причини за опорочаването на човешкото съзнание: човекът сам затваря пред себе си вратата на духовната благодат и дори възниква такова понятие, като похвальба блудом /самохвалството за разврат/.